Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (33)

30.

Уоншиг намери Уондъл в градината на покрива. Уондъл бе придобил навика да наглежда растенията. Уоншиг каза:

— Искам да знаеш, че двамата не можехме да помогнем. Ако беше дошъл навреме, просто щеше да бъдеш заслепен от светлината.

Уондъл вече бе намерил няколко вредителя, затова продължи да оглежда доматите до края на реда. Изправи се, Уоншиг наблюдаваше как слънцето се спуска в морето.

— Какво очакваш да видиш, Шиг?

— Един зелен отблясък. Точно когато слънцето се скрие, понякога, ако времето, е ясно, можеш да видиш бледо зелено сияние.

— Виждал ли си го досега?

— Да, но никога от брега. Само по време на плаване. В такива случаи на следващия ден времето винаги е чудесно. — Уоншиг се загледа на запад към тъмнеещите хълмове. — Когато слънцето се спуска над морето, залезите са по-красиви.

— Харесва ли ти да си моряк?

— Много.

— Тогава защо се върна? Заради Елрис ли?

Уоншиг се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва, сетне, въпреки че нямаше никого, понижи глас:

— Така казах на нея. Само че, Уондъл, те ме оставиха на брега.

— Защо?

Уоншиг не отговори.

Беше у дома почти от седмица и Уондъл не го бе видял нито веднъж да близне вино.

* * *

Уоншиг се застоя у дома дълго след вечеря. Уондъл го завари на умивалника в двора.

— Шшшт. Не искам Елрис да ме види.

— Какво е станало? Не си пил…

— Три седмици и един ден. Един разказвач ме откри, Уондъл. Беше научил отнякъде. За един владелец, който станал моряк и успял да се върне. Носеше няколко шишета.

Уондъл кимна:

— Какво му разказа?

— Разни неща.

— Защо си се върнал у дома?

— Не, не, не! Това не.

Уондъл зачака. След малко Уоншиг продължи:

— Те ме харесваха, Уондъл. Вършех им услуги. Научих по-голямата част от екипажа да плуват. Защитавах търговците. Никой не събираше от нашите пътници! Наистина ме харесваха.

— Но…

— Собствениците на кораби въртят търговия. Не искат да им се носи слава на пирати. Пиратите не са добре дошли никъде. Кондигео има бойни кораби. Наемат ги от други градове, за да се борят с пиратите. Затова, когато влезе в някое пристанище, човек никога не е сигурен, че няма да го проверят. Всеки кораб си спечелва някакво име. — Той замълча и загледа първите звезди. — Затова не искат да имат събирачи на борда.

Уондъл се замисли:

— И ти не си го знаел, така ли?

— Знаех го. Казаха ми го още първия ден. Никакво събиране по пристанищата. Никога. Разбира се, аз не им повярвах, до първото ми залавяне. Взеха ми всичко събрано и го върнаха, след това дадоха надницата ми на хората, от които го бях взел. Това беше добър урок.

Уондъл се стараеше да не го прекъсва.

— Един ден обаче се напих. В подножието на Варварските планини има град, на три дни плаване на запад оттук. Гъсто населено място, но със силна магия. Имат коприна, изкуство, занаяти. Връщах се у дома; щях да бъда тук след три дни! Това бе първото ни пътуване насам след заминаването ми. Уондъл, никой не иска да идва тук! Поне не често. Та там в един магазин видях някаква рокля, която щеше да стои страхотно на Елрис.

— Надявал си се все още да те чака?

— Тя или някоя друга. Само че нямах пари да я купя. Нямаше проблем, следващия път щях да имам. Когато се върнах на пристанището обаче, някои от другарите ми бяха купили цяло буре с бира. Пихме цяла нощ и на сутринта… — Уоншиг вдигна рамене. — Е, реших, че мога да взема роклята и без пари. Хванаха ме, разбира се. Капитанът нищо не каза, но когато стигнахме тук, ме свали на брега и разказа за случката на останалите капитани.

* * *

Една сутрин Шастерн изчезна. Когато не се върна и на следващия ден, Уондъл каза на Пелзед. Бяха изпратени патрули, а също и официално запитване до Вултид от „Бича кожа“. Шастерн бе верен войник на „Змийски път“.

Отговорът на Вултид беше учтив, но кратък. Никой не бе виждал Шастерн от „Змийски път“. Ако го забележеха, щяха да се отнесат с него добре и да го върнат у дома.

Три дни след изчезването на Шастерн Уондъл седеше с Пелзед в къщата за събранията на „Змийски път“. Пелзед кроеше сложни планове за осигуряване на услуги и закрила. Една бригада безродни слагаха покрив. Уондъл познаваше двама от по-възрастните мъже от гората, бяха работили като дървари с Криг Мелничаров. Той обаче не ги заговори. Дали го бяха познали?

Един вестоносец влезе и застана пред дългата маса на Пелзед.

— Шастерн се е върнал, господарю.

— Къде е?

— На Площада на мира. Има една каруца с един въоръжен господарски човек и един Воден демон.

Пелзед се намръщи:

— Господарите изпращат Воден демон в „Змийски път“?

— Господарю, това е само едно момче. Малка татуировка, без нож. Желае да говори с теб, съпровожда го и един господарски писар. Искат да отидеш при тях.

Пелзед огледа стаята:

— Миракос, ти оставаш тук. Уондъл, идваш с мен.

Пелзед избра още двама за охрана. На Уондъл му се стори, че Миракос го гледа особено, докато излизаха. Всеки искаше да съпровожда Пелзед в срещите му с господарски писари, а Миракос се изживяваше като негов главен съветник. Напоследък тази чест често се падаше на Уондъл…

Шастерн лежеше върху носилка пред масата на свидетеля. До него стоеше въоръжен господарски човек. Каруцата чакаше наблизо, карана от безроден колар и теглена от понита, а не от едри коне, каквито използваха господарите.

