Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (29)

26.

Следващата каруца се появи едва по залез. През цялото време на поста бе стоял един и същи пазач, сновеше напред-назад по пътя, промъкваше се между клоните, запотен в коженото облекло, отегчен до смърт. Тропотът на каруцата го разсея.

— Сега — каза Фритспат, без да се обръща.

Уондъл бе измислил целия план, трябваше само по някакъв начин да избегнат убийството. Фритспат беше опитен събирач. Разбираше от много неща. Имаше бърз ум.

Той се обърна към Уондъл:

— Много се отдалечи. Като се върне, заеми се с него.

— Аз те доведох тук — възрази Уондъл; повиши съвсем леко глас. — Това не ти ли стига?

Фритспат го изгледа изненадано:

— Да не те е страх?

— Не.

— Разбирам. Само че, Уондъл, ние сме такива. Това е да си владелец. Действай тук и сега. В момента. Аз ще те наблюдавам.

Уондъл си пое дълбоко въздух. Пазачът отново се връщаше към него. Ръката му се допря до една зорница и той изсумтя от болка. Спря за миг. Точно тогава Уондъл се хвърли върху него и преряза гърлото му.

Убиваше за пръв път и му се удаде много по-лесно, отколкото бе очаквал. Имаше няколко секунди да се скрие отново, преди каруцата да се приближи. Той дори не погледна трупа.

Скочи в каруцата, докато коларят оглеждаше храстите за пазача. Каруцарят се надигна, обърна се и замахна с дългия си нож — движение, което явно бе тренирал от години. Уондъл парира удара и замахна на свой ред.

Върху главата и ушите на кончето се посипаха камъчета, то изцвили и побягна. Коларят залитна, но въпреки това се опита да нанесе нов удар. Уондъл заби ножа си в гърдите му.

Пътят криволичеше надолу към руслото на реката. Завоите не бяха остри и конят знаеше пътя. Уондъл имаше достатъчно време да си сложи шапката и наметалото и да развърже сложния възел на кърпичката около врата на коларя, преди пропускателната порта да се появи пред него. Повдигаше му се. Накара понито да забави ход. Не биваше да го виждат да повръща от каруцата.

Усети как Фритспат се качва зад него. Той се скри под брезентовото покривало на каруцата.

— Добре — прошепна. — И аз не бих се справил по-добре. Уондъл, гордея се с теб.

Уондъл нищо не каза.

Фритспат огледа мъртвия мъж и изруга тихо.

— Какво има?

— Този е торонекст. Също и другият. Защо не ми каза?

— Защо да ти казвам?

Уондъл изведнъж си спомни думите на Уоншиг: Алферт бе наел торонексти, за да пазят лозята.

Фритспат въздъхна:

— Много има да учиш, момко. Човек не може да събира от торонекстите. Никога.

Уондъл посочи мъртвия:

— Не беше чак толкова як…

— Не, не са. Обаче са много. Ако убиеш един, ще дойдат други, за да те търсят и никой не може да ги разпознае.

— Какво ще правим сега?

— Ще се измъкнем с товара. — Фритспат се намръщи. — Ще се отървем от него, колкото се може по-скоро. Може би каруцата е събрана. Няма знаци на торонекстите.

— Как изглеждат техните знаци?

— Не ти трябва не знаеш.

* * *

Мисълта да скрие товара го блазнеше. Виното под фалшивото дъно беше в малки шишенца. Те можеха да бъдат скрити. За виното щеше да се намери начин. Как обаче да скрият каруцата?

Обсъдиха проблема, след като портата се скри от погледите им. Прибраха се у дома в мълчание.

Приятелите започнаха да дават предложения: да вземат лопати, да постелят каруцата със сено. Някои мъже от „Змийски път“ се притекоха на помощ. Други започнаха да местят боклука от околностите на собствените си жилища, докато това не им омръзна. Фритспат помагаше през цялото време. Ако някоя част от плана се провалеше, той щеше да измъкне Уондъл и след това да му го припомня цял живот. Фритспат обаче свикна с лопатата и продължи да помага. Още четирима мъже се справяха достатъчно добре и останаха достатъчно дълго, така че Уондъл и Фритспат ги почерпиха вино. Те образуваха ядрото, около което се събраха още мъже.

След четири дни на всички им беше дотегнало. „Змийски път“ бе пълен с хора на Алферт и те знаеха много добре как и откъде Уондъл се е сдобил с каруцата. Уондъл я заряза и тя скоро изчезна заедно с няколкото шишенца вино, оставени като подарък.

