Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (56)

53.

Една вълна се разби сред бяла пяна и продължи към децата. Люляк и Зелен камък отскочиха назад, но не достатъчно бързо. Пяната и морската вода обляха краката им. Вълната се оттегли и те я последваха.

Танц с океана.

Уондъл ги наблюдаваше от безопасно разстояние. Можеше да плува в река, но това… струваше му се, че чувства как огромната водна маса е готова да погълне плувеца.

Далеч зад спокойните води на залива около няколко потопени кули се издигаха и спускаха кораби.

— Там под водата има доста голям град — обясни Люляк на Зелен камък. После се обърна към Уондъл: — Водачо. Предполагам, че след потъването на Атлантида покрай всяко крайбрежие могат да се намерят потънали градове.

— Брат ми би трябвало да знае.

Уондъл не се беше сещал за Уоншиг от години.

Над водата стърчаха руини, достатъчно здрави, за да служат за привързване на плавателни съдове, и широк плосък покрив, назъбен отстрани, издигащ се четири етажа над морското ниво. Южният край на постройката бе разрушен от вълните и там беше издигната нова стена.

При буря долните етажи сигурно бяха неизползваеми, но двата горни и широката платформа отгоре оставаха. На покрива се виждаха градини, също както в Твърдината.

Племето на Пумите изпращаше тук кервани вече четири години.

Трябваше да спре да мисли за тези двамата като за деца. Люляк се беше оказала превъзходен водач…

— Люляк, довели сме два пъти повече хора от предишните ти идвания. Мислиш ли, че в Тавана ще има достатъчно място?

— Най-лесното е да ни осигурят кораб.

— Защо не изпратиш птицата, татко? — попита Зелен камък.

— Искам да разбера колко лесно се паникьосват.

Зад тях Пумите и Бизоните правеха лагер, грижеха се за животните, нареждаха фургоните в защитен кръг, правеха магии, които да им осигурят безопасност и чиста вода, всичко това под ръководството на Резбар Въжеиграчов. Люляк и Зелен камък се присъединиха към тях. Уондъл не ги спря.

Зад тях се издигаха планини.

— Наистина ли смяташ да се качиш в планината?

Това бе Резбар. Уондъл не отговори.

Уондъл беше собственик на керваните. Резбар Въжеиграчов стоеше вкъщи и плетеше въжета. Това пътуване го беше направило по-издръжлив. Той носеше характерни черти на безроден: кръгли уши, остър нос. Навремето тези разлики бяха от значение. Той погледа известно време към морето, преди да заговори отново:

— Уондъл, наложи се да си стегна колана с две дупки и не съм бил в такава добра форма от години. Наистина се радвам, че дойдох. Вярваш ли обаче на Кривото облаче?

— Способностите й да предсказва са не по-лоши от всеки друг път.

— Магията изчезва. Предсказанията започват да стават неясни и объркани. Дават ни все по-малко информация. Кривото облаче не каза: „Яж на Тавана на Рордрей и отново ще бъдеш богат“. — Резбар затвори очи, за да си спомни точно думите й. — „В старата потънала кула хората ти ще намерят онова, което им е необходимо, за да се прехранят.“ Уондъл, от потъването на Атлантида са минали петдесет години. Можеш ли да си представиш колко потънали кули има по крайбрежието?

— Ще е интересно да ги проверим.

— Изпратиха ни кораб.

* * *

Таванът на Рордрей — кухня и гостилница, се намираше на върха на южната кула на бившата административна сграда на Карлем Маркъл. На покрива можеше да се събере огромна тълпа. На долния етаж били стаите за гости, обясни Люляк.

В гостилницата бе пълно с рибари. Рордрей и синовете му накараха неколцина да съберат маси за трийсет и тримата гости от Пумите. Внезапното нашествие не смущаваше ни най-малко Рордрей и храната и пиенето явно не бяха на свършване.

