Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (13)

10.

Разбира се, Уондъл разпита Трас Притрор за господарите.

Странно, но самият Трас искаше да научи повече от него.

— Трас, ти беше във фургона при тях. Разговаряше с тях.

— Те ни се показват, когато искат да ги видим. Показват се пред разказвачите. Човек обаче не може да види господарите, когато те не го желаят. Уондъл, всеки е любопитен да научи повече за вашите господари. Кои са те? Откъде идват? Как са се сдобили с тази власт?

— Другите народи имат ли господари?

— Господари, царе и стотици други начини да държат хаоса под контрол. Теп обаче е различен. Вие го изпепелявате, безродните го възстановяват и всички смятат, че нямаше да е така, ако не бяха господарите. Може да е вярно. Аз обаче искам да знам със сигурност. Уондъл, не искаш ли да се върнеш там?

Уондъл се учеше как да оцелява по улиците на „Змийски път“. В „упадъчните райони“ имаше врагове, но също и приятели и наставници. С всеки изминал ден се усъвършенстваше все повече и повече. Господарските хълмове криеха непознати опасности. Не, всъщност не искаше да се върне; все още. Не и докато не си изясни по-добре какво може да прави там.

Мястото му не беше на Господарските хълмове. Нито в Господарския град, където безродни и владелци живееха задружно и простираха прането си на улицата. След време можеше да научи повече. Безродният каруцар беше споменал, че иска да премести роднините си в Господарския град. Зад оградата на Господарските хълмове живееха градинари и господарски люде. Те бяха дошли отнякъде. Трябваше да научи тези неща. Ала откъде? Връщането на Господарските хълмове без това знание криеше опасности.

Освен това оставаше обещанието му към Шанда.

Той не се опита да стои настрана от разказвача. Така животът му беше по-интересен, а Трас и без това търсеше компанията му. Уондъл започна да се чуди какво ще предприеме разказвачът, за да го убеди да се върне при господарите.

Вече четири месеца не беше поглеждал дрехите, получени от Шанда. Един ден облече риза и поличка под обикновеното си облекло и отиде да ги покаже на разказвача.

Бяха разкъсани. Смърдяха.

— Всичко е в това състояние — оплака се Уондъл.

— Сухо гниене. А защо са съдрани?

— Биковете ме хванаха. А след това нямаше къде да ги изсуша; ако ги простра навън, някой ще ги открадне.

Трас предложи да му даде сапун.

Уондъл обясни, че сапунът е невиждано чудо. Роднините му веднага щяха да го съберат от него, ако изобщо успее да го занесе вкъщи. Освен ако…

* * *

Трас възропта срещу цената, но плати.

* * *

Уондъл се прибра по тайни пътища с цяла торба сапун. С помощта на хитрост и на хладния вятър успя да се промъкне през „Мръсни птици“ до „Змийски път“, където с цената на един калъп сапун си нае охрана до Твърдината.

Имаше само един начин да скрие толкова много сапун: като го раздаде.

Майка му го обсипа с благодарности. Братята му взеха по някой и друг калъп за жените си. Той говори с Уес, момиче с две години по-голямо от него и дъщеря на новия любовник на леля му. Заради сладкодумието, защото го харесваше или заради сапуна тя склони да легне с него и отне девствеността му.

Сега Твърдината миришеше на сапун и Уондъл можеше спокойно да използва остатъка. Изпра дрехите, дадени му от Шанда. Панталоните и две ризи направо се разпаднаха в ръцете му. Все пак обаче успя да събере цял костюм.

Върна се при Уес и я помоли да закърпи скъсаните дрехи. Нямаше нужда да издържат дълго, нито да изглеждат прекалено представително. Когато Уес се съгласи, той й подари още един калъп сапун.

* * *

Дрехите сигурно изглеждаха добре, защото стражата не му обърна никакво внимание. Този път той знаеше пътя до дома на Саморти.

Вечерята в кухнята на Сирана беше вкусна както винаги. В господарската къща имаше достатъчно храна. За Уондъл това беше най-хубавото на живота тук.

Шанда му беше приготвила нови дрехи.

— Кога ги взе? — поинтересува се Уондъл.

— Веднага след карнавала. Реших, ако не се появиш, да ги дам на градинарите, но ти каза, че може да се забавиш.

Уондъл остана впечатлен: тя не само че му взимаше разни неща, ами и бе готова да ги пази дълго време. Никой не събираше от стаята й.

Господарите бяха отишли на гости някъде, така че нямаха с какво да се забавляват. Уондъл легна в свободната стая до тази на Шанда.

На сутринта отидоха при стената с обяда, приготвен от Сирана. Преди да навлязат в храсталака, Уондъл прегледа коженото облекло на Шанда. Всички пътеки, които помнеше, бяха изчезнали.

