Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (74)

71.

Тръгнаха от Сечището на разсъмване на следващия ден. По обяд стигнаха един страничен път, водещ стръмно надолу и на запад.

Неколцина местни жители с радост установиха, че около кервана на Пернатата змия изведнъж се отварят нови работни места. На разклонението те с удивление забелязаха как четири от фургоните се отделят.

Падналия вълк бе нает да замести един мъж, който отиваше с Уондъл.

— Това е мястото, от което си дошъл по реката преди двайсет години — отбеляза той. — Тогава си отсякъл няколко дървета.

Уондъл си спомни. Две дървета бяха препречвали пътя на каруците. Нужен им бе един ден, за да ги отсекат, а тогава той беше много по-млад и силен.

— Направих го с голямо нежелание — призна Уондъл.

— Чичо ми, Лоша вода, ги намерил. Ти вече си бил заминал. Чичо ми ги нацепил и оттогава тук има дърварски път.

Уондъл се намръщи:

— Стига ли до Теп?

— В името на Койот, не! — ужасѐн извика Падналия вълк. — Слиза до реката, продължава по другия бряг, докато се появят пълзящите растения. Пълзящи растения и лиани, и всякакви други гадости, които опитват да те убият!

— Никой ли не е изследвал по-нататък?

Падналия вълк погледна Уондъл, сетне Саблезъб, после пак Уондъл:

— Добре, вие ме наехте, плащате за това, което знам. Когато бях на шестнайсет, може би девет години оттогава, над Димящата долина се виждаше пушек. Много повече от обичайното. С трима приятели облякохме кожени дрехи, взехме брадви и храна и се опитахме да си проправим път. Пълзящите растения и тогава бяха достатъчно гъсти; сега положението ще е още по-лошо. Наложи се да се скрием от трима въоръжени мъже, които излизаха от гората. Четири дни си проправяхме път, рязахме сплетени гадости, които най-добре изобщо да не виждаш. Сетне забелязахме стена на висока каменна къща. Появиха се мъже с маски, кожени облекла и копия. Видяхме ги точно навреме. Побягнахме. Те ни погнаха. Отъркахме се в някои растения, които бяхме избягнали на отиване. Размина ни се, но за нищо на света не бих се върнал! После ни сърбя цял месец.

— Не искаш ли да дойдеш с нас? — попита Уондъл.

— Всички ли отивате?

— Само четири фургона. С мен.

— Значи е вярно.

— Кое е вярно? — поинтересува се Саблезъб.

— Една стара вещица в града говори, че Уондъл Пернатата змия се връщал у дома — отвърна Падналия вълк. — Виж, цял живот съм искал да работя за Пернатата змия, но ако позволите, предпочитам да остана с главния керван. Не искам да ме убият още при първото ми пътуване!

Фургонът на Войнствения котарак мина покрай тях.

— Нямало да ходи по-далеч от Изворите, а? — провикна се той. — Виждам, че не си загубил уменията си.

— Продължавам на юг. Благодаря.

— Късмет. Иска ми се да бях дошъл с вас. Мама ще се радва да разбере как е минало.

— Ще й отида на гости след това.

Войнствения котарак отмина. Явно не очакваше Уондъл да се върне. Цял живот бе слушал за Теп.

От трийсет и един доброволци Уондъл отпрати петима. Така оставаше с двайсет и осем бойци, включително той и Зелен камък, един шпионин (по-добре да не разчита на бойните умения на Промъкващия се) и един магьосник.

Имаха четири фургона. Взеха кожени дрехи, брадви, дълги колове, за да направят секачи. Морт събра билки, за да приготви лекарства срещу отровните растения.

Носеха оръжия, но не за продан. Носеха малко стока за търгуване, по няколко бройки от всичко, което смяташе, че ще се купува. Доколкото си спомняше, глинените съдове бяха най-подходящи, но имаха малко, защото по Пътя на конопа съществуваха добри пазари за тях. Носеха главно неща, които не са успели да продадат другаде.

Саблезъб се приближи, когато Уондъл и дружината му се канеха да тръгнат по страничния път.

— На добър път. Успешна търговия.

