Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (41)

38.

За известно време каруцата вървеше лесно надолу под управлението на Върбица. След това се наложи да използват секачите: пъхаха прътите под копривите, зорниците и господарските целувки и прерязваха корените им с остриетата, за да разширят просеката достатъчно за децата и каруцата. Резбар щеше да им е от помощ, но той се беше върнал за втората каруца.

— Жълтото одеяло ще ни служи за почистване на секачите от отровата — каза Върбица. — Не докосвайте нищо, ясно ли е, Ковач? Перуника? Зюмбюл? Опал? — Децата закимаха. — Ще използваме само това одеяло, защото то е единствено с такъв цвят. Нека да виси отстрани на каруцата и никой да не го мести, за да ни е подръка, когато потрябва.

Предвиждаха проблемите, преди да се натъкнат на тях. Търсеха ги. Учеха се един от друг.

Колар и Ковач бяха натоварени със задачата да държат останалите деца заедно. Движеха се доста бързо. Малко преди обяд Уондъл си спомни за остатъците от печения елен в каруцата. Остави секача и се изправи…

— Уондъл. Не си спестявай работа. Отровата може да остане на острието и да се размаже по каруцата, а след това някое дете да я пипне. Някой може да седне върху нея. Оставяй острието винаги чисто — смъмри го Върбица. — Ясно ли е?

Уондъл не издаде гнева си. Вдигна секача и изчисти острието. Върбица се отнасяше към него като към дете. Колар и Морт се направиха, че са заети с друго. Ако Резбар беше тук, можеше да се наложи Уондъл да се сбие с него.

По-късно му хрумна, че Върбица не е казала тези думи случайно. Тя го предизвикваше, наблюдаваше как ще реагира.

* * *

Една туфа господарска целувка препречваше пътя им. Листата й едва бяха опърлени от огъня на Уондъл. Морт изкрещя:

— Уондъл! Не го гори! Ще се издушим. Димът е отровен.

Уондъл потърси гнева на Янгинатеп, но откри само тлеещо въгленче. Огненият бог го изоставяше.

Проправиха си път покрай господарската целувка. Уондъл предпочете да мисли за това като за показване на сила, не като за работа.

* * *

В ранния следобед излязоха на една река.

През редките клони Уондъл забеляза огромна скална маса високо в небето: коничен връх, чиято основа бе забулена в облаци, сива скала със зеленикави и черни петна, на места проблясваха бели участъци.

Морт зяпна от изненада:

— Какво е това?

— Точно според легендата — обясни Колар. — Преди идването на владелците през гората имало път.

— Планината на радостта — прошепна Върбица. — В легендата обаче се казва, че човек може да я види само ако е достоен. Един от героите…

— Холаман — напомни й Колар.

— Да. Той е търсил това видение цял живот. Нима сме благословени?

— С ясно време — намеси се Морт. — Мисля обаче, че моят път води натам.

Той протегна ръка с дланта надолу, сведе очи, разпери пръсти.

— Това магия ли е? — попита Колар.

— Не, ориентиране. Ако легендите ви са верни, няма да видим повече тази гледка. Затова си набелязвам ориентири, които да водят към планината.

— Изглежда далече — отбеляза Колар.

„Невъзможно — помисли си Уондъл. — Но дали и за магьосник?“

— На най-недостъпните места манната е най-много — обясни Морт. — Трябва да отида там. Златото ме поддържа, но магията в него е необуздана. — Той прокара пръсти през косата си. — Имам нужда от магия, за да се възстановя напълно. Прекалено многото злато ще ме подлуди.

Той погледна кичура рижави косми, останали в ръката му, и добави:

— И прекалено малко също не е добре!

* * *

Върбица управляваше конете. Каруцата се поклащаше и от време на време се налагаше децата да се изтеглят в единия й край, за да не се преобърне. Въпреки това положението се подобряваше: не се налагаше да секат повече храсти. Растителността стигаше до самия бряг и почти всичко беше отровно, но рекичката бе плитка и каруцата затъваше само няколко педи.

— Пътуването ще е по-лесно, ако следваме реката — отбеляза Върбица.

Уондъл изчака да чуе какво ще каже Морт. Отнасяше се към магьосника като към приятел, който смърка бял прах — съмнителен съюзник. Това може би бе възможност да се отърве от него. Морт обаче само рече:

— Не можете да вървите по реката през цялото време.

