Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (12)

9.

„Змийски път“ се запозна с един чуждестранен зяпач. След карнавала всички знаеха лицето му.

Момчетата знаеха и името му: Трас Притрор от Кондигео. Трас ги изпълваше с възхищение. Прекарваше дните си в бездействие, като владелец. Безродните го харесваха, въпреки че стоеше с владелците, защото плащаше за това, което взимаше.

Е, не винаги. Понякога разказваше истории в замяна.

Когато станеше напечено, се отдалечаваше или бягаше, но понякога убеждаваше нападателите си да го оставят на мира. Уоншиг бе наблюдавал как Зач Ножа пристъпил към него с недобри намерения. След това разказваше как сега двамата се държали като любящи братя; Трас Притрор дал на Зач да пийне от манерката му. Зач не взел нищо друго от него.

Всичко около Трас Притрор беше необичайно, странно. Уондъл искаше да научи повече за него.

Момчетата от „Змийски път“ биваха залавяни, защото се движеха на групи. В гората имаше достатъчно място и можеха да се крият лесно. В града обаче хората бяха твърде много. Когато го хванат, човек ставаше за смях. Уондъл предпочиташе да се движи сам.

Говореше се, че Трас Притрор отседнал при едни безродни в Източна дъга. Безродните си плащаха за закрила на „Кокалодъвкачите“, които контролираха този район, затова къщата им беше по-хубава от тези на събратята им. Това означаваше също така, че Уондъл рискуваше да стане за смях, ако го хванат.

Три дни след карнавала зората завари единайсетгодишния Уондъл на покрива, точно над закрития със завеси прозорец на Трас. Беше спал там.

Чу как Трас се събужда, отива по нужда и се облича, пеейки през цялото време на звънкия кондигейски език. Шумът от стъпките му се приближи до прозореца. Разказвачът подаде ръка през завесите; държеше нещо.

— Слизай, момче — каза той. — Имам нещо за теб. Ела да поговорим.

Уондъл се притисна към покрива и обмисли предложението. Не беше събрал нищо от стаята. Разказвачът не би трябвало да му е ядосан. Той отново запя…

Уондъл започна да припява.

— Хубаво пееш — отбеляза Трас. — Как ти е името?

Той подаде подаръка си на момчето. Уондъл за пръв път опита портокалови резанки с мед.

— Казвам се Уондъл от „Змийски път“. Приятно ми е да се запознаем, Трас — представи се той на кондигейски; беше научил думите от подслушване на други зяпачи.

— И на мен приятно да се запознаем, Уондъл — каза Трас на развален международен език. — Аз говорил с други… как казва, владелци?

— Владелци, да, от „Змийски път“.

— Разкажи ми как живееш?

Уондъл разбираше думите „как живееш“, но не виждаше смисъл в тях.

— Как се защитавам ли? Братята ми ме учат… ще ме научат как да използвам нож. Засега още нямам.

— Какво правил вчера?

— Крих се в… крих се. Наблюдавал тази къща. Не виждал покрив. Никой владелец наоколо. Качил съседна къща, видял покрив. Отишъл за одеяло, върнал се, спал на покрив. Чакал теб. Трас, говори кондигейски.

Трас заговори на родния си език:

— Често ли прекарваш дните си така?

— Понякога.

— Може би… Разкажи как живеят безродните.

— Не знам.

— Мммм.

Трас беше разочарован.

— Знам как живеят дърварите — каза Уондъл. — Те са безродни.

— Разкажи.

Уондъл заговори. За опасните растения, за имената им, как да ги познаваш, как да ги избягваш. За ритуала, който изпълняваха дърварите, преди да отсекат някоя секвоя. За това, което ядяха. Какво говореха. Защо никой освен Криг Мелничаров не искаше да помогне на ранените владелски деца. Как са приели Уондъл.

Трас слушаше внимателно, кимаше, усмихваше се. Когато Уондъл свърши, каза:

— Ето, ти току-що ми разказа много неща за себе си. Спасил си брат си. Владелците не работят, но ти си носил вода, когато е имало нужда. Владелците не се интересуват от гората. Владелците обичат да наблюдават незабелязани. Вие събирате, но безродните се опитват да ви попречат, защото вие събирате онова, което те правят, използват или продават. Вие не почитате дърветата, но почитате Янгинатеп. Виждаш ли?

— Трас? Разкажи ми сега как живееш ти.

Трас Притрор заговори.

Беше дошъл да наблюдава пожара, след това да пътува и да разказва какво е видял.