Зад масата седеше господарски свидетел с роба и с плътно прилепнала на главата шапчица. Той не стана при появата на Пелзед и свитата му, но безродният писар се изправи и се поклони, сетне с официален тон заяви:

— Свидетелю, пред нас се явява Пелзед от „Змийски път“.

Свидетелят се изправи. Гласът му бе писклив и сух, много сдържан:

— Пелзед от „Змийски път“, нося ви поздрави от господаря Саморти от Господарските хълмове. Господарят Саморти ти желае всичко добро.

Сетне отново седна.

Писарят се обърна към Водния демон, невъоръжено момче на не повече от шестнайсет, с татуировка само на китката:

— Говори, Латар от Водните демони.

— Свидетелю, ние връщаме Шастерн от „Змийски път“ на хората му — заговори Латар. — Той беше изхвърлен на пристанището от стражите на кораба „Утробата на Пеле“. Нека бъде отбелязано, че нараняванията му не са причинени от нас. Ние го намерихме, погрижихме се за раните му и сега го връщаме на хората му.

Писарят се обърна към Шастерн:

— Имаш ли някакви възражения по това, Шастерн от „Змийски път“?

Шастерн измърмори нещо. Писарят се намръщи и Уондъл се приближи до брат си. Устните на Шастерн бяха подути, въпреки татуировките по лицето му личаха синини.

Шастерн видя Уондъл и се опита да се усмихне:

— Здравей, големи братко — опита се да каже, но само Уондъл го разбра. — Май са ми избили един зъб.

— Това Водните демони ли ти го направиха?

— Не. — Шастерн се опита да помръдне глава. — Екипаша на корапа. Темоните ме фърнаха. Не са финофни те.

Уондъл се обърна към Пелзед:

— Той няма възражения, господарю.

Пелзед кимна:

— „Змийски път“ е доволен. Предайте поздрави на господаря Саморти.

Писарят се усмихна накриво:

— Свидетелю, всички страни са задоволени.

Свидетелят нареди, без да се изправя:

— Прочети документа.

Писарят извади парче пергамент изпод робата си:

— Съобщение. До всички, които чуят това, слушайте, защото то е закон. Много капитани на кораби не са запознати с обичаите на владелците от града Теп. Това води до нежелани инциденти, вредящи на честта и здравето на някои владелци. Затова с цел защита на владелците нареждам отсега нататък всички владелци, които желаят да се качат на някой кораб, преди това да поискат разрешение от началника на пристанищната стража. Съжаляваме за необходимостта от такава мярка, но тя трябва да се изпълнява безпрекословно. Саморти, главен свидетел на града Теп и Господарските хълмове.

Писарят се обърна към свидетеля:

— Съобщението е прочетено. Ще го четем отново на всеки час днес и утре.

Свидетелят кимна.

Писарят отново се обърна към Пелзед:

— Пелзед от „Змийски път“, ти чу нареждането на господарите. Погрижи се за спазването му. Твоят човек Шастерн от „Змийски път“ ти беше върнат. Каруцата е наета за един ден и е на твое разположение. Свидетелю, възнагражденията ни са предплатени и работата ни приключи.

* * *

Шастерн бързо се възстанови. Нямаше счупени кости. На вечеря той разказа на всички, че се опитал да събира от една пристанищна кръчма, запознал се с един моряк и се качил на борда на кораба, където го видели и го пребили.

Сетне обаче двамата с Уондъл се качиха сами на покрива.

— Мислех, че щом Шиг може да замине по море, и аз ще успея — призна той. — Обаче не искаха да ме пуснат на борда. Целият екипаж се включи в побоя. Повтарях им, че знам, че не искат събирачи, че аз никога не събирам, че не съм отишъл там, за да събирам, че просто искам да пътешествам, но те продължаваха да ме ритат. Ако не беше дошъл един господарски човек, щяха да ме убият.

Шастерн посочи татуировката си:

— Уондъл, Пелзед от „Змийски път“ е име с авторитет. Не го наричат господар, но господарските люде познават татуировката му. Демоните и господарските люде направиха нещо като съвещание, сетне извикаха един господар.

— Саморти ли?

— Да, така му викаха.

Уондъл кимна:

— Той също участва в стражата. За какво се съвещаваха?

— Заради мен. Аз просто исках да се върна у дома. Бях целият в кръв и умирах от жажда. Когато ме видя, господарят се разяри. „Измийте го“, рече. Гласът му звучеше наистина заплашително. „Да не сте слепи? Не виждате ли тази татуировка?“ Така донесоха един леген със солена и един с прясна вода и ми дадоха чаша вино. След това се оттеглиха в друга стая, но якият господарски човек не искаше да ме пуска. Даде ми друга чаша вино, но когато ми се приходи по нужда, дойде с мен.

— Обсъждали са какво да правят с теб — обясни му Уондъл. — Само предполагам, но това е най-вероятно. Измили са те, та ако решат да те освободят, да разказваш. След това са обсъждали дали да те пуснат, или да те дадат на раците.

Уондъл постави ръка върху рамото на брат си.

— Може би — съгласи се Шастерн. — Когато излязоха, се държаха много добре с мен. Накараха капитана да ми се извини. Той ми даде торбичка с мидени черупки и две сребърни монети. — Шастерн извади монета с гравюра на колибри. — След това господарят каза много бавно и ясно, че съжалява, но владелците трябва да стоят настрана от корабите. И написаха това нареждане. После наговори много хубави неща за Пелзед от „Змийски път“, като че се страхуваше да не си навлече гнева му. Никога обаче няма да можем да плаваме.

Уондъл кимна и загледа Димящата долина.