Уондъл му махна. Сетне насочи цялото си внимание към управлението на бизоните по стария път. Когато отново погледна назад, Саблезъб и керванът не се виждаха.

До вечерта стигнаха до реката и направиха лагера високо.

— Миналия път те достигна за три дни — напомни Уондъл на Морт. — Колко мислиш, че му е нужно, за да те открие сега?

Морт поклати глава:

— Няма как да знам. На твое място обаче не бих стоял прекалено дълго тук.

— Нямам такова намерение.

На разсъмване Уондъл изпрати Промъкващия се и Ковач Мелничаров да разучат стария път нагоре, след това отряд с брадви и куки, за да изсекат просека. На обяд тръгнаха нагоре по потока; фургоните дрънчаха по старото речно корито.

— Повечето камъни са отнесени от някакво голямо наводнение — отбеляза Уондъл. — Предполагам, че това е дело на твоя воден дух, Морт.

Нямаше начин да се прецени, но му се струваше, че бизоните се движат нагоре по реката със същата скорост, с която ги бяха докарали еднорозите на слизане. Преди смрачаване вече бяха готови да започнат изкачването и Уондъл накара да запалят факли. Нямаше намерение да разпъва лагер, докато не се качат достатъчно високо над реката.

Спомни си едно нещо, което бе научил като юноша в Твърдината: всички се оплакват на господарите.

Срещнаха първите пълзящи докосни ме малко над дерето. Просеката, която Уондъл бе проправил с огън през гората, беше свободна от големи дървета, но бе обрасла с лиани. Една изшумоля леко при приближаването на бизоните. Животните спряха. Дали надушваха опасността, или чувстваха мислите на Уондъл?

Пътят не изглеждаше толкова зле. Беше обрасъл главно с пълзящи растения. Тук-там се виждаха ярките цветове на господарските целувки и по-бледите и тъмносини на пълзящите юлии, но растенията бяха скупчени главно около големите дървета. Пътят се виеше сред тях. Имаше новопоникнали секвои, но те бяха на двайсетина години, все още значително по-ниски от околните исполини. Около стволовете им растяха малки армии.

Пътуването щеше да е трудно, но не и невъзможно.

Уондъл спря малкия керван и свика всички около себе си.

— Разказвал съм ви за растенията докосни ме. Ето така изглеждат.

— Могат ли да удушат човек? — попита Промъкващия се.

— Не, но ако се докоснеш до отровата им, ще съжаляваш, че не са го направили. И те не си лежат просто така; могат да се движат. Онова там е господарска целувка. Стойте далеч от тях. Гущер, раздай инструментите и завържи остриета за прътовете. Ще ви покажа как да се справяте с господарските целувки. Не знам какво могат да причинят тези неща на бизоните, но и не искам да научавам. Ако сокът от растенията попадне върху нечии дрехи, никакво приближаване до бизоните. Не го забравяйте, когато прочиствате просеката. Това… — Уондъл удари по дънера на едно дърво — … е ябълка. Плодовете му са ядливи. Има и други растения, които могат да се ядат, но повечето са отровни. Преди да правите каквото и да било, питайте мен или Морт. Морт разбира от отрови.

— Да, татко…

— Пламтяща кула, ти трябваше да останеш със Саблезъб!

— Казала ли съм, че ще го направя?

Разбира се, тя не беше дала съгласието си, а сега бе твърде късно, за да я връща. Уондъл погледна триумфалната й усмивка и си спомни кошмарите на Върбица.

Онази първа година той бе свикнал да се събужда в прегръдките на Върбица. В кошмарите си тя се притискаше до него, за да се почувства защитена. „Да, ти си тук; аз не съм в онзи град, свободна съм.“ Бе престанала да сънува кошмари на втората-третата година… и се пребори със старите си страхове, като даде това име на третото си дете.

Ако се случи нещо с Пламтящата кула, Върбица трудно щеше да преживее загубата. Също и той.

— Използвайте гребла — заръча Уондъл. — Никога не докосвайте растенията с голи ръце; чистете инструментите с жълтите одеяла. Винаги носете кожени дрехи и не ги пипайте от външната страна, когато ги събличате или обличате. Ако го направите, ще се появи сърбеж. Тогава се обръщайте за помощ към Морт, не отлагайте.