— Ако искаш да видиш света, трябва да станеш разказвач. Където и да отидеш, хората искат да разберат как е там, откъдето идваш. Разбира се, трябва да знаеш езика им. Моето семейство плащаше на една жена от инките, която обучаваше мен, братята, сестрите и братовчедите ми. Учеше ни на геометрия, аритметика, заклинания, но аз научих и езика й.

Трас говореше толкова объркано и неясно, че Уондъл го заболя главата. Понякога не намираше правилната дума. Понякога преминаваше на кондигейски.

— … Богат. Ако бях богат, щях да си имам собствен кораб и да плавам където си поискам.

— Трас, някой можеше да ти го вземе и да плава където той иска.

— Пирати ли? Да. Човек трябва да е по-добре въоръжен от тях или да има по-добър магьосник на борда или някак си да ги убедиш, че има. Веднъж два торовски отнемвачи ни застигнаха в открито море. Отнемвачите са пирати, но управниците им дават разрешение да грабят… да събират.

Трас се засмя.

— Само че при това пътуване на борда на „Ходещия по вълните“ имаше магьосник. И така, ето какво се случи. Акримег, така се казваше магьосникът ни, изпрати лъч оранжева светлина от ръката си във водата близо до един от другите кораби. Беше съвсем бледа, само колкото да се види в полумрака. Продължи да изпраща такива лъчи, докато ние се опитвахме да се измъкнем на пиратските кораби. Изведнъж на това място водата закипя. Сетне по сигнал на Акримег всички се събрахме на единия борд. Отнемвачите сигурно са ни помислили за побъркани. От морето се надигна огромна глава. Беше голяма почти колкото кораб. Всички се разкрещяхме и избягахме в трюма. Само Акримег остана на палубата. Аз надникнах от трюма, за да видя какво ще стане после. Главата започна да се издига, имаше дълъг врат. Обърна се към нас. Акримег заръкомаха, затанцува и закрещя: „Не, не, огромен глупако“, докато главата не се обърна към отнемвачите и не започна да се потапя…

— Какво е било това?

— Ами, илюзия, разбира се, но отнемвачите подвиха опашки и побягнаха. Успяхме не просто заради светлинните ефекти на Акримег, а благодарение на подробностите, на неговата игра, на нашата игра.

— Страхуваше ли се?

— Намокрих гащите. Но каква история! С Акримег съм готов да отида на края на света. Сега ти разкажи нещо.

— Наблюдавах господарите.

— Аз също. Къде ги наблюдава?

— В дома им. На Господарските хълмове. Имат фонтан. И стая, в която се готви. И стая, в която ходят по нужда, с течаща вода. И стая, където безродни пишат разни неща на хартия и ги слагат в буркани, но там не успях да вляза.

Уондъл реши да не споменава името на Саморти. Щеше да го запази за краен случай.

— Ти можеш ли да четеш?

— Не. Не познавам никого, който да може.

Освен господарите. И Шанда.

— Сега познаваш. Какво правеха онези господари?

Уондъл все още опитваше да осмисли видяното от двете си посещения.

— Бяха поканили на гости други господари. И един магьосник. Хора, който не бяха господари, им носеха храна и прибираха мръсните чинии, а господарите само говореха и си задаваха въпроси един на друг. Държаха се така, сякаш искат да поправят нещо счупено, само че… само че говореха за следващия пожар. Мислят, че ако успеят да накарат хората да се разбират, могат да предотвратят пожара. Накрая главният господар си сложи бронята и излезе с други въоръжени мъже.

— Ама те… ти мислиш ли, че ще предотвратят следващия пожар?

Никой не бе в състояние да отговори на този въпрос. Дори господарят Саморти.

— Не — отвърна Уондъл.

— Кога ще бъде тогава?

— Никой не знае. Имаше и друг господар, който караше чашите да се въртят в кръг. Ето така…

— Да, нарича се жонглиране.

— Как се прави?

— Трябва да се упражняваш дълго. Това не е магия, Уондъл.

— Не е ли?

— Не.

— Имаше и… — Уондъл не си спомняше думата. — Такова, когато хората се правят на други хора. Разказват си някаква история, сякаш не знаят, че ги гледат. „Испомнос“, така го наричаха.

— Гледал съм „Испомнос“. Прекалено е дълга за след вечеря. Направо безкрайна! Ти си видял само откъси, мога да се обзаложа. Показаха ли онази част, когато родителите на жената искат кръвни пари?

* * *

Разговаряха цяла сутрин и почти целия следобед. От време на време Уондъл се опитваше да упражнява лошия си кондигейски, но обикновено говореха всеки на родния си език.