С кораба ги бе посрещнал Тон: едър рус мъж и син на Рордрей. Заоблените форми на мускулестото му тяло и постоянната му усмивка напомняха за морско животно. Той описа какво е приготвил баща му за обяд, сякаш разкриваше някакви удивителни тайни.

Ентусиазмът на Тон беше заразен. Уондъл предпазливо опита рибата-меч. Люляк го наблюдаваше усмихната. После се засмя с глас на физиономията му.

— Добре — установи удивен той.

Всички го наблюдаваха.

— Излиза, че никога не съм ял истинска риба — призна той.

— Опитай и зеленчуците.

Следобед гостилницата все още бе пълна, макар че повечето от спътниците на Уондъл бяха отплавали към брега. Клиентите на Рордрей явно не обичаха да бързат. Много от тях бяха полухора-полузверове, замисли се Уондъл. Онзи едър, мускулест мъж със заоблени форми сигурно се преобразяваше в кит. Беше изял двайсет големи криви рака; седеше сам на маса за десет души.

Резбар и Уондъл се влюбиха в Тавана от пръв поглед, но мястото, разбира се, бе твърде тясно…

— Чакай сега — заговори Резбар. — Нали не се съмняваш, че Рордрей е в състояние да изхрани кервана?

— След тази гощавка? Видях колко са големи пещите му. Само че…

— Стаи ли? Повечето пътници предпочитат да лагеруват на открито, за да пестят пари. А и в останалите сгради има място.

— Забеляза ли, че всичко тук е добито от морето?

— Подправки. Има подправки чак от Биш, а също и зеленчуци.

— Пътниците от керваните искат най-различни храни, познати на човеци и зверове. Имаме и вегетарианци. Дебелите искат да отслабват, а слабите се опитват да надебелеят. Разни чудаци търсят храна за магьосници, за подмладяване или за да си придадат важност. Някои не обичат риба. Други мислят, че тя е отрова… Лъв!

Домакинът им тъкмо излизаше от кухнята. Лъв сигурно бе прякор!

— Уважаеми Рордрей, би ли ни отделил от скъпоценното си време?

Рордрей се изсмя:

— Уондъл Пернатата змия. Виждам, че посланието на магьосника е стигнало до теб.

— Да. Това е Резбар Въжеиграчов, мой съдружник; Зелен камък, мой син. Люляк…

— Радвам се да ви видя отново, господин Лъв — поздрави Люляк.

— Удоволствието е изцяло мое, мадам Пума. Пораснала си.

— Морт тук ли е? — попита Уондъл.

Рордрей се изсмя:

— Не е много вероятно! Идвал е два пъти. Обожава морето. Остана един ден повече от необходимото, беше преди деветнайсет години…

Рордрей изгледа колебливо госта. Каква част от тайната можеше да издаде?

— Водният дух — подкани го Уондъл.

— Дойде тук. Морт избяга в планината. Вълната разруши част от гостилницата. — Домакинът вдигна рамене. — Нямаше жертви. И така, господа, какво ми носите?

Уондъл му показа подправките, които носеше в една торбичка. Рордрей взе по една щипка от всяка, помириса ги, опита ги, закима одобрително. Резбар описа останалите товари.

Сушено еленско месо, живи бизони, никакъв мамут. Градински чай. Въжета. Ракия — пратеникът не беше поискал от това питие.

— Разбира се, можеш да огледаш всичко утре сутринта. Какво предлагаш в замяна?

Започнаха да обсъждат сделката. Рордрей можеше да им продаде морска сол. Морт се нуждаеше от рибарска мрежа; Уондъл трябваше да плати за нея — Рордрей не знаеше защо. Тук въжетата никога не достигаха. Можеха ли Бизоните да осигурят още? Пумите не проявяваха особено желание да търгуват заради несигурния пазар.

Вероятно по Пътя на конопа можеше да се развие търговия с морски продукти. За превозването на прясна и готвена риба на изток бе нужен нов талисманен сандък. Морт от Атлантида единствен би могъл да го осигури. „Имаме нужда от нов търговски път“ — помисли си Уондъл.