— Не забравяйте, че може да се наложи да се върнем по възможно най-бързия начин — напомни Зелен камък, — с тежки товари и преследвани от врагове. — Затова разчистете пътя хубаво сега. Да се захващаме вече за работа.

Отначало Уондъл се почувства добре, че върти отново брадва. Остави по-младите мъже и жените да разчистват ниските растения, а той заедно с Голямата ръка се зае с първото по-голямо дърво, изпречило се на пътя им. Беше ниска секвоя, на не повече от десет години, може би и по-млада. С помощта на секачи разчистиха защитния й пояс от отровни растения. Голямата ръка пристъпи напред с брадвата си.

— Чакай — спря го Уондъл; приближи се до дървото и му се поклони. — Съжалявам, че се налага да те отсека, но си застанала на пътя ни. — Поклони се отново. — Сечи сега.

Голямата ръка отсече дебелия колкото човешка ръка ствол с един удар.

* * *

Пламтящата кула намери къпини и извика Уондъл. Той си отдъхна.

— Оставете оръжията си тук — нареди на останалите. — Да, и ножовете. Сега идете да погледнете.

Те се приближиха предпазливо до храста. Когато магията ги достигна, всички се втурнаха напред. Започнаха да гълтат лакомо плодовете, сборичкаха се като деца и оставиха само голи клони.

След няколко часа Уондъл ги спря пред един друг храст с малко по-тъмни къпини.

— Тези са отровни — каза на Пламтящата кула, достатъчно високо, за да чуят и останалите. — Стъблата им се увиват около глезените ти и те държат, докато умреш. Трупът се разлага и им служи като тор. Единствените животни, които могат да ядат тези къпини, са един вид птици. Ето като тази. — Сред къпините пърхаше дребна жълта птичка с алени крила. — Това са птици-каналджийки. Каналджийките и бодливите къпини са сключили споразумение преди много време. Птиците поглъщат семената и ги разнасят…

— Татко. Откъде знаеш всичко това?

Кои спомени бяха негови и кои — не?

— Койот — отвърна той. — Койот е скрепил сделката. Той също може да яде бодливи къпини.

Дали това щеше да запази и Уондъл? Не беше много вероятно.

* * *

Спряха фургоните и направиха лагер на едно по-широко място, което разчистиха. Не беше достатъчно широко, за да разтоварят сандъците. Уондъл бе гладен. Сеченето на лиани и дървета беше тежка работа, с която не бе свикнал.

Вечерята обаче се бавеше.

— Татко! — повика го Пламтящата кула. — Всички огньове са загаснали. Не мога да запаля мангала.

— Проклятие. Разбира се, че няма да можеш. — Уондъл повика Голямата ръка. — Ще се наложи да запалиш огън. Навън. Оттук нататък огънят няма да иска да гори в затворени помещения. За Янгинатеп нашите фургони сигурно напомнят твърде много къщи.

— Може да не е само това — намеси се Морт.

— Някакво видение ли си имал?

— Не, но дали Янгинатеп няма? Вече загубих повечето си способности, Уондъл.

* * *

Торонекстите ги чакаха.

Малко след разсъмване на петия ден малкият керван излезе иззад един завой на открито тревисто място с формата на клин, изчистено от всякакви лиани и храсти, в чиято най-тясна част се издигаше тухлена стражева постройка. Пред нея в редица стояха седем души с кожени ризници и смешни шапки с пискюли и ресни над кожените им маски. На покрива имаше още и Уондъл предположи, че в гъстите храсти от двете страни на пътя се крият и други. Седмината бяха въоръжени, но оръжията им бяха прибрани в ножниците. Уондъл не можеше да види мъжете в сградата. Зад нея четирима мъже се суетяха около голям огън с железен котел, закачен над него.

Когато последният фургон излезе иззад завоя, Промъкващия се се отдели от кервана.

— Сигурен ли си, че ще ни намериш? — попита Уондъл.

— Нали знам езика. Пък и къде ще се скриете с толкова голям керван? Ще се върна тази вечер или утре.

