Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (61)

58.

Имаше вода, но нито един поток не беше твърде близо, за да представлява заплаха.

Мястото изглеждаше добро за лагер.

Морт отвори един от талисманните сандъци и извади нещо толкова бързо, че Уондъл не успя да закрие очи.

— Изчерпана е — успокои го магьосникът. — Дори не мога да подновя магията.

Люляк също го наблюдаваше. Куклата бе недодялана, едва приличаше на човек. Имаше буйна бяла брада, бяла сплетена на плитка коса, сини мъниста за очи и цвят, наподобяващ този на кожата на Морт.

— Губи ли магическата си сила, когато я гледат твърде много хора? — попита Уондъл. — Затова ли не искаше да ни я покажеш?

Морт не отговори.

— Или просто те беше срам?

Морт се изсмя:

— Не съм скулптор. — Хвърли куклата настрана. — Утре ще си направя друга.

Малко преди залез към лагера се промъкна някакво животно и в следващия момент Снежния връх бе сред тях.

— Точно навреме — отбеляза Уондъл.

И така пред всички Уондъл Пернатата змия обяви, че Зелен камък Перната змия се венчава за Люляк от Пумите. Дойде време за първото му желание и Морт благослови младата двойка за щастлив брак.

Сетне каза на Уондъл:

— Нали знаеш, че магията действа само на най-затънтени места.

— Така ще знаят къде да отидат, ако нещата потръгнат зле. Ако с Върбица го знаехме, през онази първа година…

* * *

Утро. Морт скочи изпод одеялото си — хилав, кокалест и чевръст като от каучук — и нададе радостен вик. Снежния връх се стресна в съня си и се събуди с рев, който караше косите да настръхнат. Зелен камък и Люляк дотичаха да видят каква е причината за този шум. През нощта се бяха усамотили в един храсталак.

— Няма проблеми — успокои ги Уондъл. — Само Морт…

— Уондъл! Виждаш ли това? Розмарин!

Морт посочи едно растение.

— Ще наберем! — изкрещя Люляк и двамата се втурнаха напред.

— Отивам горе — обяви Морт. — Ела с мен. Може да намерим и мащерка.

Уондъл погледна нагоре. Планината изглеждаше безкрайно висока и този път нямаше да има магия за улесняване на изкачването.

— Колко е високо? — поинтересува се той.

— Не много. Тази планина направо свети от манна. Ще се върна преди обяд.

Морт подскачаше наоколо като щастливо дете. Ходенето в планината в неговата компания нямаше да е много приятно.

— Ако намериш мащерка, кажи. Аз ще набера това, което е тук.

Магьосникът се втурна нагоре.

— Чакай малко, Морт — извика след него Уондъл и посочи едно растение; то сякаш избуяваше навсякъде, високо до коляното и бяло на цвят. — Какво е това? Как може едно растение да живее, ако не е зелено?

— Не знам. — Морт откъсна едно листо и отхапа крайчето му. — На Рордрей със сигурност няма да му свърши работа, но аз надушвам магия.

* * *

Уондъл напълни торбата си наполовина с розмарин. Подправките нямаше нужда да се държат в талисманен сандък. Зелен камък и Люляк щяха да наберат още в свободното си време. Той можеше да се опита да сготви нещо. Щяха да имат повече, отколкото му бе нужно на Рордрей.

От време на време се натъкваше на някоя скална игла. Те бяха навсякъде, колкото по-нависоко, толкова по-нагъсто.

По обяд Морт още го нямаше.

Сега нямаше дива магия, която да го подлуди. Наоколо нямаше никакво злато. А дали беше така? Мястото не приличаше на тези, където се намираше злато.

Уондъл започна да се изкачва. Морт можеше да се е загубил или да е загазил.

Гледката беше прекрасна. Въздухът бе чист и разреден. Наоколо се издигаха скални кули. Пейзажът бе зашеметяващ дори за човек без чувство за магия.

— Морт! Морт от Атлантида, да не се загуби? — закрещя той, но не особено загрижено.

Не вярваше нещо тук да представлява някаква заплаха за магьосник в разгара на силите… въпреки че на това място всяко магическо същество също би трябвало да достигне разгара на силите си. Да речем, Бегемот, или тръбачът от миналата вечер, който може би беше друг Бегемот.

От земята стърчаха стотици огромни каменни игли. Не изглеждаха като естествено явление. Тук-там се издигаха каменни хребети, напомнящи гръбнаците на отдавна измрели чудовища. Навсякъде растяха съвършено бели, примитивни храсти. Имаше и градински чай, и розмарин. Уондъл откъсна стрък градински чай.

По едно време погледна надолу и се удиви колко високо се е качил. Върхът продължаваше да го привлича.

Изкачването започна да става по-трудно. Сетне — безумно трудно. Уондъл не се отказваше. Просто не му хрумваше да се обърне. Планината ставаше все по-прекрасна. Той намираше път и през най-непристъпните места; в голите скали привидно напосоки бяха издялани стъпала. Не, не издялани; скалата се беше разтекла.

Някакъв човек го наблюдаваше.