— Морт трудно ли се намира? — попита.

— Аз лично не бих тръгнал да го търся — отвърна Рордрей. — Установил се е на един връх в планината Карлем, на югоизток оттук. Нито една каруца не може да се качи дотам. Снежния връх ще те заведе, ако можеш да се катериш.

Резбар се засмя:

— Единственото, което не може Уондъл, е да отмине някое предизвикателство.

Розмарин? Мащерка? Бизоните не знаеха откъде идват тези подправки. Уондъл дори не ги разпознаваше. Рордрей извади кафяви хартиени кесийки, показа изсушени растения, разтри ги между пръстите си.

Люляк възкликна:

— Мащерка ли? Познавам я. Видях и по пътя насам. Подуших миризмата й около Скалните игли.

Месо от великанска птица? Пумата разказа една случка, от която косите им настръхнаха; Уондъл също. Всички обаче се съгласиха за едно: улавянето на великанска птица бе въпрос на случайност… Трудна работа бе това… както и носенето на някой тежък метален талисманен сандък до Морт.

— Пътят на конопа преминава от Сухата земя близо до Кондигео на север покрай Сечището от другата страна на горите около Теп до Великата долина, сетне покрай Далечната земя до Края на пътя — обясни Резбар. — Сега искаме да го продължим.

— Значи, търговията върви.

— Доскоро вървеше.

— В името на огъня, Резбар! — възкликна Уондъл.

Резбар го погледна и продължи:

— Да. Върви. Проблемът е дали да изградим път на запад до Карлем Маркъл и Тавана, или на североизток до земите, които се намират там. Някои твърдят, че Тавана на Рордрей ще донесе добри печалби, но това не е сигурно.

Рордрей кимна, не изглеждаше изненадан:

— Нямам достатъчно място за толкова много пътници, освен ако морското ниво не се смъкне с няколко етажа.

Това не беше особено вероятно. Морт щеше да знае. Без Морт не можеше да има търговски път. Трябваше да се срещнат с магьосника.

* * *

Един мъж и две жени, и тримата с мощните размери на Рордрей, излязоха от кухнята. По-възрастната жена се пресегна покрай Резбар и остави на масата поднос с кана и осем чашки. Рордрей махна към нея:

— Жена ми и дъщеря ми, Арилта и Естрел. Вече познавате Тон.

Новодошлите се настаниха. Допреди малко около масата бе достатъчно широко.

Резбар напълни чашите. Уондъл отпи внимателно от своята. Това бе ракията, която бяха донесли от племето Зантаар, смъртоносно питие.

— Е, Резбар, предсказанието се оказа вярно. Тук намерихме достатъчно прехрана. — Уондъл забеляза предупредителния поглед на спътника си и побърза да смени темата: — Рордрей, когато бях дете, научавах търговска информация и различни истории. Дали да не поговорим за Морт? Изненадвам се, че сте приятели, след като ви е докарал водния дух.

— Е, Морт бе този, който ни предупреди да се махнем от стария замък в Минтерл. Нали знаеш, че Атлантида е потъвала на два пъти?

Керванджиите се спогледаха. Разговорите сред останалите клиенти позамряха.

— Може би не сте чули — продължи Лъва. — Земята се разтресе, сетне спря. Край брега тези неща се забелязват. В Минтерл знаехме за Атлантида. Знаехме, че земята се е разтресла и морето е заляло цели градове. Първата ми гостилница беше на върха на една потопена кула от бившия замък Минтерл.

Винаги сме търгували с Атлантида. Океанът, разбира се, не е никаква пречка пред нас. Стоки разменяхме твърде малко, но по пътя на китовете се разпространяваха всякакви истории. Информацията от онзи край на света идваше със закъснение от половин година. Чухме, че източната част на острова била потънала, градовете по една трета от крайбрежието останали под водата. Били са рибарски селища, затова е имало рибочовеци, които да спасят сухоземните хора. Нямало много жертви. Царят обявил бедствено положение и повишил данъците.

