Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (70)

67.

Промъкващия се стисна мрежата като мъртвец. Зарови лице дълбоко в един кичур сплъстена кафява козина. Пътуването с Бегемот обаче бе лесно и момчето малко по малко се престраши да вдигне глава.

Постепенно седна по-изправено. Сетне започна да сочи наляво и надясно.

Когато спряха да нощуват, Промъкващия се изчезна.

Уондъл се зае с организирането на лагера. Опита се да мисли като разбойник от Пътя на конопа. Искаше му се да има представа докъде обикновено пътуват. Бяха изминали доста голямо разстояние… може би бяха стигнали твърде далеч, за да може едно дете на разбойник да доведе подкрепления. Дали разбойниците все още се страхуваха от Уондъл Пернатата змия, или разказите за него се бяха превърнали в митове?

Нямаше значение. Каквато и да беше истината, независимо дали Първи борове даваше подслон на разбойници срещу дял от плячката им, никой нямаше да посмее да нападне Уондъл Пернатата змия.

Промъкващия се обаче се появи с два заека, една тлъста катеричка и един полузашеметен койот.

— Някои държат койоти за талисман — обясни.

Добра логика.

— Пусни го — нареди Уондъл.

Звярът избяга. Морт направи магия за повикване. Дойдоха два енота. Докато гледаше как те дерат другите животни, Промъкващия се изгуби апетит, но отново си го възвърна, когато месото беше опечено.

* * *

— Езици — рече Уондъл Пернатата змия. — Ако ще търгуваме в Теп, трябва да говорим езика. Морт, можеш ли да научиш Промъкващия се и Зелен камък?

— Да, но само до определено ниво. В Теп магията е безсилна. Знанията избледняват като сънища.

— Ами ако ги научиш тук и се упражняват по време на пътуването? Ще си спомнят какво са упражнявали дори магията да не действа.

Морт кимна дълбокомислено:

— Добро хрумване. Това би трябвало да подейства. Нуждаем се от безопасно място.

— Безопасно ли?

— И тримата трябва да спите — обясни Морт. — Може да има странични ефекти, които не знаем. Те могат да изтрият спомените ви, както и знанията за езика.

— Ти говориш езика. Можеш да служиш за модел.

— Никога, и все поради една причина.

— О. — Уондъл се замисли върху казаното. — Така да бъде.

* * *

От този момент по целия път на юг ползваха само езика на Теп, но не като владелци или като безродни. Говореха като господари… почти.

Камък и Промъкващия се говореха, както единайсетгодишният Уондъл от Твърдината бе разбирал речта на господарите.

— Ти не можеш да приемеш, че тези двамата са владелци — каза Морт. — Ха! За какви ще могат да минат?

— Нито за господари, нито за безродни, нито за владелци. Зяпачи. Промъкващ се, Зелен камък, знаете достатъчно истории, за да разменяте, можете да минете и за разказвачи. Ако изпаднете в затруднено положение, говорете кондигейски.

* * *

Билото се снишаваше, но пътниците върху гърба на Бегемот все още виждаха Сечището.

От идването на Уондъл от Твърдината през гората в градчето се бяха появили няколко нови къщи. Това бяха шейсет постройки, половината кирпичени, другата половина — от дърво, стабилни, почти еднакви, планирани като произведения на изкуството, наредени покрай три успоредни прашни улици. Дворовете бяха заградени. Имаше цветни градини. Всичко това навремето бе много впечатляващо за едно владелско момче.

Всички жители на града се бяха събрали в северната му част около и между петнайсетина големи покрити фургона, наредени в широк кръг. Имаше и шатри. Сто ръце сочеха нагоре, към Бегемот.

— Мислите ли, че ни виждат като великани? — прошепна Промъкващия се.

— Морт? — обърна се Уондъл към магьосника.

— Не знам. Питайте ги.

Колелото на Сечището се въртеше.

Представляваше обикновен дървен диск, поставен хоризонтално. Върху него стояха двайсетина деца. Възрастни и по-големи момчета го въртяха.

— Първите въртележки са се движели сами — обясни Морт.

— За какво служи това? — попита Промъкващия се.

— Променя състоянието на съзнанието. В древни времена всички са чувствали магията. Била е навсякъде, имало е говорещи животни, богове във всяко езерце и дърво. Звездите и кометите са променяли местата си в съответствие със събитията на земята. Това чувство е липсвало на нашите предци, затова са създали виното и сценичната магия, праховете и билките, които продавах в Теп, и въртележките. Сега прекалено голяма част от магията се е загубила. От въртележката само ти се завива свят.

Те продължиха да наблюдават. Хората отдолу пък гледаха тях; колелото се забави. Зелен камък отбеляза:

— Никой няма да дойде да ни помогне, нали?