Кожата му беше почерняла от слънцето… като на Морт, помисли си Уондъл, само че този имаше яркозлатисти коса и брада и не носеше абсолютно никакви дрехи. Мъжът от Скалните игли го наблюдаваше мълчаливо и Уондъл се запита как ли ще звучи гласът му.

— Мащерка — извика. — Има едно растение, което се нарича мащерка. Само че аз не знам как изглежда.

— Кой си ти?

Гласът на мъжа от Скалните игли звучеше прегракнал и несигурен, сякаш не го бе използвал дълго време.

Уондъл заразказва. Името му само по себе си не означаваше нищо, затова той обясни още неща; когато заразправяше за нещо обаче, все се сещаше за други, по-ранни случки — Морт, Пътят на конопа, керванът, секвоите… накрая забърбори за безродни дървосекачи и секвои в горите около Теп. Докато говореше, продължаваше да се изкачва и това го накара да се задъха. Непознатият го наблюдаваше и слушаше.

Дори след като се приближи, Уондъл не можеше да отгатне възрастта му, дори не беше сигурен, че пред него стои човек. Нещо странно имаше в този нос, в това намръщено лице. Може би непознатият бе полузвяр.

— Мащерка — рече старецът. — Там. — Посочи с носа си. — От другата страна на тази туфа драконска хапка.

— Това бяло растение ли?

Уондъл отстъпи малко, за да достигне мащерката.

— Хъм. Мога да го нарека и мамутска хапка; те също го обичат. Мащерката е сивкавозелена, расте ниско. Да, това. Разтъркай някое листенце и помириши. Тази миризма никога няма да я забравиш.

— Приятна е.

— Сложил съм в чорбата. Ела да хапнеш. — Старецът се заизкачва още по-нависоко; след малко се обърна и каза: — Искам в замяна твоя обяд.

— Дадено.

— Хъм. Повдига ми се вече от козешко. Слагам какви ли не подправки и въпреки това то си остава козешко. Ти какво имаш?

— Нищо.

Непознатият се обърна и го изгледа гневно. Уондъл се засрами:

— Не възнамерявах да се кача толкова високо.

Това го накара да се замисли: „Какво ще си помислят другите?“ Трябваше да направи нещо. Фургонът беше страшно далеч, а слънцето бе изминало половината си път по небето.

Той обаче последва стареца до покрива на света. Там имаше малка подредена градина, огнище и заслонче от животински кожи и дървени колове. Чорбата вреше. Уондъл изведнъж почувства вълчи глад.

Морт лежеше до огъня. Изглеждаше мъртъв.

Мъжът от Скалните игли свали котела от огъня.

— Не яж още — предупреди. — Ще се опариш.

— Морт?

Уондъл коленичи до магьосника. Морт хъркаше. Уондъл го разтърси. Имаше чувството, че тръска труп.

— Какво му се е случило?

— Беше прекалено любопитен. Имаш ли купичка? Чаша? Добре.

Старецът взе чашата на Уондъл и му сипа чорба. Уондъл я опита.

— Вкусно!

Вътре имаше месо, моркови, царевица, пипер, нещо друго.

— Градински чай и магданоз този път. Манджата е все същата, само подправките са различни. Магданоза го отглеждам специално. Останалите растат наоколо — обясни старецът и се подсмихна.

— Имам чувството, че те познавам от цяла вечност — отбеляза Уондъл. — Не запомних името ти.

— Казвам се Кат… не, Катлони. Варварите ме наричаха Каталон. По-късно се нарекох Бял имел. Постоянно скитах, следвах манната. Накрая се озовах тук. Наричай ме Отшелника.

— Аз се казвах Уондъл от Твърдината и Сешмарл. Сега съм Уондъл Пернатата змия. Какво е станало с Морт?

При споменаването на името му Морт се събуди.

— Гладен съм! — заяви.

Грабна една купичка с чорба. Уондъл се опита да го заговори, но магьосникът не му обърна внимание.

— Дойде тази сутрин — обясни Отшелника. — Разговаряхме. Голям самохвалко.

— Има с какво да се похвали.

— Знаеш ли, аз може би живея на най-безопасното място на света. Най-старата любовна магия в света се прави от магданоз, градински чай, розмарин и мащерка. Магданозът го отглеждам, останалите растат наоколо. В момента си под въздействието на любовна магия.

Уондъл се огледа удивен:

— И гледката е превъзходна.

— Така и не се научих да общувам с хора. Затова непрекъснато скитах. Никога не харесвах никого, когото срещнех. И никой не ме харесваше. Всеки, който успее да се добере дотук обаче, е добре дошъл.

— Имам късмет, че не ме накара да се върна долу, за да ти донеса обяд. Щях да отида.

Старецът се намръщи:

— Глупак. Ще умреш от глад така! И щеше да замръкнеш!

— Ха. Ти също си под въздействието на любовната магия.

Очите на Отшелника се разшириха от ужас. Уондъл се засмя от сърце.

— Какво се случи с Морт? — попита отново.

— Морт от Атлантида искаше манна. И храна. Аз изядох неговия обяд, затова сложих чорбата. Той обаче искаше манна, затова казах: „Качи се на някой от пръстите и докосни върха му. Ще се заредиш със сериозна доза“.