Вторият трус се получи след много време, когато замъкът Минтерл вече бе известен като Тавана на Рордрей. Главните риболовци на Атлантида все още бяха рибочовеци, но на брега те са губели човешката си форма. За риболова са нужни кораби, пристанища, складове, предвиждане на времето и известно познаване на морските течения. Местният магьосник на рибарите бе мъж около трийсетте на име Морт.

Новините дойдоха с едно стадо китове. Морт усетил приближаването на огромни вълни, които можели да унищожат цели цивилизации. Предупреждението му бе отправено към много повече хора, не само към моя малък Таван, но ние станахме свидетели на съдбата на Тавана.

— Знаел ли е, че тази вълна ще се образува от потъването на Атлантида?

— Магьосниците не могат да видят собствената си съдба, но предполагам, че е знаел.

— Значи, вие сте се евакуирали.

— Не, не. Почти не бяхме чували за този Морт! Посъветвахме се с местния шаман и направихме свои магии. Видяхме достатъчно, за да се убедим в правотата на предсказанието. Когато е дошъл потопът, ние бяхме на друг бряг.

Лъва наля още зантаарска ракия. Уондъл прибра чашата си в джоба.

— За да ни достигне в Залива на Великия сокол, вълната трябваше да заобиколи целия свят — продължи Лъва. — Сетне дойде Морт с кораб, който се носеше над земята, но толкова ниско, че трябваше да заобикаля дърветата. Посрещнахме го добре. Той ни каза за някакво магическо същество, което го преследвало. Спомних си за Горящия град. Тъкмо товарехме кораба му с провизии, когато към нас се приближи огромна ледена планина. Морт отлетя навътре в сушата, а ледът отплува на юг, сетне — ни вест, ни кост от него.

— Предполагам, че по-късно ви е разказал останалото.

Рордрей се захили:

— Твърди, че след като намерил злато в потока, някои неща му се губят. Сигурно има какво да допълниш.

Беше се стъмнило и времето бе подходящо за разказване. Един рибар с остри уши обяви, че черпи всички с бира.

— Аз съм Омарн — представи се той на новодошлите. — Когато Атлантида потъна, бях близо до Минтерл преобразен като делфин. Видях огромна вълна зад себе си. Плувах като луд и когато вълната ме настигна, скоростта ми бе достатъчно висока, за да се издигна върху гребена й. Това е най-вълнуващото ми преживяване! Стигнах с нея почти до планините. Видях как стария Таван на Лъва се срива за миг. Рибочовеците не могат да се удавят, но ако там все още е имало някой Рордрей, мисля, че е бил смачкан в скалите.

— Не, бяхме изтеглили всички — успокои го гостилничарят.

— Да ви разкажа ли какво правеше Морт от Атлантида в Теп? — попита Уондъл. — Там го наблюдавах известно време.

— Чакай малко, Уондъл Перната змия — прекъсна го домакинът. — Тук се носят слухове за един татуиран керванджия, който се върнал у дома, за да установи, че са го обявили за мъртъв и около жена му се въртят цяла тълпа натрапници. Би ли ни разказал каква всъщност е истината?

И така Рордрей бе готов да разменя информация, но искаше той да определи каква история ще му разкажат. Уондъл се поколеба… и веднага се досети как ще приемат разказа му. Не биваше да прозвучи така, сякаш прикрива стари убийства.

— Използвах едно особено средство за защита — отговори той. — Ако ви кажа какво съм имал, не питайте къде съм го държал.

Сега вниманието на всички бе насочено към него. Резбар и Зелен камък бяха чували тази история, но останалите не я знаеха.

— Кинжал ли? — опита се да отгатне Снежния връх.

— Не, имах шепа злато. Сурово злато, направо от реката. Навремето го бях използвал, за да се спасим от… от Морт. Суровото злато направо го подлудява. Винаги нося малко със себе си.

Останалите надигаха мълчаливо чашите и слушаха.

