Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (11)

8.

Когато навлезе в територията на „Бича кожа“, Уондъл чу викове. Улица „Санвин“ се смяташе за безопасна, не беше в района на никоя банда, но пет по-големи момчета се приближаваха към него.

Уондъл побягна. Те се втурнаха към него и го обградиха.

— Хееей! — изкрещя едно момче. — Я гледайте какво си има тоя!

— Откъде? — попита друг. — Откъде събра тези неща? — Когато Уондъл не отговори, го удари по главата с юмрук. — Откъде?

— От Господарските хълмове.

— Да, бе. Казвай откъде.

Заудряха го отново, повалиха го и някой притисна главата му.

— Оставете ме! — извика Уондъл.

Искаше му се да закрещи за помощ, но това нямаше да помогне. Само щяха да го нарекат страхливец и плачльо. Можеше обаче да крещи обиди…

— Змии! — чу се вик от другата страна на улицата. — „Змийски път“!

Десетина момчета, водени от брат му Уоншиг, приближаваха.

— „Бича кожа“! — изкрещя мъчителят му.

Когато другата банда дойде, Уондъл усети как тежестта от главата му се вдига. Чу шум от удари.

— Добре ли си? — попита Уоншиг. — Хайде, да се махаме оттук.

Когато се върнаха в Твърдината, Уоншиг благодари на останалите.

— Някой да съобщи на господаря Пелзед. Може да очаква проблеми с „Бича кожа“.

— Не съм напускал „Санвин“ — възрази Уондъл.

Уоншиг вдигна рамене:

— Какво стана тогава? Донесе ли нещо хубаво?

— Само дрехи, но ги скъсаха и събраха якето и обувките ми. — Уондъл изпитваше жестоко разочарование; този път всичко се беше провалило. — Тези неща и без това са прекалено малки за тях…

— Все пак са хубави. — Уоншиг посочи ризата, която Уондъл разглеждаше. — Хубави са. Трябва да измислим начин за безопасно пренасяне на тези неща до Твърдината. Следващия път вземи някого от нас.

Дори собствените му роднини се лакомяха за онова, което господарите изхвърляха!

— Няма да стане — отвърна Уондъл. — Аз… съвсем случайно влязох и намерих приятел вътре. — Никой нямаше да му повярва, че всичко това му е дадено от Шанда. — На мен никой не ми обръща внимание, но господарските люде няма да пуснат цяла група от нас.

— Колко са тези господарски люде?

— Много. На портата са двама, но вътре сигурно има още.

— Да, чували сме. Имат и магия. Видя ли някаква магия?

— Може би малко.

— Преди десет-двайсет години, още преди да се родя, три банди се съюзили и отишли на Господарските хълмове да събират. Никой не се върнал. Никой.

„Може би са победени с магия — помисли си Уондъл. — А може би от стражи с брони и копия, предвождани от господари, и после победените да са били откарани с някой кораб.“ Уоншиг обаче никога нямаше да го разбере.

— Уон, ще има голямо празненство — съобщи Уондъл. — Господарите ще организират панаир в парка, ще раздават подаръци и може би ще показват магии.

— Кога?

— След пет дни, мисля. — Уондъл преброи на пръсти. — След пет дни от днес.

Уоншиг се усмихна:

— Добре. Не казвай на никого. На никого. Ще запазим тази информация за семейството.

— Какво ще правиш?

— Ще събера всеки джебчия от Твърдината. Ние ще минем първи през тълпата. — Уоншиг прехапа устни, замисли се. — Можем да държим „Бича кожа“ далеч от парка. Дали да не ги изпратим някъде другаде? Да измислим нещо, което да ги привлече в другия край на града…

Уондъл зачака брат му да измисли плана.

Уоншиг се ухили:

— Успяха ли да ти пребъркат джобовете?

— Не, вие дойдохте навреме.

Усмивката на Уоншиг стана по-широка.

— Значи нямат престава, че не си носил никакво злато. Уондъл, Искуни излиза с едно момче от „Бича кожа“. Може да му каже, че си събрал злато в района на пристанището и че десетина от нас отиват за още. Че ще се върнем в деня на панаира откъм юг. Така всички Бикове ще се съберат там и паркът ще остане само за нас.

* * *

Имаше флейти, барабани и пет фургона. Трийсет господарски люде в лъскави бронзови брони маршируваха с копия и щитове и когато стигнаха парка, описаха кръг. Сетне още господарски люде застанаха до тях и така заградиха едно пространство, в което влязоха фургоните.