— Не си спомням да са се държали по този начин — отбеляза Ковач.

Беше се приближил до Уондъл, докато чакаха другите фургони. Прашката му се показваше леко под дрехите, държеше и пълна торба с камъни.

— Нито пък аз. Да не показваме засега силите си.

Торонекстите като че изпълняваха някакъв ритуал. Единият излезе напред, държеше някаква лента от кожа. Ръката му не изглеждаше нормално. Два пръста липсваха.

Тъй като лицето му бе скрито под маската, нямаше начин да го познаят.

Той разгъна кожения свитък пред себе си и заговори:

— Привет, странници. Това е Теп. Ние сме торонексти, говорители и верни слуги на господарския свидетел от Господарските хълмове, Господарския град и Теп. Добре сте дошли. Вашите стоки са в сигурни ръце тук. За съжаление се налага да заплатите скромна сума за тази защита, а също и за преминаването през територията ни. Нашите оценители ще определят таксата в зависимост от стоката ви. Приемате ли условията на господарския свидетел?

— Имате ли документ за правомощията си? — попита сухо Морт.

Говорителят на торонекстите грейна:

— Да! Имаме пълномощно от господарския свидетел.

— А. — Морт изглеждаше безкрайно развеселен. — Може ли да го видя?

— Защо? — попита го Уондъл.

Магьосникът вдигна рамене.

Сакатият се обърна към колегите си. Те се скупчиха около него. След малко говорителят отново излезе напред и каза:

— Един от вас може да види пълномощното. Намира се в сградата.

— Вътре — отбеляза Уондъл. — За да не може да изгори, предполагам.

— Има логика — съгласи се Морт. — Забележи огъня. За омиротворяване на Янгинатеп. — Обърна се към торонекстите и повиши глас: — Аз ще дойда. Казвам се Морт от Атлантида, магьосник на кервана на Уондъл Пернатата змия, чиято слава се носи по всички посоки на света.

Морт влезе в стражевата постройка. Уондъл извика Ковач и Нахалния гущер.

— Някой чу ли ги снощи? — попита.

— Стори ми се, че долових някакъв шум по пътя, но никой не се приближи — отговори Гущера — и мога да се закълна, че никой не е излизал от гората.

— Значи, са знаели, че идват фургони, но не и колко на брой. Може би не са събрали всичките си хора.

— Хей, харпия! — изрева Голямата ръка.

Керванът кипеше от усилена дейност. Всеки мъж, способен да носи оръжие, бе излязъл. Жените спускаха покривалата. Ковач и Нахалния гущер вече тичаха към фургона на Голямата ръка, преди Уондъл да успее да реагира на традиционния повик за помощ.

Двама торонексти стояха срещу Голямата ръка, който държеше заплашително чука си. Други четирима бяха извадили мечовете си, един държеше копие. Голямата ръка крещеше, торонекстите крещяха, но никой не разбираше другия…

— Какво означава това? — пожела да разбере Уондъл.

— Ние сме торонексти оценители и този човек се съпротивлява — обясни единият от натрапниците.

— Успокой се, Голяма ръка — каза Уондъл. — Моля те. — Обърна се към торонекстите: — Нашият магьосник проверява документите ви. Ще се наложи да изчакате. Моля ви, върнете се на поста си и чакайте нареждания от началника си!

За негово удивление те се подчиниха.

— Изобщо не приличат на владелци — отбеляза Ковач. — Поне не както си ги спомням.

— Това е стара загадка.

Един владелец никога не би признал властта на началник, камо ли да се занимава с разрешителни. Уондъл обаче познаваше торонекстите само от гледната точка на владелец.

Уондъл събра собствениците на фургони.

— Работата може да се окаже сложна. Наблюдавайте ме и внимавайте. Не трябва да се бием. Камък, иди виж защо още се бави Морт.

Зелен камък се върна след няколко минути и обяви:

— Разглежда едно огромно парче пергамент. Не му позволяват да го докосва, но един от тях, с роба и смешна шапка, му го държи разпънато на една маса. На един от листовете има изписано с големи букви „свидетелство“ и разни други неща, които не можах да прочета.

— Можеш да четеш? — изненада се Голямата ръка.