— Беше девет години след сватбата ми с Върбица Въжеиграчова и три години след последното ми пътуване с керван. Бях уредил живота си така, че да мога да си седя вкъщи и да гледам децата си. От време на време посещавах близките градове и всеки, който поиска да се види с мен, можеше да ме намери.

Горящата трева и Трите вилици дойдоха да ми кажат, че хората от фургона ми ги лъжели. Разпитах и реших, че може и да е вярно. Казах на Върбица, че пак се налага да тръгна с кервана.

Гневния гъсок разиграваше една игра със златно топче и три орехови черупки и двама негови приятели седяха наблизо, за да го пазят. Беше си чисто мошеничество. Прогоних ги и разпределих стоката им между останалите. Гъсока и хората му вече нямаше да бъдат допуснати до кервана.

Имаше и още нещо. След напускането на Черния чайник всичко в кервана тръгна към упадък. Лагеруваха в блатисти местности. Веднъж видях един мъж да подкупва Кривото облаче, за да промени някакво предсказание. Часовите играеха комар.

Налагаше се да остана за цялото пътуване. Вече се връщахме от Сечището, когато реших, че съм оправил нещата. Не минах без синини. Керванджиите са яки мъже и лесно забравят, че онова, което им е дадено, не е тяхно…

— Наложи ли се да убиеш някого?

— Не.

— Добре.

— За момента. Оставих кервана при Славеевото гнездо. Останах няколко дни при приятели, сетне продължих през Високия извор за Нова крепост. Синът ми Саблезъб ме посрещна на вратата. Тогава беше едва на осем. Внимателно ми обясни, че къщата била пълна с мъже, които искали да се оженят за майка му, а тя се страхувала от тях. Казах му да отиде и да я предупреди, че съм се върнал, и да бъде готова да се скрие. След това да дойде и да ми съобщи къде са натрапниците. Обясних му къде да ме намери.

Уондъл се засмя и посочи бузата, рамото и зарасналата си накриво ръка:

— Не си спомням кога за последно съм мислил да се дегизирам. Можех да вляза направо, но не исках да минавам през главния вход. Влязох през сеновала…

Рордрей се изсмя:

— Да не би къщата ти да изпълнява и ролята на сайвант?

— Да. Влязох през сеновала, поговорих на бизоните, за да не вдигнат шум. Не бях сигурен, че Саблезъб ще се справи, затова нямах намерение да го чакам дълго. Той обаче дойде. Върбица щеше да се скрие в един килер с четирите деца. Четирима мъже измъчвали кухненския персонал.

Дадох на Саблезъб нож и го скрих в сеното. Бързо отидох в кухнята. Там наистина имаше четирима натрапници. Трима бяха от племето на Броненосците — Прелетния гълъб с баща си и чичо си, — но четвъртият бе непознат с броня на господарски човек.

Възнамерявах да им кажа: „Добре дошли в Нова крепост, господа“, но те веднага извадиха оръжия. Тъй като не исках да ме заобиколят, първо се заех с онези, които нямаха брони. Сянка на мишелов се просна целият в кръв, раних Гълъба в дясната ръка. Сетне онзи с бронята застана между тях и мен. Двамата, които все още можеха да се държат на крака, грабнаха Сянката на мишелов за ръцете и го повлякоха навън; господарският човек ме нападна.

Страшничко беше. Броните на господарските люде обаче не покриват цялото тяло. Между нас имаше пън за разфасоване на месо. Мислех да го бутна върху краката му, но той ме изпревари и побягна след другите.

Излязох, като внимавах да няма засада. Избягаха към въжарската работилница; двамата Броненосци влачеха третия, онзи с бронята вървеше на заден ход след тях. Почудих се кои от Въжеиграчови са си у дома, но единственото, което можех да направя, бе, да отида и да проверя.

Рордрей, близките на жена ми не ме пускаха да влизам там. Бях виждал работилницата веднъж и беше почти напълно празна. Не се различаваше от обикновен обор.

