Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (58)

55.

Морт спря при една плитка, изкопана от дъждовната вода бразда в скалите и взе една кофа. След това ги заведе на ръба на една пропаст.

Посочи надолу покрай голата скалиста стена:

— Виждате ли ивицата с по-тъмен цвят? Оттам изтича водата от извора.

— Да — отвърна Снежния връх.

Морт скочи от ръба.

Уондъл можеше да го хване за робата — щеше да го направи, ако беше дете или приятел. Морт обаче не падна. Той тичаше надолу по отвесната скала. Ако не го познаваше, Уондъл нямаше да повярва на очите си. Морт се спусна със скоростта на падащ камък, мина на зигзаг покрай мокрите петна, показващи мястото на извора. Заобиколи го с кофата в ръка и се втурна нагоре, смеейки се като обезумял.

Зад него се издигна вълна. Морт бягаше пред нея, по-бързо от всякога.

Тримата мъже се дръпнаха назад, когато вълната се издигна до ръба на пропастта. Морт прескочи браздата в скалата, като изпразни кофата в нея на минаване, сетне се обърна и размаха ръце. Вълната се разби в браздата.

Морт беше задъхан, но се смееше. Браздата бе пълна наполовина с вода. Повърхността й беше почти неподвижна, леко набраздена от вятъра.

— Ама че зрелище, какво ще кажете? — възкликна Снежния връх.

— Доколкото разбирам, не можеш да го хванеш, а? — обърна се Уондъл към Морт.

— Не, не помага и ако омагьосам извора. Водните духове са много примитивни същества, не се поддават на магия.

— Добре. Ако планът ти успее, ще си много задължен на племето на Пумите и на моето семейство. На Пумите можеш да платиш с пречистено злато. Нали така, Снежко?

Снежния връх кимна:

— Питай за всеки случай Люляк. Ние взимаме решения само с пълно единодушие.

— Моето семейство може да поиска друго нещо — продължи Уондъл. — Татуировки например. Ако успеем да те закараме до Края на пътя, Нова крепост ще поиска три.

— Не мога да направя друга като твоята.

Зелен камък не показа разочарованието си. Момчето носеше търговска кръв.

— Ще измислим нещо — рече Уондъл. — Ще платиш с магии. Три услуги.

— Аз ти предложих една.

— Нима съм приел? Снощи бях доста уморен.

Морт погледна лицето на Уондъл и явно реши да не настоява.

— Една, когато сляза от планината. Една, когато стигнем Края на пътя. И една, когато унищожа водния дух.

— Морт, нямаш причина да смяташ, че си в състояние да унищожиш един воден дух.

Морт запази мълчание.

Значи, две желания.

— Договорихме се. Кое време е… няма обяд. И водният дух не може да ни попречи да слезем, така ли? Снежко?

— Ще попречи на Морт. Единственият ми проблем тук е бил, когато се опитах да пия от извора — каза Пумата. — Керванджийо, все още мисля, че трябваше да поискаш злато. Магьоснико, ще сме долу преди здрач. При първите слънчеви лъчи тръгваме на север по пътя и после на изток. И никакво спиране.

— Ако не успея да се добера до долу жив, талисманният сандък е ваш заедно с провизиите. Поднових магията. Ще омагьосам и другия, преди да тръгна надолу.

— Това е уредено — съгласи се Уондъл. — Сега кажи на птицата. Насешмарл?

— Помогни ми, Уондъл Сешмарл… — изграчи тя.

— Добра птица. Морт, нека да предаде на кервана…

— Уондъл, дай да те науча как да накараш птицата да пренася съобщенията ти.

Уондъл го изслуша. Сетне повтори тайното име на птицата и каза няколко думи. Птицата го изгледа с отвращение.

— Децата ми учат всичко сами — изръмжа Уондъл. — Защо и аз не мога така.

— Имаш по-малко чувство към магията от всеки друг, когото познавам. Интересно защо децата ти не са наследили това бездарие.

— Бездарие, а?

Морт се ухили:

— Ти си празна дупка, в която може да се намести всеки бог. Просто не можеш да ги спреш. Душата ти е като хан! И разбира се, никога няма да станеш магьосник. Това обаче ще успееш да го научиш.

Уондъл продължи да упражнява тайното име на птицата; помъчи се да произнесе сричките с надути бузи, сетне с извит език. Накрая каза посланието си:

— Кажи на Пумите да се връщат с кервана. Снежния връх ще им плати двойно със злато. Рордрей ще си получи сандъците по-късно. По-късно и пълни с прясно месо — ако намерим, с мамутско, ако не, с еленско, антилопско или бизонско — и подправки. Може би ще намерим подправки при Скалните игли…

— Гледай посланията да са прости — предупреди Морт.

— А това какво беше?

— Става много дълго. Сега кажи: „Край на посланието. Лети, Насешмарл.“

— Край на посланието. Лети, Насешмарл.

— Моята надежда лежи в твоята сянка — отговори птицата и отлетя.

Уондъл и останалите започнаха да слизат. Колкото по-скоро стигнат долу, толкова по-добре.

* * *

Люляк управляваше бизоните. Наоколо беше обрасло с храсти и теренът бе неравен. Налагаше се да бъде изключително внимателна. Движеха се по-бавно от пешеходец, забеляза Уондъл, какво остава за магьосник.

Видяха колона от мъгла по склона на планината и предположиха, че в средата й има водопад.

В подножието на планината Люляк забеляза малка движеща се точка.

— Снежко. Морт може да се нуждае от помощ — каза Уондъл.

— Да не искаш да му държа ръката, докато се дави?

Уондъл скочи от каруцата.

— Ще отида — спря го Снежния връх и слезе. — Гледай си фургона.

Изгуби се сред храстите.

Имаше нещо странно в тези получовеци, помисли си Уондъл. Дали магиите им (а всъщност и всички магии) не действаха по-добре, когато никой не ги гледа? Може би имаше неща, които се променяха под погледа на наблюдателя…

Морт сигурно знаеше. Уондъл се върна при фургона.

След известно време Снежния връх се върна с торбата на Морт. Остави я в каруцата и отново изчезна, за да се присъедини към магьосника.

До средата на следобеда Уондъл не беше сигурен, че са стигнали търговския път. На няколко пъти мислеше да помоли Люляк да спрат. Колкото повече се приближаваше Морт, толкова повече заприличваха двете далечни точки на двама бягащи сакати.

Нищо не предвещаваше опасности, но Уондъл не спираше да си представя как от земята изригва вода, как залива фургона и удавя бизоните, Люляк и Зелен камък… Трябваше да вземат и някой рибочовек. Те знаеха какво да правят под водата.

Магьосникът и Пумата се приближиха. Морт се беше опрял тежко на рамото на Снежния връх. На Снежко това явно никак не му харесваше. Морт приличаше на старец, умиращ от изтощение. Косата му беше мръсна и посивяла, кожата му бе като пергамент, очите му — уморени. Въпреки това той се движеше по-бързо от фургона. Уондъл накара Люляк да спре, за да се напасат бизоните.

Сложиха Морт да легне в каруцата.

Слънцето залязваше, но пълната луна вече се подаваше на хоризонта. Уондъл си спомни къде има удобен поток, ако продължат да пътуват през нощта.

Опитваха се да достигнат източник на вода, докато бягаха от воден дух. Уондъл не пропусна да забележи иронията. Хората могат да си носят вода, но бизоните се нуждаят от езеро или поток. Пътят към Залива на Великия сокол следваше източниците на вода.

Ако питат Морт… Е, той вече изглеждаше по-добре, но не беше зле да поспи.