— Пръсти ли?

Отшелника махна към една скална кула, висока дванайсет стъпки:

— Морт се качи на върха на онзи. Когато се спусна, забелязах, че целият блести от манна. Каза: „Да! Тук има някакъв бог. Отдолу. Малко ми се спи“. Сви се на кълбо и остана така допреди малко.

— Пръсти ли? Какво става тук?

— Гигант с десет хиляди пръста. Опитвал съм се да разгадая мислите му, но не ми се удава. Прекалено съм съсредоточен върху себе си. Такъв съм още откакто съм дошъл, а то беше много отдавна. Ако загубя усещане към манната, ще се спаружа като египетска мумия.

— Под земята има някакъв бог, така ли?

— Перната змия, теб явно те е докосвал някой бог. Оставил е следи в аурата ти.

— Янгинатеп и Койот.

— Значи, ако още някой те докосне, ще причини гибелта ти.

Гигант под земята ли?

Имаше причина да бъде подозрителен, но Отшелника не би му навредил по никакъв начин. Не беше за вярване. Уондъл се качи на каменния пръст и постави длан на върха му.

Тази земя гладуваше.

Навремето тези обширни пространства с бял наркотичен бурен бяха привличали дракони. Каменните пръсти ги сграбчвали.

Костите на драконите, вкаменени гръбнаци и ребра, още стояха.

Драконите обаче бяха изчезнали. Десет хиляди огромни пръста стърчаха от земята, дебнейки плячка, която вече не съществуваше. Плътта сама по себе си не беше достатъчна, за да изхрани този бог. Мамутите бяха достатъчно големи и също притежаваха магия, но те ядяха драконската хапка и се измъкваха между пръстите. Дългите им носове бяха идеални за тази цел.

Гигантът умираше от векове, бе изпаднал в дълбок сън, граничещ със смърт.

— Приспа ми се — заяви Уондъл и се върна при огъня. — Гладен съм.

Грабна купичката с чорба и си сипа още, почти не забеляза, че е гореща. Яде и заспа.

* * *

— Помня, когато драконската хапка растеше по-висока — разправяше Отшелника.

Беше сутрин и никой нямаше намерение да го прекъсва. Морт и Уондъл ядяха.

— Преди хиляда години. Струва ми се, че се е научила да расте по-ниска, за да не могат драконите да я достигат. Растенията умеят да се съпротивляват.

Казанът бе празен. Уондъл облиза купичката си. Почуди се дали не е неприлично, но самият Отшелник не изглеждаше особено изтънчен, така че какво от това?

— Какво каза на онези долу? — попита Морт.

— Нищо — отвърна Уондъл.

— Ще се побъркат от притеснение. По-добре да изпратим съобщение.

Пъстрият гарван се отзова на повикването му. Кацна на рамото му, изслуша посланието, сетне отлетя.

— Скоро и ние трябва да тръгваме — каза Морт, но не направи опит да стане.

Отшелника вдигна един кух рог от овен.

— Искате ли да яздите надолу? — попита.

— Да яздим ли?

Отшелника наду рога. Звукът бе оглушителен. Отдолу се чу ехо.

Бегемот се появи иззад гранитна канара, прекалено малка, за да го скрие, и протегна носа си. Уондъл се хвърли на земята пред ноздрите, достатъчно големи, за да всмукнат фургон.

— Предпочитам да вървя пеша…

— Да, и аз — изпелтечи Морт, — но все пак благодаря…

— Минавайте, когато поискате — покани ги Отшелника. — Тук наистина идват много гости. Никой не ми е сторил нищо лошо, нито ми е откраднал нещо. Трябва да знаеш как да им намекнеш, когато стане време да си ходят. Научил съм се да бъда груб.

— О, не, не си груб — побърза да го успокои Морт.

— Е. Не съм, но се уморявам. Проклетият език се мени постоянно и всеки път се налага да го уча отново. Тук наистина съм самотен. Отбивайте се.

* * *

Фургонът се появи пред погледа им, Зелен камък се качваше към тях.

— Това не е разлика в обичаите — каза Морт. — Този просто беше побъркан.

Уондъл се усмихна:

— Въпреки това е приятен човек. Всичко раздава. Ако някой дойде за подправки, ще се наложи да се катери и няма да съжалява.

Зелен камък ги посрещна и задъхан поиска да знае къде са се губили два дни и две нощи.

* * *

Напред се виждаха три фургона, теглени от бизони.

Когато каруцата на Уондъл достигна равнината, разстоянието намаля още. Бизоните им с радост спряха да попасат, докато чакаха. Снежния връх тръгна на запад, за да установи контакт.

Другият фургон на Пернатата змия и два на Пумите ги настигнаха по залез.

— Тревожехме се — каза Резбар. — Говорещата птица не е много надежден вестоносец.

— Някакви проблеми с разбойниците?

— Не. В последното село нямаше никого. Да не си…

— Не съм докоснал никого! Те просто избягаха. Сигурно са си помислили, че ще им докараме Бегемот.