Оттогава бяха минали години. Вътре миришеше на горещ катран. Работилницата бе пълна почти до покрива с намотани въжета на макари почти с човешки бой. Въжеиграчови ги нареждаха на една страна, за да не се изтъркалят. Към средата на помещението имаше свободен проход. Видях поне петима Броненосци да тичат за прикритие. Някой изрева като владелец, опиянен от вино. Беше Колар Въжеиграчов. Лежеше на пода и се гърчеше. Предположих, че е вързан.

Най-лошото обаче беше, че трима мъже в брони на господарски люде стояха пред мен с допрени един до друг щитове. Виждал бях подобно нещо на един панаир в Теп. Нищо не може да проникне през такава стена.

Рордрей, в никакъв случай нямаше да ги победя. Можех да им избягам, но те бяха хванали Колар. Затова се покачих по макарите с въжетата и скочих зад тях в помещението. Броненосците все още се криеха. Онези с броните се втурнаха след мен, приближиха се, отново допряха щитовете си. Това ми даде време да освободя Колар и да го изпратя да се покачи върху макарите. Измъкна се по едно въже, закачено под отдушника на покрива. Беше доста контузен и не се катереше бързо. Изчаках го, сетне се качих след него.

И тогава разпръснах златния прах из работилницата.

Хванах Колар, за да не погледне случайно през отдушника. Можехме да слезем необезпокоявани, ако Прелетния гълъб не беше дотичал долу с нож в ръката. В лявата. Той изкрещя и заплаши, че ще запали работилницата, ако не се предадем. Посъветвах го първо да извади машината за плетене на въжетата. Това е основната част на една въжарска работилница, най-ценното нещо в Нова крепост.

Успяхме да изкопчим част от историята, докато чакахме да видим какво ще стане.

Според Гълъба всичко станало, защото трима господарски люде взели един кораб, за да избягат от господарите в Теп. Гълъба не знаеше защо. Взели броните си. Предложили да охраняват Броненосците по Пътя на конопа, но Гълъба им казал за владелеца, който отсъствал от вкъщи, и те нападнали Нова крепост.

Броненосците не биха сторили такова нещо на никого, ако не е владелец. Вижте, бях женен от девет години. Сетне бях заминал. Владелците никога не се връщат! Всеки го знае. Затова Прелетния гълъб и племето му решили да вземат изоставената жена. Върбица отказала да ходи където и да било. Децата били взети за заложници. Гълъба твърдеше, че никога не ги е заплашвал. По-късно Върбица го опроверга.

След известно време с Колар видяхме, че никой от нападателите не излиза. Спуснах се от другата страна на покрива и бях заел отбранителна поза, преди Гълъба да успее да дотича. Той се втурна към вратата на работилницата. Беше затворена. С Колар му препречихме пътя, но му позволихме да отвори вратата и да погледне вътре.

Той отстъпи и запелтечи като побъркан.

Близките на Рордрей закимаха. Рибочовеците разбираха от магия. Роднините на Уондъл знаеха какво е станало, но в очите на Люляк се четеше ужас.

— Всички бяха удушени — продължи Уондъл. — Застинали в пози, които никой нормален човек не може да си представи. Само Гълъба остана жив, за да разказва. Сега седи на южната порта на Високия извор и предупреждава всеки минувач за конопа, дори да не се интересува от мнението му. Така действа конопът. Приспива те, донася ти блажени сънища, сетне те удушава. А конопените въжета, комбинирани с дива магия, са истински кошмар.

* * *

Никой не изяви желание да разказва друга история. Навън вече цареше пълен мрак. Последните останали рибари се качиха на покрива и Уондъл чу плискане на вода. Естрел ги заведе до стаите им.

Стаята на Уондъл бе чиста. Макар че леглото беше влажно, бе комфортна. Отначало не му се спеше, не знаеше защо.

Накрая си даде сметка, че е от шума на океана. Шепотът на вълните не спираше… и постепенно го унесе.