Семейство безродни опъна въже между две дървета. Едно безродно момче започна да ходи по въжето в едната и в другата посока, безродните зрители и няколко владелци заръкопляскаха. Уондъл се досети, че това трябва да е семейството Въжеиграчови, които продаваха въжета близо до Черната яма.

Господарските люде продължаваха да работят. Извадиха от единия фургон сглобяема сцена. Друг от фургоните бе покрит с платнище. Когато сцената беше сглобена, отвътре излезе човек, костюмиран с пера като орел.

Безродните се събраха около фургоните. Сред тълпата навлязоха още господарски люде. Флейтите свиреха, барабаните думкаха и някой започна да раздава дребни сладки на децата. За тях имаше и въртяща се платформа с дървени дракони, които да яздят.

Отначало тя се въртеше от безродни. След това владелците ги избутаха и заеха местата им. Безродните се оттеглиха настрани. Двама владелци се опитаха да накарат по-големите момчета да я въртят, но никой не искаше, затова след известно време въртележката остана неизползвана.

Повечето владелци стояха в единия край на парка, но джебчиите от Твърдината се промъкваха из цялата тълпа. Хванаха един. Потърпевшият безроден закрещя, но неколцина владелци тръгнаха към него и той пусна момчето с ругатни.

На сцената излязоха акробати. Започнаха да се премятат във въздуха, изстрелвани от трамплин. Друг се покачи на върха на висок прът и увисна там на зъбите си. Един мъж и една жена, и двамата владелци, гълтаха огън, а един дебел безроден пъхна в гърлото си дълъг и тънък меч. Въжеиграчови танцуваха върху въжето си, този път към момчето се беше присъединило и момиче. То правеше кълба назад, а под него стоеше един възрастен, за да го поеме, ако падне. То обаче се справяше отлично.

Уондъл се приближи към мястото, където раздаваха сладките. Едно от момичетата…

— Шанда.

Тя го погледна изненадано:

— О, не те познах.

Щанда погледна нервно втория си баща, който тъкмо се канеше да започне речта си от платформата. Уондъл взе една сладка.

— Все още ли търсят владелец, с когото да разговарят?

— Мисля, че да, само че няма с кого.

Господарят Саморти заговори за новия акведукт и за това как той щял да осигури прясна вода от планините. Безродните го аплодираха от време на време.

— Ще ме заведеш ли при секвоите? — попита Шанда. — Не веднага. Ще показваме това представление и в други части на града.

— Ще се опитам. Преди дъждовете. От дъжда всичко избуява и става по-опасно.

На сцената се появи нещо ярко, сетне изчезна.

— Зъл магьосник задържа дъжда — говореше Саморти. — Ние ще го победим. Дъжд ще има!

Безродни и владелци посрещнаха тези думи с ликуване.

— Сега обаче водата не достига. Това се отразява особено зле на конете и воловете. Транспортът е затруднен. Затова следващият Майчин ден ще е по-особен. Ще има седмични порции и някои специални изненади.

Владелците ликуваха.

— И така ще е за още два Майчини дни напред. И ще се наложи да идвате на Площада на мира, защото няма да сме в състояние да разнесем всичко до обичайните места за раздаване.

Виковете от тълпата заглушиха думите му. Саморти размаха ръце и на сцената се качиха трима магьосници. Започнаха да карат различни неща да изчезват и да се появяват. Единият извика Шанда на сцената и я сложи в сандък. Когато го отвори отново, нея я нямаше. Уондъл я потърси с поглед, но не я видя никъде.

Уоншиг се приближи зад него.

— Господарят Пелзед не е доволен — каза през смях. — Мобилизирал е всички джебчии от „Змийски път“, но най-хубавото отиде за Твърдината. Добра работа.

Магьосниците накараха една лоза да расте.

— Знам как да направим така, че Пелзед да е доволен — рече Уондъл.

— Как?

— Може да се срещне с господарите.

— Ти познаваш ли някой господар?

— Знам кои са. Онзи, който говореше, е господарят Саморти…

— Това всички го знаят.

— А онзи, който разговаря с магьосниците, е господарят Киринти. Той също е магьосник, или поне джебчия, а дебелият с бронята, дето е при господарските люде, е господарят Кинтана. Красивата господарка, която сипва супа, е жена му.

— Значи, знаеш кои са.