— Не, разбира се. Каруците не могат да вървят по вода, нали, Уондъл?

Изненадан, че са се поинтересували от мнението, му, той отвърна:

— Хората също не могат да вървят по водата, Върбице.

Тя го изгледа така, че го накара да се изчерви.

— Не умееш ли да плуваш, Уондъл?

— Не. Брат ми обаче може.

— Имах предвид — поясни Морт, — че водният дух не може да ме достигне в момента, но със сигурност знае, че съм тук. Да видим докъде ще стигнем така.

* * *

Реката беше все така плитка. Каруцата подскачаше по камъните. Движеха се бавно, а постоянно растящите коне искаха да препускат. Колар и Върбица нито за миг не можеха да ги оставят без надзор. Животните бяха станали едри и опасни, колкото господарски коне, с рогове, по-дълги от владелски нож.

— Мога да ги омагьосам — предложи Морт. — Да ги усмиря.

— Не.

Морт кипеше от възбуда също както понитата; Уондъл нямаше доверие на магиите му.

— Е, поне мога да премахна тази воня на катран!

Морт размаха ръце, но нищо не се случи. Миризмата оставаше. Той се намръщи, сетне заподскача и изчезна. Ама че помощник… е, все пак той разузнаваше терена, откриваше клопки, в които иначе каруцата или децата биха попаднали.

Каруцата продължи напред, заобикаляйки по-дълбоките вирове, покрай канари, предпазвана от преобръщане само благодарение на якото рамо на владелеца всеки път, когато на Уондъл му се приискаше да зареже това бавно темпо и да последва магьосника.

Резбар не би трябвало да срещне трудности да ги настигне, размишляваше той. Пътят му беше проправен.

Бяха изминали половината път до планината, когато Морт се върна и изкрещя:

— Абе вие, господарските слуги, не огладнявате ли?

Размаха ръце, занарежда нещо и изведнъж дрехите на Уондъл станаха съвършено чисти. Дори петната от катран изчезнаха.

— А сега да ядем!

Децата се съгласиха в хор. Морт избухна в смях:

— Аз мога да ям… боговете знаят какво мога да ям! — Обърна се към гората и вдигна ръце, сякаш се управляваха от невидими конци. — Я сега, Сешмарл, да стъкнем един огън!

Уондъл събра стиска сухи клонки и нареди няколко пръчки върху тях. При докосването му от тях се издигна само тънка струйка дим.

Наистина, никак не му харесваше да му заповядват като на безроден! Предпочиташе обаче да не показва колко е отслабнал гневът на Янгинатеп в него. Морт продължаваше да ръкомаха към гората. Буйните му червени коси и брада с някой и друг бял кичур се развяваха. Уондъл успя да разпали мъничкото пламъче и когато Морт се обърна, огънят вече гореше.

От гората наизлизаха различни животни. Мармот, пуйка, еленче, червеноопашат сокол, мършава котка с размерите на Ковач и семейство от шест енота застанаха пред Морт и се подредиха по големина. Котката бе по-дребна от призраците на Черната яма и нямаше такива огромни, подобни на кинжали зъби.

Уондъл изсумтя с презрение. Животните можеха да служат за храна, но трябваше да се преследват! Да влияеш на волята им, бе…

(Не го ли беше казал самият Морт някога?)

Животните обаче се задушаваха. Всички освен енотите безуспешно се опитваха да си поемат въздух, мятаха се отчаяно, умираха. Соколът се опита да нападне Морт и щеше да го клъвне, ако магьосникът не се беше навел, сетне и той умря.

Удавиха се. Морт се закиска самодоволно.

Уондъл посегна към ножа си. Нямаше нужда от него. Пред очите му шестте енота оскубаха птиците и разкъсаха задушените животни с предните си лапи, разфасоваха месото и го сложиха да се вари. Децата наблюдаваха с удивление.

Енотите внезапно се сепнаха, погледнаха ги и веднага изчезнаха в храсталака.

* * *

Соколът имаше отвратителен вкус, но всички го опитаха. Върбица убеди децата, че могат да се хвалят с това до края на живота си. Пуйката и еленът бяха вкусни, мармотът също можеше да се яде. Имаха и безопасни плодове, намерени от Морт. Уондъл не се беше хранил толкова обилно от последния път в кухнята на Саморти.

