Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (23)

20.

На петнайсет Уоншиг бе започнал работа с Алферт. Алферт беше бирник и това му даваше достъп до търговията на безродните. Един следобед Уоншиг издърпа Уондъл настрани от приятелите му в задния двор на Твърдината.

— Опитай това.

Шишенцето беше малко. Течността вътре носеше огън. Уондъл за малко да се задави.

— Какво…

— Вино.

— О, чувал съм за виното.

Уоншиг се засмя:

— Е, понякога си умен, малки ми братко, и умееш да си държиш устата затворена. Можеш ли да измислиш начин да накараш безродните да докарват от това нещо и да го продават?

Двамата продължиха да отпиват от бутилката.

— Извън Теп има кръчми — каза Уоншиг.

— Откъде знаеш?

— От разказвачите. Помниш ли Марила? Ходеше с един Воден демон и слушала разкази за други земи и за пристанището.

— И какво представляват тези кръчми? — попита Уондъл.

Уоншиг се усмихна замечтано:

— Места за събиране. За мъже или дори за мъже и жени заедно, там пият вино, събират се с приятели, празнуват. Навсякъде има кръчми, само не тук. Защо?

Виното караше вътрешностите на Уондъл да горят.

— Заради огъня на Янгинатеп — заяви той. — Магия.

— Да.

Виното беше чудесно. „Уха — помисли си Уондъл и почувства как думите напират. — Ресалет избяга и остави баща ми да умре. — Неща, които никога не би казал в Твърдината. — Владелците не работят за никого.“

Шиг каза:

— Аз не работя за Алферт. Аз работя със него.

Произнесе го високо! Уондъл сложи ръка на устата му, понечи да рече:

— Не, братко. Човек трябва да работи с някого. Иначе си съвсем сам. Понякога не можеш да разбереш кое какво е. Обратното също важи. Някои владелци работят. Някои безродни събират.

— … какво казваш?

— Ако един безроден загуби работата си, какво прави? Трябва да си намери храна. Одеяло. Обувки. Събира ги. Ние ще го убием, това е ясно, той няма право на това, но как ще го разкрием? Нещо е изчезнало, никой не се интересува кой го е събрал. Няма значение, братко. Защо безродните не държат магазини за вино?

— Магазини за вино ли? Въпреки че е толкова хубаво? — Уондъл размаха ръце; Уоншиг се отдръпна да не го удари. — Ако на някого му се припие вино, просто ще разбие вратата и ще си вземе! Ако е прекалено здрава, ще потърси помощ. Ако продавачът се опита… ще го пребием. Безродните трябва да са луди, за да държат това тук.

— Кръчми тогава. Да продава само колкото ще се изпие през деня.

Ушите на Уондъл бучаха, а кръвта му… не можеше да разбере какво й има пък на нея. Безродните и варварите умееха да пият вино, без да губят самоконтрол. В Горящия град мъжете понякога пиеха; сетне се сбиваха. Никоя кръчма не би могла да се задържи.

Шиг рече:

— Може някой да дойде на улицата примерно с осем малки шишенца. Като свършат, и той си тръгва. Няма да стои достатъчно дълго, за да го ограбят.

— Откъде ще го вземе?

— Продавачът ли? Господарите и безродните взимат вино от пристанището, карат им го от Торов и Кондигео. Ако ние научим, разбира се, ще го вземем, затова те дават и на Водните демони. А има и друго място.

Те започнаха да се олюляват и Уоншиг го поведе нанякъде. Умът на Уондъл се избистри бързо. Виното бе свършило. Не беше много, само колкото за двамата.

На север от Теп започваше гората. Уоншиг тръгна на североизток. Уондъл вече бе трезвен и в главата му се въртяха куп въпроси, но Уоншиг само се усмихваше.

Тук гората се отдръпваше от града и оставяше дълга поляна, Клина, с бавен криволичещ поток по средата, Еленовата река. Уондъл знаеше за Клина, но едва сега започна да се замисля. Защо не беше застроена тази поляна?

В най-тесния край на Клина над потока се издигаше двуетажна каменна постройка, като тапа в края на фуния. От двете й страни пътят бе достатъчно широк, за да мине каруца, но беше преграден.

От сградата излязоха двама мъже. Единият заслиза по стълбата.

Уондъл беше виждал броните на господарските люде и кожените дрехи на дърварите. Двамата мъже носеха облекло като на дървари, но имаха малко по-особени маски.

Уоншиг изтича от дясната страна на портата. Уондъл го последва. Уоншиг се покатери по вратата като маймуна; Уондъл не изоставаше. Владелците не чакаха разрешение; просто отиваха където са си намислили.

Двамата мъже скочиха на земята и вдигнаха оръжията си. Носеха… пръти с остриета на края.

Уондъл не чу какво им каза Уоншиг, но мъжете се отдръпнаха и загледаха любопитно момчетата. Качиха се отново по местата си, а Уоншиг тръгна към потока. Гората притискаше двата бряга.

Сега, след като се бяха отдалечили на достатъчно разстояние, за да не могат да ги подслушват, Уондъл попита:

— Какво е това място?

— Стражеви пост. След като превзели Теп, предците ни накарали безродните да построят това на пътя. Пътят вече го няма, но торонекстите още са тук. Пускат всеки, но взимат част от това, което носи. Такса. В наши дни пазят и друго.

— Пътят. Мога да кажа на Морт… — Уондъл прехапа устни, но твърде късно. Дали виното забавяше мисълта му? — Трябва да го видя, Шиг. Не се тревожи, няма да направя нищо глупаво.

Уоншиг, изглежда, не се впечатли:

— Как е убил Потефит?

— Не съм го питал още.

— Не питай. Просто разбери.

Там, където потокът завиваше надясно, Уоншиг навлезе в гората.

Високите прави фиданки сигурно бяха секвои. Старите дървета бяха повалени; оставаха само огромните им дънери. Уоншиг поведе Уондъл по внимателно поддържана пътека сред зорници, коприви, копиеносна трева и червено-зелени туфи докосни ме. Уондъл бе готов да го издърпа на безопасно място, но големият му брат си беше взел поука.

Продължиха около двеста крачки, преди дърветата да се разредят. Тук имаше културни насаждения, огромни пространства с лози, засадени на редове. Сред тях работеха безродни. Имаше и владелци.

— Господарите получават част от виното си оттук — каза Уоншиг, — но, разбира се, имат нужда някой да го пази. Тук работи Алферт. Торонекстите пазят насажденията и той им оставя половината реколта.

— Коя половина?

— Е, той послъгва. Те послъгват. — Уоншиг заотстъпва назад. — Исках да ти покажа. Ако ти хрумне нещо…

— Разумно ли ще е да вкарваме още вино в Теп?

— Ще вкараме, ако имаме.

„Само че виното ни кара да убиваме — помисли си Уондъл — и най-вече да се избиваме един-друг. Господарите пият вино без проблеми. Безродните не му се поддават. Ние учим безродните да се владеят. Варварите се научават или умират. Ние обаче…“

— Това, което пихме, оттук ли е? — попита Уондъл.

— Да.

— Онова, което носят зяпачите, то не е ли…

— По-добро. По-пивко.

— Не е най-доброто, обзалагам се. — Уоншиг го погледна и Уондъл обясни: — На зяпачите им е ясно, че не виждаме разликата, затова ни носят най-евтиното. Някой варварин някъде знае как се прави по-добро. Трябва да го намерим и да го придумаме да работи за нас.

Уоншиг вдигна вежди:

— Да го придумаме ли? Варварите носят пари. Господарите ще се ядосат, ако някой от тях бъде отвлечен. Алферт не би посмял.