Уондъл не беше чул кога Пелзед се е приближил зад тях.

— Какво друго знаеш? — попита Пелзед. — Уоншиг, не си ми казал нищо. Ще се наложи да поговорим за това.

Уоншиг придоби загрижен вид.

— Господарю Пелзед, чух, че господарите искали да говорят с някой предводител на владелците.

— Кажи нещо по-подробно.

— Искат да разговарят с най-влиятелния предводител в тази част на града. Не знам обаче какво ще искат от него.

— Аз съм най-влиятелният. Иди им го кажи.

Уондъл не беше мислил, че ще се стигне толкова далеч.

— Ъ…

— Направи го и ще забравим какво се е случило тази сутрин. — Пелзед посочи сцената. — Виждаш ли онзи?

— Чужденец е. Виждал съм го и преди…

— Той е разказвач. Ако се срещна с господарите, той ще разпространи мълвата навсякъде. Уондъл, сигурен ли си, че искат да разговарят с нас?

Уондъл се замисли. Господарите всъщност не искаха да разговарят с владелците, но смятаха, че се налага. Уондъл обаче не смееше да го каже на Пелзед.

— Чух как го обсъждат на вечеря — обяви той.

— Уондъл е страхотен шпионин — похвали го Уоншиг.

— Знам — тросна се Пелзед. — Хайде, иди да им кажеш, че съм тук.

— Не, ела с мен, господарю Пелзед. Шиг, ти също.

Тримата отидоха зад шатрата. Както се беше надявал Уондъл, Шанда беше там. Той се поклони пред нея и каза:

— Господарке, това е Пелзед, предводителят на „Змийски път“.

Момиченцето го изгледа изненадано, сетне се усмихна. За миг Уондъл се уплаши да не му намигне съучастнически, но тя рече:

— Приятно ми е да се запознаем. Ще уведомя баща си, че сте тук.

Шанда доведе Саморти и той покани Пелзед да отиде с него. Никой не обърна внимание на Уондъл и Уоншиг и те се върнаха да гледат представленията. Когато излезе от шатрата, Пелзед имаше нова лупа и изглеждаше изключително горд. Показваше я на всички. Сетне извика Уондъл.

— Одеве ме нарече Пелзед. Не господарю Пелзед — отбеляза.

Момчето беше обмислило всичко:

— Реших, че на господарите няма да им се хареса, ако те нарека господар. Ако се ядосат, могат да те накарат да изчезнеш, господарю Пелзед.

— Ти наистина си бил в дома на господарите.

Уондъл кимна. Вече съжаляваше, че се е издал.

— Какво искаха? — попита Уоншиг.

Пелзед размаха ръце:

— Беше много важно. Договор за мир. Как да организираме раздаването на подаръци за Майчин ден. Ще дадат още женски конопени растения за засаждане в някои ниви. Важни неща, които не мога да обсъждам сега. Тази вечер ще имаме събиране. Бъди там, Уоншиг… Уондъл, ти също.

* * *

Къщата, в която се събраха, беше каменна, но без покрив. Едно време бе имала, но не се беше оказал достатъчно здрав. Една нощ мъжете от „Змийски път“ се бяха качили на покрива, вече никой не си спомняше защо. Гредите се бяха строшили. Безродното семейство, което живяло навремето в къщата, бе неоткриваемо, затова „Змийски път“ не можеше да се събира там при дъжд.

Уондъл и Уоншиг трябваше да разкажат пред всички как господарите искали да говорят именно с господаря Пелзед, не с главатаря на „Бича кожа“ или на някоя друга банда. Само с Пелзед.

Говориха за новия Майчин ден. Всички щяха да се съберат на едно място. Жените трябваше да са там, за да получат подаръци, а мъжете — за да ги защитават.

— На площада няма да има проблеми — каза един от съветниците на Пелзед. — Господарските люде ще се грижат за това. Отвън обаче…

— Трябва да се разделим на два отряда — заговори Пелзед. — Единият ще защитава полученото от нас. Другият ще се опита да събере колкото се може повече от „Бича кожа“.

„“Бича кожа" ще прави същото" — помисли си Уондъл.

Пелзед определи предводителите. Единият беше Уоншиг. Уондъл мислеше, че ще го сложат в отряда на брат му, но не стана така. Той още не умееше да се бие, затова започна да се опасява, че ще го оставят при жените да им помага да носят даровете. Това щеше да е голям срам. Срещата обаче приключи, преди да му определят задача.