* * *

В ранния следобед Морт неочаквано заяви:

— Ето!

И нагази в потока. Уондъл остана изненадан.

— Морт? Не се ли боиш от водата?

— Докато водният дух успее да стигне дотук, ще минат часове.

Морт се наведе, потопи ръцете си до лактите, разпери пръсти непосредствено над дъното. Уондъл видя как към дланите му потичат жълти песъчинки и се сливат в златен къс.

— А — измърмори магьосникът и вдигна едно парче колкото главата си с такава лекота, сякаш беше топка от перушина.

Остана известно време, долепил златото до гърдите си, със затворени очи и изражение на човек, вдишващ дим от кафяв конопен прах от глинено гърне. Сетне подаде златото на Уондъл:

— Ето още една вноска за погасяване на дълга ми. Сложи го в каруцата.

Уондъл пое златото. Не бе подготвен за такава тежест. Ако не беше толкова чевръст, огромният къс сигурно щеше да смаже пръстите му.

Морт се просна безпомощно на земята и избухна в безгласен смях:

— Х… х… х…

Всички гледаха Уондъл. Той се наведе, вдигна златото пред гърдите си и го занесе в каруцата.

Морт се извъртя настрани и стана. Мократа му роба бе покрита с кал. Беше отслабнал. Косата му бе червена, гъста и къдрава. Издълженото му, гладко, скулесто лице изглеждаше напрегнато, като на млад владелец, преди да използва за пръв път ножа си.

— Така е по-добре — рече. — Още малко ми трябва.

Върна се в реката и закрачи по течението.

Върбица започна да пренарежда каруцата, Уондъл й помагаше, докато децата загасят огъня и увият оставащото скъпоценно месо в трева.

— Той никога не помага — отбеляза Уондъл.

Тя го изгледа изненадано:

— Ти също.

— Сега ти помагам.

— А, да, благодаря ти. Само че не го правиш много често. Е, може би защото конете не те харесват.

— Имах предвид нещо, което не си забелязала. Морт е живял в Теп повече от мен, но все още си остава зяпач. Можеш ли да си го представиш като…

— Да. Може би. — Тя се засмя смутено. — Като един по-особен владелец ли? Побъркан и опасен, и понякога способен на неща, които ние не можем.

Потеглиха. Морт продължаваше да подскача от камък на камък към поредния завой на реката.

* * *

Беше късно следобед. Уондъл подпря каруцата. Тя се разтресе, подскочи и пак се върна в руслото на реката.

— Омръзна ми — заяви Върбица.

Уондъл вдигна поглед. Тя се возеше, той вървеше пеша… но тя изглеждаше по-уморена. Непокорните коне я бяха изтощили.

— Трябва да изкараме каруцата на брега — предложи той.

— Така ли мислиш?

— Водното същество, което преследва Морт, сигурно идва насам. Не е хубаво да се озовем на пътя му. А брегът още не е удобен…

Продължиха още стотина крачки по неравното речно корито. Сетне излязоха на удобен пясъчен нанос до стръмния бряг, където Върбица можеше да поспи на четирийсет педи над нивото на водата.

Уондъл също бе положил сериозни усилия. Беше работил. Това занимание бе ново за него.

Той се излегна блажено на топлата земя. Децата се настаниха наоколо и заспаха. Върбица се беше свила до един корен, който използваше за възглавница, на разстояние от владелеца, конете лежаха вързани от двете й страни. Уондъл я погледа разсеяно известно време.

Конете вдигнаха глави. Той се почувства, сякаш го изгарят с погледи.

Животните се изправиха. Отдалечиха се в различни посоки, опънаха въжето и то се откачи. Тръгнаха право към него.

Уондъл скочи на крака, вече си беше избрал на кое дърво да се покатери, но един от конете му препречи пътя. Той се насочи към друго, но и натам не му позволиха да отиде. Скалите. Да, скалният склон зад него; той се втурна натам и двата коня го подгониха с насочени напред рога.

Ситуацията му бе до болка позната. Той знаеше какво да прави, защото конете напомняха поразително на двама биячи от „Бича кожа“, готови да го убият, ако не успее да им избяга. Той се покачи на скалите, преди да успеят да го достигнат и стръмният склон ги спря. Под копитата им се затъркаляха камъни — Уондъл бутна няколко нарочно — и един от конете изцвили. Той вече бе високо над тях; беше ги измамил като глупави владелци от „Бича кожа“…

Само че конете нямаха навика да правят такива неща!