Трас разказваше за себе си, без да се замисля. Въпреки това явно и за един разказвач бе трудно да говори за живота си… да го види отвътре… да види онова, което един непознат няма да забележи. Всеки разкриваше подробностите за живота си малко по малко.

— Знаеш ли кой е бил баща ти?

— Да. А ти?

— Да, разбира се.

— Защо направи такава физиономия. Изглеждаше ядосан.

Трас смутено вдигна рамене:

— Може би само за миг. Извинявай. Уондъл, оскърбително е да питаш някого дали баща му наистина му е баща. — Премина на местния език. — Така е в Кондигео. Ти чувстваш, че още те уважавам?

— Да, но ние не казваме „баща“. Ресалет…

Трас вдигна вежди. Уондъл обясни:

— Ресалет е баща на братята ми Уоншиг и Шастерн и на две от сестрите ми. Той ни казва: „Аз знам кой е моят баща. Също и вие. Някой обаче може да няма този късмет. Не можем да го виним. Ти казваш Потефит. Знаете кого имам предвид. Дори да грешим.“

— Потефит. Твоят баща. Има ли друго име.

— Не бива да се казва.

— С него ли живееш?

— Потефит беше убит от един магьосник.

Лицето на Трас се изкриви. Този човек беше чужденец; не можеше да се определи какво изразява физиономията му.

— Кога е станало? — попита.

— При втория ми пожар. Бях на седем. Преди пет години.

„Почти пет“ — помисли си Уондъл.

— Аз го пропуснах. Корабът ми закъсня. Сега май никой не знае кога ще е следващият пожар.

— Никой не знае — съгласи се Уондъл.

Трас Притрор въздъхна:

— Някой обаче трябва да знае. Някой трябва да запали огъня.

Странна гледна точка, помисли си Уондъл.

— Янгинатеп запалва огъня.

— Едно време се знаеше. В края на всяка пролет подпалвахте града. Сега пожарът се бави… вече три години. Какво си спомняш от пожара?

Уондъл се опита да му разкаже. Трас послуша известно време, сетне попита на кондигейски:

— Значи, Потефит е бил убит от магьосник, така ли?

— Така казват.

— Странно. Ако в Теп имаше толкова могъщ магьосник, щях да знам.

— Той още е тук. Видях го. Някой ден отново ще се срещнем. Все още не знам достатъчно за магията. Още дори нямам нож.

— Знам ги тези ножове. Половин крачка дълги, с гладки дръжки, може би малко груби.

— Груби ли?

— Кондигейските занаятчии полагат повече старание в изработката. Инките правят направо изящни ножове. Тук нямат стимул, някой просто им ги взима.

Уондъл се намръщи, спомни си нещо.

— Защо се изсмя?

Трас го изгледа виновно:

— Забелязал си? Извинявай.

— Да, но защо?

— Магията отслабва. По-бързо в градовете, защото там има повече хора. Всеки разбира по малко от магия. Опитвал ли си някога да кажеш заклинание пред сградата на някой съд? В Кондигео положението е доста лошо. А тук! В Теп има нещо, което направо яде магията. Затова ми е трудно да си представя, че който и да било магьосник е в състояние да стори нещо лошо на един предпазлив човек. Сигурно е изненадал твоя ба… Потефит.

Как? Един старец, толкова грохнал, че можеше да умре, преди Уондъл да получи ножа си! Събирачът трябва винаги да е нащрек, готов да бяга или да се бие. Как бе възможно Морт от Атлантида да изненада Потефит?

Уондъл се задоволи само да попита:

— Бил ли си на място, където магията е силна?

— Има опасни места. Пустините, океана, планинските върхове. Навсякъде, където магьосниците не могат да достигнат лесно. Там магията все още е в състояние да те нападне и да те нарани. Аз обаче бих отишъл на такова място. Нали съм разказвач. Трябва да ходя на различни места, за да научавам нови истории.

— Какво ще стане, когато всичката магия изчезне?

Трас придоби сериозно изражение:

— Нямам представа. Предполагам, че никой не знае, но някои магьосници разправят, че им се явявали видения от времена, когато няма да има магия и хората ще живеят като зверове. Други казват, че щяло да дойде ново време, когато никой нямало да се нуждае от магия.

Уондъл си представи как градът на Теп се разпростира върху целия свят, сетне примигна, за да пропъди това видение.

Този следобед той си даде сметка колко малко е разбрал и видял от собствения си свят. Разказвачът обаче изглеждаше доволен от наученото.