Когато всички си тръгваха, Пелзед накара Уондъл и Уоншиг да останат. Предводителят на бандата седна на мястото си до масата, телохранителите му застанаха зад него.

— Седнете — покани той момчетата. — Да пийнем чай.

Всички знаеха чая на Пелзед. Правеше се от конопени листа и караше човек да загуби способността за членоразделна реч. Пелзед отпи глътка от горещата течност. Уоншиг изгълта своя чай на един дъх. Уондъл внимателно отпи. Главата му започна да се замайва.

— И така. Ти си ходил в Господарския град.

— Да, господарю — призна Уондъл.

— И си донесъл хубави дрехи. Какво друго може да се събере там?

— Всичко. Само че е много опасно. Те имат магия. Господарю Пелзед, те имат огнища в домовете си! Огньовете не угасват. Янгинатеп…

Той замълча. Не искаше да говори тези неща тук, във владенията на Янгинатеп.

— Видях господарски люде с брони — продължи Уондъл. — И големи мечове, и копия. Всяка нощ някой господар си слага такива доспехи и заедно с господарските люде патрулират.

— Къде ходят?

— Навсякъде следят за събирачи. Не само на Господарските хълмове. Извън стените има едно село и те патрулират и в него. Имат и магьосници.

Колко можеше да разкрие пред Пелзед? На кого да остане верен? Той бе във властта на Пелзед и принадлежеше на Твърдината, но бъдещето, за което копнееше, беше свързано с господарите.

— Видяхме магиите им — намеси се Миракос, съветникът, който стоеше от дясната страна на Пелзед; понякога той говореше високо, а друг път шепнеше в ухото на предводителя. — Карат лози да растат. Хвърлят огнени кълба.

— Видях и Черната яма — добави Уондъл.

Всички искаха да научат за Ямата. Уондъл им разказа само част от онова, което бе видял. Никой не му вярваше.

— Около Господарските хълмове има стена — каза Миракос. — Големите къщи на безродните обаче не са оградени, нали? Господарският град.

— И той се охранява. — Уондъл се опита да обясни за площадчетата с маси и цветя, за къщите и стените зад тях. — И патрулът обикаля.

— Този патрул с мечове и брони — намеси се Пелзед. — Това безродни ли са?

— Така мисля. Трудно се познава с тези шлемове.

— Безродни с брони. Оръжия — промърмори Миракос. — Лошо.

— Те никога не идват тук — успокои го Пелзед. — Господарите си вършат своите господарски дела. — Изказа последните думи като някаква велика сентенция. — Разкажи сега повече за домовете на тези безродни. Какво има там? Какво можем да съберем?

Уондъл описа част от видяното: магазини с глинени съдове, мъниста и дрехи, дрехи, висящи на простори, хора, седнали на площадчетата с чаши в ръце.

— Там явно няма владелци — установи Миракос. — Може би можем да се преселим там.

— Господарите няма да ни пуснат — отбеляза Пелзед.

— Господарите все искат да определят какво да правим — намеси се един от телохранителите. — Горя от нетърпение да им покажа ножа си. Да ги научим веднъж завинаги.

— Господарите карат безродните да работят. Ако ти можеше да го направиш, ако аз можех, сега щяхме да имаме покрив над главите си! Уондъл, върни се пак там. Вземи още някого. Уоншиг. Вземи Уоншиг; донесете ми нещо. Научете пътя.

— Чувал съм, че три банди се съюзили и отишли на Господарските хълмове да събират — каза Уоншиг. — Три банди, а никой не се върнал. Преди това „Мръсните птици“ били много силни.

— Да не те е страх, Уоншиг? — попита Пелзед.

— Да, господарю. Всеки се страхува. Уондъл е единственият, когото познавам, който е отишъл в Господарския град и се е върнал. Единственият, за когото съм чувал, че го е правил.

— Не искам да прескачаш стената — успокои го Пелзед. — Господарите са си господари. Няма да им се месим. Тези безродни отвън обаче, това е друга работа. Иди да разучиш, Уондъл. Когато всички са заети с подаръците, пътят ще е чист; можеш да донесеш някои неща. Иди да видиш какво можеш да намериш. Аз искам риза като твоята…

Уондъл се радваше, че е толкова дребен. Ризата му нямаше да стане на Пелзед. Ако едно господарско момиченце бе в състояние да задържи всичките си неща за себе си обаче, сигурно и един господарски човек можеше да го направи.