Храсталаците около оградата изглеждаха добронамерени. Уондъл се опитваше да накара Шанда да внимава, но тя беше замаяна от красотата на външния свят. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-опасни ставаха растенията. Въпреки това хълмовете бяха покрити с различни цветове. Всяка китка остри като ножове листа беше увенчана от огромен ален цвят с по-тъмночервени ивици. Всички докосни ме имаха бели плодове и бледозелени цветове. Конопените растения бяха по-високи от Уондъл. Той не смееше да ги пипне.

— Никога не съм виждал гората в такъв вид — призна той. — Не пипай нищо! Моля те.

Имаше съвсем малко пътеки, отъпкани от животни. Поне изглеждаше, че Шанда приема растенията насериозно. Камшиците и зорниците бяха видимо опасни и тя още помнеше какво бе причинило клончето докосни ме на мащехата й. Пред очите на Уондъл Шанда се промъкваше покрай пълзящите юлии много внимателно и грациозно. От време на време обаче спираше да погледа.

Той се промъкна между докосни ме и китки от мечове до едно ябълково дърво. Шанда предпазливо го последва. Изядоха по десетина ябълки и на една поляна с пожълтяла трева започнаха да се замерят с огризките.

Изгладняха отново късно следобед, малко преди да стигнат секвоите. От Господарския град ги деляха хиляди крачки.

Тук дърветата изглеждаха различно. Не бяха по-високи или по-дебели, но нямаше ни едно отсечено. Господарите може би пазеха гората, за да имат винаги красив изглед.

По настояване на Шанда той продължи, докато градът съвсем се изгуби от поглед. Останаха в сенките и пущинака, заобиколени отвсякъде от огромните вековни дървета.

— Това няма да ти стори нищо. Внимавай!

Той се приближи по криволичещата пътека до изкривен ствол с наполовина обелена кора, под която се показваше гладка червена дървесина.

— Странно е.

— Да. Огнен жезъл. Това тук също е безопасно.

До тях се издигаше голям бор. Уондъл вдигна една шишарка и й я подаде:

— Можеш да ядеш от тези семена.

Показа й как.

Пелзед беше впечатлен от познанията му за гората. Дали и бащата на Шанда щеше да ги оцени?

Обядът, приготвен от Сирана, естествено беше превъзходен, но Шанда си взе още една шишарка за из път.

Стана доста късно, когато решиха да се връщат. Отначало Уондъл не се притесняваше. Но после забеляза, че сенките се издължават, че цветовете се размиват. Пътеките, растенията, неочакваните спускания едва се различаваха.

Докато се виждаше, той избра един гол участък.

Беше им останала малко храна. Нямаха вода. Кожените дрехи ги сгряваха прекалено много през деня, но сега им беше добре. Въпреки това се налагаше да се притискат един в друг, за да се топлят.

Той почувства известна възбуда, спомни си непохватното съвкупление с Уес. Тя бе по-голяма и той си беше мислил, че знае повече от него. Може би и на нея й е било за пръв път, а Уондъл наистина не знаеше какво да прави.

Растенията бяха много близо — мисълта, че някое от тях може да се отърка между краката му, го накара да потрепери, — а и Шанда изобщо не се интересуваше от тази част. Затова се обърнаха по гръб и загледаха звездите. Един метеорит прелетя над тях.

— Господарят Киринти все се надява някой да падне наблизо и той да го намери — каза Шанда. — Само че това никога не става.

През нощта той почувства, че тя става. Накара я да се облекчи до него, където беше сигурен, че е безопасно. Самият той издържа до съмване.

Когато стигнаха близо до стената, свалиха маските си, но не беше безопасно да събличат кожените дрехи.

Когато прескочиха, госпожица Бертрана ги чакаше при въжето. Хвана Шанда за ръката. Уондъл се опита да избяга, но двама градинари го уловиха. Не му причиниха болка, но не го пускаха да се измъкне. Последваха госпожица Бертрана и Шанда в къщата.

Господарят Саморти седеше край една маса и говореше с двама стражи. Госпожица Бертрана заведе Шанда при него. Саморти огледа кожените панталони на момичето.

— Къде спа? — попита.

— На една полянка.

— Сърби ли те?

— Не.

Той се обърна към Уондъл:

— Значи ти познаваш храсталака. — Стана и огледа ушите му. — Интересно. От кого си го научил?

— От дърварите.

— Те са те научили? — не повярва Саморти.

— Не, господарю, наблюдавах ги.

Саморти кимна:

— Виждал съм те и преди. Седни. Госпожице Бертрана, ще съм ви благодарен, ако заведете госпожица Шанда в стаята й и установите състоянието й.

— Моля?

— Знаеш какво имам предвид.