Колелото почти бе хипнотизирало Уондъл. Извикваше някакви спомени…

Той тръсна глава, за да се опомни.

— Морт, остани тук с Бегемот. Ще слезем да доведем носачи.

* * *

Тълпата търговци и жители на града насочиха вниманието си към тях. Колелото се забави още, тъй като никой вече не се интересуваше от него.

Уондъл изкрещя:

— Това е Промъкващия се. Той е с мен.

Мина през тълпата бързо, така че никой да не успее да ги заговори. Двамата със Зелен камък вървяха от двете страни на Промъкващия се. Изтичаха до колелото и започнаха да го бутат. Промъкващия се се хвана за една дръжка и също им помогна.

Децата запълзяха към центъра на колелото, за да се доберат до увитите с кожа ръкохватки. Други избраха по-лесния път — запромъкваха се отдолу, за да излязат през една дупка в средата. Стараеха се да се хванат за нещо, било то тялото на някое другарче, за да устоят на силата, тласкаща ги към периферията, и да останат така, докато им се завие свят или докато възрастните се уморят да въртят.

Уондъл тичаше и буташе, показваше силата си. Бе на четирийсет и три, но беше в отлична форма. Един спомен обаче го изпълни с ужасна тъга.

— В Теп имаше такова колело…

Изрече тези думи задъхано. Уондъл и останалите от „Змийски път“ пристигат, докато господарските люде монтират колелото. Безродните са вече тук. Господарските люде завъртат с големи усилия колелото. Децата се качват. Въоръжените господарски люде се оттеглят и оставят родители и по-големи момчета да тичат в кръг около колелото.

Сега децата от „Змийски път“ насочват усилията си в събиране на кесии, защото, ако не го направят, животът им ще се утежни. Безродните обаче пазят парите си, а колелото изглежда забавно.

Всичко става много бързо: владелските деца се качват на колелото и прогонват безродните.

Колелото забавя и спира.

— Няма място за объркване тук — рече задъхано Уондъл; колелото в Сечището се въртеше добре. — Те го бутаха. — Гражданите все още гледаха нагоре към Бегемот, но някои се бяха заели отново с въртене на колелото. — Господарите ни караха да мислим, че… колелото се върти от магия… и хей, аз бях още малко момче. Безродните обаче не искаха да бутат, ако върху него няма от техните деца. Ако никой не го бута, то спира! Почти нямахме време да почувстваме какво е да си върху него. Затова отново се заехме с джебчийство… а безродните прибраха децата си.

Сега около колелото се бяха събрали предостатъчно възрастни и бутаха. Уондъл се обърна към една едра жена, която бе останала без дъх и спря да си почине:

— Скрита билка, къде е Саблезъб?

Тя искаше да го попита нещо. Той повтори въпроса си. Тя посочи.

Саблезъб беше там… но всички искаха да задават въпроси на Уондъл. Трудно бе да се определи какво е привлякло повече интереса на тълпата: Бегемот, Уондъл Пернатата змия, изникнал изведнъж сред тях, или момчето на разбойниците. Те си проправиха път през тълпата.

Саблезъб се провикна:

— Татко, откъде се взе? Защо си дошъл?

— Тук съм, за да пазя брат ти. Зелен камък дойде заедно с Морт от Атлантида. Сине, най-интересното всъщност е онова, което е намислил магьосникът. Обаче… нали знаеш, че отдавна говоря за разработване на нови пазари. Мисля, че най-после е дошло времето да се заема с това.

— Татко, не е възможно да имаш предвид онова, за което си мисля.

— Ще го обсъдим. Може би ще ми дойде умът в главата. Може би брат ти ще се вразуми. Междувременно, Саблезъб, имам нужда от яки мъже. Шестима от хората ти да се качат при Бегемот. Да правят каквото им каже онзи червенокос магьосник. Ще се наложи да носят тежък товар. Бутилките трябва да се пазят. От стъкло са и вътре има опасно вещество, затова да не ги тръскат. След това ще говорим, но преди всичко трябва да се свърши тази работа; бутилките са изключително ценни.

— Ще отида лично.

— Благодаря. А къде е Хитрата катеричка?

Саблезъб махна на една страна:

— Виждаш ли еднорозите?

— Да. — Всички еднорози се бяха скупчили в единия ъгъл на заграждението си. — Трябва да говоря с нея. Промъкващ се, Зелен камък, елате с мен.

* * *

— Еднорозите бягат от нея — изсмя се Зелен камък. — Виж, Промъкващ се, това е дъщерята на Койот. Много е специална. Като малка еднорозите много я обичаха. Малките жребчета я приемаха като сестра. Една сутрин, когато беше на петнайсет (тя е с един сезон по-малка от Саблезъб и с две години по-голяма от мен), влязла в заграждението и еднорозите се разбягали. Тя ги изловила. Обуздала ги. Може да не им харесва, но когато поиска да язди някой от тях, те се подчиняват. Здравей, Катеричке!