Върбица бе научила всичките си деца да четат на езиците около Пътя на конопа, но…

— Да, това е езикът, който мама и татко използват, когато не искат децата да ги разберат. Морт ме научи на него, а буквите са същите като нашите.

— Морт каза ли колко ще се бави?

— Пожела да му оставим четвърт час, но надали ще постигне нещо. Не знам какво е намислил. Татко, на тавана беше изписано с големи черни букви. „Аз убих Сапфир, жена си. Изгорих дома си и скрих трупа й, но гневът на Янгинатеп ме обзе и подпалих още къщи. Огънят ме обгради и ме уби. Аз обаче не съм от слугите на Янгинатеп! Аз съм безроден!“

Някакъв стар спомен се мъчеше да изплува, но не му беше сега времето.

— Добре. Да се готвим. Ще се наложи да им позволим да огледат фургоните. Единственото, което не трябва да видят, е златото, а то е добре скрито.

— Бутилките не са скрити — отбеляза Ковач. — Цял фургон!

— Оставете аз да се оправям с тях.

Морт се върна с доволна усмивка.

— Пълномощното е наред. Също и правилникът. Описано е какво могат да вземат и какво не. На теория имат право на една десета част от всичкия катран, който се внася.

— Никой няма да тръгне да внася катран в Теп — възрази Уондъл.

— Една десета част не е чак толкова лошо… — отбеляза Камък.

— Има обаче и изключения — добави Морт. — Уондъл, този документ явно е бил допълван в продължение на петдесетината години, когато Теп все още е имал търговия с външния свят.

— Не си спомням някога да е имало каквато и да било търговия по суша — възрази Ковач.

— Нито пък те, нито някой друг. Правилата обаче все още важат и ако го четат достатъчно внимателно, ще разберат, че имат право да вземат каквото си поискат.

— А те със сигурност са го прочели добре — отбеляза Уондъл.

— Всъщност не са. Не могат да четат. Освен оня със странната роба, който постоянно говори нещо за стари престъпления. Егон Форигафт.

— Форигафт.

Това бе име на владелец. Старият спомен пак не успя да изплува.

— Той явно е писарят. Отнасят се към него с голямо уважение, което не заслужава, но все пак той единствен може да чете. Струва ми се, че тях изобщо не ги интересува какво пише в пълномощното. Ще вземат онова, което сметнат за най-полезно за тях.

— Може би затова са тези странни костюми и дебелият документ. Никога не са виждали чуждестранни търговци. Да видим какво ще направят.

Уондъл се запъти бързо към стражевата постройка и заговори:

— Благородни торонексти. — Преди много години се беше научил на ласкателства. — Ние сме първите чужди търговци, които стъпват тук от много години. След нас идват още, с много стока, котли, грънчарски изделия с най-фина изработка, кожи от невиждани тук зверове. Кожи, пера и драгоценни камъни, с които да накичите жените си. Можем да ви осигурим всичко това, но ако не останем доволни от посрещането ви, никой друг няма да дойде.

Началникът на торонекстите се усмихна зад маската си:

— А какво носите този път?

— Не много ценни неща. Носим обаче някои подаръци за благородните ти служители.

Уондъл даде знак и едно от момчетата донесе евтин килим, остави го на земята и го разгърна. Вътре имаше три бронзови ножа, половин дузина пръстени с цветни стъкълца, каквито Уондъл обикновено раздаваше на децата покрай Пътя на конопа като играчки.

Торонекстите побързаха да вземат всичко заедно с килима. Началникът им погледна ножа на Уондъл:

— Твоят е още по-фина изработка…

— Вземи го, ако ти харесва. — Торонекстът вече посягаше. — И аз така съм го придобил.

Торонекстът спря. Погледна ушите на Уондъл, сетне татуировката му.

— Ти вече си бил тук.

Уондъл не отговори.

— Добър начин да си вземеш нож. Какво още имаш?

— Когато си тръгвам, ще нося повече интересни неща — отвърна Уондъл.

— Ако търговията ти върви добре.

— Ще върви. — Той въздъхна. — Ще ти покажа най-ценното, което носим.

Даде знак и Зелен камък донесе друг евтин килим.