— О, да, господарю.

Шанда се опита да възрази:

— Татко…

— Вървете — сряза я той.

Изглеждаше уморен и смазан от проблеми, но гласът му беше достатъчно рязък, за да прекъсне протестите на Шанда. Тя последва госпожица Бертрана навън.

— Къде съм те виждал, момче? — попита Саморти; не изглеждаше ядосан, само леко раздразнен и уморен.

Уондъл не знаеше какво да отговори, затова мълчаливо се втренчи в масата. Тя беше с дърворезба: прави и криви линии, голям квадрат с по-малки карета вътре…

— Харесваш ли карти? — попита Саморти.

— Не знам.

— Да, сигурно не знаеш. Виж. Представи си, че това е картина на града от птичи поглед. Това е стената на Господарския град. — Той посочи едно квадратче. — Това е тази къща, а точно тук вие двамата прескочихте стената.

От любопитство Уондъл забрави страха; наведе се над дърворезбата.

— Това магия ли е, господарю?

— Не.

Уондъл отново погледна картата.

— Значи… това е морето, нали?

— Точно така. И така, на какво разстояние от стената храсталакът става наистина опасен?

— На около двеста крачки. На двеста причинява сериозни поражения. На петстотин убива.

— Ти на какво разстояние се отдалечи с дъщеря ми?

Гърлото на Уондъл се сви.

— Знаем, че сте ходили надалеч, защото ви видяхме, когато се връщахте. И бяхте на доста повече от петстотин крачки, толкова навътре, че никой не посмя да ви последва. Къде я заведе? Покажи ми на тази карта.

— Трябваше да заобикаляме много… опасни места. Затова не знам със сигурност. Това дърветата ли са?

— Да.

Уондъл посочи гората:

— Някъде тук.

Саморти го изгледа с уважение:

— Там има ли коноп?

— Да, господарю, но е опасен.

— По какъв начин?

Криг Мелничаров му беше разказвал една история:

— Говори се, че веднъж дървари намерили четирима мъртви мъже с усмивки на лицата. Оставили се едно конопено растение да ги докосне. Заспали и то ги удушило.

Госпожица Бертрана се върна, но този път без Шанда.

— Добре е — обяви.

— Сигурна ли сте?

— О, да, недокосната… няма съмнение. И няма никакви обриви.

— Добре. Благодаря. Свободна сте.

— Слушам.

Госпожица Бертрана се измъкна с облекчение.

— Я да ти видя ръцете — нареди Саморти.

Намръщи се, когато видя колко са мръсни, и плесна с ръце:

— Леген.

Един безроден веднага изпълни заповедта.

— Измий се — нареди Саморти на Уондъл; гласът му звучеше почти приятелски.

Уондъл внимателно си изми ръцете.

Думите на госпожица Бертрана явно бяха успокоили Саморти и го бяха разведрили малко, сякаш един от проблемите му вече беше разрешен. Когато Уондъл се изми, Саморти огледа татуировката му.

— „Змийски път“ — промърмори. — Спомням си. Ти доведе Пелзед.

— Да, господарю…

— За което ти благодаря. Как се казваш?

Уондъл беше твърде изплашен, за да излъже.

— Уондъл от Твърдината.

— И така, Уондъл от Твърдината, всичко е наред. Искаш ли тези кожени дрехи? Можеш да ги задържиш. И… дръж. — Той отиде при едно ковчеже върху масичка в ъгъла и се върна с дузина мидени черупки. — Вземи.

— Благодаря, господарю…

— Тръгвай сега и повече не се връщай.

Уондъл никога не беше изпитвал какво значи да ти отнемат една мечта. Сега го заболя повече, отколкото си бе представял.

Саморти плесна с ръце и нареди на един безроден слуга:

— Извикай Мироглас Водоносец. Сигурно е пред вратата.

Мироглас Водоносец беше едър, почти със сигурност владелец.

— Мирогласе, това е Уондъл от Твърдината. Изпрати го до портата. Покажи го на стражата и им кажи, че вече не е добре дошъл тук.

— Слушам.

— Дай и на него да го разбере.

Когато стигнаха портата, Водоносец извади меча си.

— По лесния или по трудния начин, момко?

— Не разбирам…

— Нима? Сам ли ще се наведеш, или да те наведа аз?

Уондъл се наведе. Водоносец вдигна меча си…

Плоското на острието се удари в задните части на Уондъл със силно плющене, но той още носеше кожените панталони и затова почти не го заболя. Водоносец го удари още пет пъти.

— Добре. Ставай — нареди той. — Върви да събираш някъде другаде.

— Всичко това са ми го подарили!

— Това е добре. Момче, нямаш представа какъв късмет имаш. Махай се сега. И да не си стъпил повече тук.