Дали бяха омагьосани?

Той бръкна в джоба си и намери златния прах от Морт. Поръси малко върху тях.

Конете бяха като полудели, риеха по склона, опитваха се да се покачат, рискувайки живота си. Сетне спряха… спогледаха се… обърнаха се и запрепускаха към каруцата.

Дивата магия можеше да засили действието на някое заклинание, но и да го развали, така бе казал Морт. Кой обаче беше омагьосал тези коне, ако не Морт от Атлантида? Уондъл слезе и се втурна след рогатите коне.

* * *

Върбица стоеше в каруцата със секач в ръце. Морт беше на безопасно разстояние, хилеше се, без да обръща внимание на конете, които сега заплашваха него. Въздухът около него сякаш пращеше.

— Върбице — извика Уондъл.

Тя като че всеки момент щеше да избухне в сълзи; изглеждаше радостна, че го вижда.

— Той искаше… Не знам какво искаше, не му позволих да стигне дотам.

Морт изглеждаше обиден:

— Няма защо да се пениш! Нямаше да ти правя предложение, ако не бях видял нещо от потъналата Атлантида в теб. Имам злато!

Държеше по един златен къс с Големината на детска глава във всяка ръка. Изглеждаше така, сякаш от двете му страни греят слънца.

— Върбица Въжеиграчова, аз имам сила! Мога да те закрилям от всяка опасност. Искаш ли да си намериш истински мъж, когато загубиш младостта си? Нима нужда да чакаш да остарееш! Нито пък аз!

Гневът се надигна в Уондъл, но само за миг. Той потърси Янгинатеп, но той го беше изоставил. Затова извади ножа си. Морт вдигна ръце. Върбица вдигна секача, сякаш се канеше да го хвърли.

— Стой! — нареди.

Морт се обърна към нея:

— Как да те убедя, че не ти желая злото? — попита. — Върбице, забрави какво съм казал…

— Не се бъркай в ума й!

Морт се изсмя. Раздвижи ръце, сякаш плетеше невидими конци. Уондъл изведнъж почувства дълбоко спокойствие. Осъзна, че това е магията, убила баща му.

Усмихна се блажено и се насочи към Морт. Магьосникът го загледа с любопитство. Уондъл се приближи достатъчно. Можеше да действа… но първо искаше да го предупреди:

— Морт, мислиш ли, че не мога да убия човек, без да съм се ядосал?

— Сешмарл, ти ме изненадваш.

— Остави ни. Помогнахме си един на друг, но вече нямаме нужда от теб.

— О, имате.

Очите на Морт заиграха, той отново се засмя. Уондъл остана неподвижно. Магьосникът щеше да е мъртъв, преди да е произнесъл и първата сричка на заклинанието си.

— Имаш нужда от мен, но на друго място, Сешмарл! Добре, ето още злато, чисто.

Морт пусна златните късове на земята и се отдалечи с подскачане, танцувайки между опасните растения с такава бързина, че те не успяваха да го докоснат. Спря в сумрака върху едно скално възвишение и изкрещя:

— Ти!

Нагоре по реката прииждаше голяма вълна.

„Приливна вълна“ щяха да я нарекат в една по-късна епоха. Тя следваше руслото на реката, ставаше все по-висока. Заплашваше да залее малкия им лагер. Морт я наблюдаваше и се хилеше:

— Ти! Водолей! — Магьосникът изглеждаше малък от това разстояние, но гласът му се чуваше ясно. — Ти, голяма, глупава водна масо, знаеш ли колко богат ме направи? Опитай сега да ме последваш!

И побягна.

Най-пъргавият владелец, преследван от най-свирепата банда, не можеше да тича толкова бързо, колкото Морт. Вълната изскочи от речното корито и се опита да го последва, право нагоре по склона към билото, като постоянно намаляваше, стопяваше се. Безумният кикот на магьосника продължи да се носи от върха на хълма, сетне от следващия, направо към белия връх на коничната Планина на радостта, докато остана само във въображението им.

Изчакаха нощта, преди да се спуснат към реката, за да вземат вода. По повърхността й се носеше бяла пяна, носена от странни течения дори на местата, където нямаше камъни.