Вино имаше и за майка му, и за Стара майка, и за сестра му Шарлата, и за мъжа, когото бе довела, след като Уондъл изгони Чапока; за Елрис, която не беше погледнала друг мъж след изчезването на Уоншиг; за Уес, чийто мъж бе започнал редовно да изчезва нощем. Виното послужи като омилостивяващ подарък за Хартанбат, мъжът, когото Уондъл веднъж бе ранил. Предложението беше на Фритспат. Двамата с Уондъл изпиха две бутилки с Хартанбат и неколцина негови приятели от „Цветния пазар“ и побързаха да си тръгнат, преди Хартанбат да се напие.

* * *

Беше вечер. Уондъл стоеше в западния край на покрива на Твърдината и гледаше как слънцето се спуска в морето. Цветовете се размиваха, купчините боклук и мръсните улици потъваха в сенки. Няколко безродни бързаха да се приберат, да си осигурят подслон, преди мракът да предаде света на събирачите и на по-лоши бедствия.

Имаше владелци без собствени домове. Някои от тях се подслоняваха при безродните. Това можеше да е опасно. Безродните нямаха права, но някои се намираха под специална закрила. Пелзед и другите предводители на владелците поставяха някои улици под специални ограничения. Господарите не позволяваха нарушения на мира, но никой не уточняваше какво означава това. Понякога въоръжени господарски люде се притичваха на помощ на обсадени къщи на безродни. Понякога цели отряди господарски люде бродеха из Теп и залавяха всеки владелец, който е имал нещастието да привлече вниманието им. Откарваха пленниците си в лагери и ги караха да работят в продължение на година по строежите на пътища и акведукти. Това като че ли не ставаше в „Змийски път“. Може би заслугата беше на Пелзед? Или просто имаха късмет? Или Янгинатеп ги закриляше?

Вероятно не беше заради Янгинатеп.

И човек не можеше да краде от торонекстите. Само Фритспат обаче умееше да ги разпознава. И какво сега? Все пак как го правеше?

Дневната светлина се стопи и в дворовете заблещукаха хиляди огньове.

Уондъл взе три шишенца вино. Изпи първото на три глътки. Беше преполовил второто, когато чу писък.

Заслуша се, докато се увери, че не е от Твърдината. Отпи още вино. Не му беше работа. Писъкът завърши със сподавено гъргорене. Някой бе умрял с прерязано гърло. Уондъл се почуди кой може да е. Някой познат? Някой безроден, който е оказал съпротива? Най-вероятно някой владелец при бой с ножове.

Фритспат се гордеел с него. Той беше убил пазача. Първото му убийство. В такива случаи някои си правеха нови татуировки или си слагаха обеци. Така постъпваха владелците. Това беше да си владелец.

Покрай новата работилница за въжета горяха факли. Писъкът беше дошъл от тази посока. Възможно ли бе някой да е събирал там? Кой можеше да е толкова глупав? Въжарската работилница бе в забранената зона на Пелзед. Заедно с безродните въжари живееха и две семейства владелци. Уондъл беше влизал там само веднъж, по време на пожара. Възстановяването на работилницата бе започнало още на следващия ден и Пелзед лично беше наблюдавал работата и бе дал на безродните да разберат, че никой няма да ги безпокои. Въжетата бяха необходими както за използване, така и за търговия. Веднъж Уондъл се беше поинтересувал как се правят, но това знание не бе достъпно за никой владелец.

Конопът криеше много тайни. От Черната яма се носеше катран. Конопените влакна и катранът се занасяха в една дълга и тясна постройка и излизаха отвътре под формата на въжета, готови за ползване или продаване. Въжетата се използваха на корабите. Срещу тях „Змийски път“ получаваше злато и мидени черупки, затова всяка педя въже бе под специалната закрила на Пелзед тук и на господарските люде на останалите места.

Около въжарската работилница вече горяха дузина факли. Уондъл започна третото шишенце вино. Беше му последното. Писъците бяха секнали. Хората с факлите се скриха от погледа му. На Уондъл му се стори, че вижда сенки покрай стената на работилницата.

На следващата сутрин там намериха един владелец от Куката с прерязано гърло. Някой беше събрал обувките и дрехите му и го бе оставил чисто гол върху една купчина боклук.