— Камък! Ти ли яздеше Бегемот? Татко, не се учудвам да те видя, но Камък?

— Аз мога да яздя Бегемот и в същото време не мога! — извика Камък.

Двамата се прегърнаха, сетне момичето се обърна към останалите.

— Хитра катеричке, запознай се с Промъкващия се — представи ги Уондъл.

— Казвам се Нечут-невидян — каза срамежливо разбойничето.

* * *

Хитрата катеричка бе изградила временното си жилище между фургона от зестрата си и две купчини сандъци със стока. Имаше дори малко огнище. Сложи чайник на огъня и Промъкващия се веднага се втурна да й помага.

Двамата явно си допаднаха, помисли си Уондъл. Дали да им се меси? Трябваше поне малко да се опознаят.

— Катеричке, той не искаше да каже името си пред нас. Нечут-невидян, как си намери това име?

— Бях най-добрият разузнавач в племето на Червения каньон.

Той разказа на Катеричката как се е промъкнал до Уондъл Пернатата змия и магьосника, който яздеше Бегемот. Спомена и някои неща от чутото онази нощ. Уондъл бе доволен, че не издаде нищо важно.

Катеричката попита:

— Татко, какво правиш тук?

— В момента чакам Саблезъб и Морт от Атлантида. Отиваме в Горящия град, за да убием един воден дух и да прокараме нов търговски път. — Тя го погледна с надежда, но той побърза да добави: — Не, не мога да лиша кервана от шаманката му, имам вече един магьосник.

— Майка Върбица ще те убие.

— Вече говорих с нея.

Наложи се Катеричката да повиши глас, за да надвика околния шум. Временното й жилище сигурно бе заобиколено от повечето търговци и половината жители на града, всеки искаше да знае какво правят тук Уондъл и Зелен камък Перната змия на гърба на Бегемот!

— Връщаш се в Горящия град? И взимаш Камък, а не мен?

— Съжалявам. Ако наистина успея да прокарам нов търговски път…

— Покажи ми ръката си. Проклятие! Камък? Проклятие! Линиите ви се губят!

— Значи, наистина отиваме! — възкликна радостно Зелен камък; явно досега се беше съмнявал.

— Добре тогава, кажи сега какво е да яздиш Бегемот. Камък?

— Не чувстваш ни най-малко поклащане.

— Наложи се да спрем, за да съберем малко диво злато — обясни Уондъл. — Нямам представа защо му е на магьосника, но това, което ме притеснява, е какво правеше то още там? Майка ти знае за това злато още от нощта на зачеването ти.

На фона на външния шум Хитрата катеричка не си направи никакъв труд да понижи глас:

— Ще ти отговоря, ако ми разкажеш за онази нощ. Всичко.

— Дадено.

Тя се засмя:

— Пред външни хора мама твърди, че така и не успяла да намери онова място повторно. Била като обезумяла. Пък и златото и без това не било там. Цялата история била измислица. Пред мен приказва друго. Опитала се да пречиства сурово злато. Получава малки количества като възнаграждение за лекарства или предсказания. Така и не се научила обаче да прекъсва потока от… хаотична манна ли се казва?

Уондъл кимна. Промъкващия се слушаше в захлас. Хитрата катеричка продължи:

— От златната треска на мама й става нещо. И винаги завършва в леглото на някой мъж.

— Това… — започна Уондъл, но бързо се осъзна, сякаш Върбица сложи ръка на устата му.

Прекалено късно. Дъщерята на Койот се засмя:

— Да, това обяснява защо имам петима братя и сестри! Пет пъти е пречиствала злато. Ако жената знае как, може да спи с мъж и без да зачене, но не и в присъствието на злато, не и мама! Дори във времето на кръвотечението й златото я променя. Ето как е заченала Косматото яйце. След като татко си отиде…

Нечут-невидян погледна Уондъл.

Хитрата катеричка се засмя:

— Не, не, не този татко. Имам предвид Якия елен. Той знаеше, че мама ме е заченала, преди да се оженят. Никой не смееше да го нарече рогоносец заради детето на Койот! Другите ми братя и сестри обаче му дойдоха много. И след като той ни напусна, мама се отказа окончателно от мъжете. Можеш ли да предположиш какво би станало, ако мама заведе мъж на онзи покрит със злато хълм? Има истории, които само мъжете си разказват, но аз ги знам. Сега кажи за моето зачеване.

— Беше непрогледна нощ и майка ти ме влачеше към хълма — започна Уондъл.

„Слушаш ли, Промъкващ се? Няма да отговарям, ако съм ти дал съвет и не си се вслушал. Тя е дъщеря на Койот и едновременно с това на Пернатата змия! Отнасяй се към нея добре и предпазливо.“