„Проклятие — помисли си Уондъл, — трябваше да се сетя, че тук нямат истински килими. Всички ще искат!“

Камък разви килима. Вътре сред дървени стърготини имаше дванайсет черни стъклени бутилки.

— Познавам някои хора в Господарския град, които ще платят добре за това — каза Уондъл. — Да помислим сега. Безродните от Господарския град ще ми дадат повече за тези бутилки, отколкото биха дали на вас. Много повече. Защото аз не работя за господарите.

Уондъл наблюдаваше лицето на събирача; дали не му нанасяше обида? Или торонекстът щеше да види логиката му?

— Със — поправи го торонекстът. — Работим с господарите. Покажи ми тези двете.

Той посочи най-малките бутилки.

— Малките ли?

— Те са най-фина изработка.

Изражението на Уондъл остана непроменено, но той си даде сметка, че торонекстите може би нямат достъп до никакви стъклени бутилки. Навън те бяха нещо обичайно, но той никога не беше виждал стъклена бутилка в Теп! Корабите сигурно не докарваха бутилки.

И най-малките им харесваха най-много. Уондъл си спомни разказа на Зелен камък за подредените в спирала бутилчици, получени от магията на Морт. Бяха оставили хиляди бутилки, по-малки от тези двете! Колко ли можеха да струват?

По-късно щеше да мисли. Уондъл внимателно вдигна двете бутилчици. Постави една в дланта на торонекста и смигна на Морт.

Магьосникът не направи нищо забележимо, но бутилката се разпадна на прах и по дланта на торонекста потече зловонна течност.

— Проклятие! — възкликна Уондъл.

— Наистина проклятие — съгласи се торонекстът. — Какво е това?

— Екстракт от жлези на мускусна котка. Използва се за производство на парфюм.

— Парфюм ли? Това?

Торонекстът посегна към другата бутилка и тя се разпадна, разпръсквайки зловоние.

Уондъл се ококори, изкрещя, сякаш го душат. Сетне сложи трета бутилка в застиналата длан на торонекста. Тя се разпадна на пясък и смърдяща течност. Торонекстът тръсна ръка и изруга. Колегата му избухна в луд смях:

— Магия ли? Тук магии не действат, глупаци такива!

Морт се намеси:

— Съжалявам, Перната змия! Тези магически бутилки ще се разпадат при докосването на всеки жител на този проклет град. Трябва да излеем съдържанието им в някой леген!

— Казваш, че безродните в Господарския град са готови да платят богато за това чудо, а? За да правят парфюм, така ли? — попита офицерът на торонекстите.

— Ами в Кондигео поне го правят!

— Носи им ги тогава! На нас това със сигурност не ни трябва. Сега за бутилките…

— Друг път — успокои го Морт. — Могат да бъдат направени и без магия. Не се бях сетил колко изостанало е това място.

— Изостанали? Ние? — попита торонекстът през смях. — Какво още имате?

— Малко неща, защото смятахме, че това е най-ценното.

— Защо така сте си помислили? — осведоми се торонекстът.

— Говорих с един капитан на кораб — обясни Уондъл. — Умеем да разпитваме. Какво, искаш да научиш всички тайни на търговията ли?

Той се усмихна широко.

Зад него се бяха наредили членовете на кервана. Голямата ръка се беше облегнал на дълъг меч. Ковач и някои от по-младите безродни държаха небрежно прашки и камъни. Зелен камък стискаше брадва, а на колана му висеше голям владелски нож. Всичките се усмихваха, слушаха главния си керванджия и стояха с готови оръжия.

Уондъл лесно отгатна мислите на торонексткия предводител. Керванджиите може би казваха истината — ако този керван си тръгне необезпокояван, сигурно щяха да го последват още и по-богати. С този пътуваха трийсет въоръжени мъже, повече отколкото имаха днес торонекстите. Керванът щеше да носи по-ценни неща на излизане и тогава те щяха да имат време да се подготвят.

— Имате ли още такива пръстени?

— Дузина, за подаръци.

— Храна?

Уондъл показа един сандък със сушено бизонско.

Торонекстът се ухили любезно:

— Минавайте, приятели.