Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (39)

36.

Почти през цялото време се изкачваха. Просеката от огъня не беше нито тясна, нито достатъчно широка за нормален път. Имаше пънове и се налагаше Уондъл да ги изгаря. Конете бяха заякнали. Дърпаха каруцата почти без усилие, но не се подчиняваха на Резбар, когато се опиташе да ги управлява.

Уондъл хвана юздите. Двете понита спряха и се обърнаха, на челата си вече имаха рога дълги колкото лакът. Върбица издърпа юздите от ръцете му и конете отново тръгнаха.

* * *

Първата нощ обраха няколко диви ябълки за вечеря. Нямаше нужда да напомня на децата да хвърлят огризките; правеха го по инстинкт.

Резбар предложи Уондъл да спи между каруцата и лозята. Имало опасност някой владелец да тръгне по обгорената просека. Резбар се опитваше да защити Върбица. Уондъл не се възпротиви.

На сутринта обаче рече на момчето:

— Няма нужда да стоим на пост през нощта. Само луд би влязъл в гората по тъмно.

Посочи назад към просеката. Обгоряла земя, пепел и кал с някоя и друга зелена издънка. Пътеката не беше права и не изглеждаше примамливо.

— Странно — отбеляза Резбар.

Посочи напред. Там просеката бе черна, без нито едно покарало през нощта растение.

* * *

Секвоите се издигаха като колони, поддържащи черните облаци. Под сенките им в гората цареше сумрак дори на обяд.

Там, където минеше огънят на Уондъл, не се виждаха нито хищници, нито тревопасни животни. Налагаше се да се отклоняват встрани от пътя, за да търсят храна.

Върбица набра цяла престилка малки червени боровинки. Бяха чудесни. Тя се поколеба за момент, преди да го предупреди:

— Уондъл, не яж тези боровинки, ако растат близо до секвоя.

— Знам. Трябва да държим децата далеч от всякакви диви плодове. Отровните боровинки почти не се различават от ядливите.

Резбар направи прашки, това оръжие бе ново за Уондъл. С негова помощ човек можеше да изстреля камък с невероятна бързина. Резбар си служеше добре с прашката; Колар беше дори по-сръчен; Уондъл също придоби някакви умения. Така щяха да си набавят храна и да се отбраняват от койотите.

Безродни с оръжия. Безродни с умения за боравене с оръжия. Той почти бе забравил как господарите си бяха говорили за някаква война навремето срещу безродните. Как се бяха сражавали? Бяха ли използвали прашки? Защо бяха загубили?

Тази нощ той сънува господари с шлемове, брони и копия, предвождащи армия от владелци с ножове. Биеха се срещу по-дребни, по-стройни мъже, използващи прашки и по-къси копия. Камъните тракаха по щитовете на господарите. Няколко владелци протегнаха ръце и пламъци обгърнаха редиците на безродните.

И всеки от хвърлящите огън владелци приличаше на Уондъл.

Докато валеше, спяха под каруцата. Скоро лошото време остана зад тях и можеха да лягат отгоре, не на земята. Огън си палеха лесно; навсякъде имаше обгорели клони. Изкопаха дупка в земята и натрупаха тясна ивица пръст от нея до каруцата. През нощта децата можеха да се ориентират по нея пипнешком.

Уондъл ги наблюдаваше, изучаваше как работят безродните, как мислят. Как говорят. Те постоянно говореха.

* * *

На третата сутрин, стигнаха билото на планината. Отвъд земята бе почерняла и почти гола. Растенията започваха да израстват. Това не беше дело на Уондъл; огънят бе минал тук преди около половин година. Пътят обаче беше лесно проходим. Огънят на Уондъл преминаваше през избуялите растения като черна змия.

— Уондъл, тук вече се пътува лесно и няма нужда от повече огън. Да се върнем за друга каруца.

— Кой ще се върне, Резбар?

Уондъл знаеше, че Резбар никога няма да го остави сам със сестра си. Владелците (поне някои) пазеха жените си не по-малко от този безроден.

— Ти и аз. Върбице, можеш да продължиш с децата. Конете и без това не търпят някой друг да ги командва. Ако срещнеш трудности, просто спри.

* * *

Зелени пълзящи растения вече избиваха по просеката през пепелта от огъня на Уондъл. До залез-слънце Резбар и Уондъл изминаха целия път назад през гората.

Близо до товарната рампа на винарната бе оставена някаква каруца. Една от кобилите пасеше наблизо. Беше по-дребна от жребците им и рогът й представляваше просто подутина.

Момчетата наблюдаваха винарната до полунощ, за да се уверят, че няма никого. Сетне Резбар се приближи до кобилата и успя да й сложи юздите.

Намериха стотици шишенца за вино, натрупани до стената.

— Празни са — отбеляза Уондъл.

— Въпреки това са добре направени. Няма да текат. Може би ще успеем да ги продадем от другата страна.

Натовариха каруцата с шишенца и събраха малко сено за кобилата. Спаха в полуразрушената винарна.

* * *

На сутринта Уондъл седна с лице назад в каруцата, опасяваше се от преследвачи; Резбар караше.

— Не видяхме някой да ни следи! — изръмжа той.

— Владелците умеят да се промъкват незабелязано.

Уондъл предчувстваше някаква опасност. Продължи да наблюдава внимателно пътя зад тях.

Земята вече не беше черна, а зелена.

— Тази пепел сигурно е чудесен тор.

Резбар се обърна:

— Растенията сякаш никнат с всяка изминала минута.

Пред тях имаше само обгоряла пръст.

— Янгинатеп иска да се махнем.

— Откога огненият бог се е превърнал в богиня на плодородието? — сопна се Резбар.

— Може да не е Янгинатеп. Все пак нещо иска да се махнем оттук. Гората?

Уондъл си спомни дните, прекарани в магазина на Морт, как магьосникът бе прочел съдбата му. Възможно ли бе и боговете да четат бъдещето?

— Мисля, че това е обяснението. Аз нося огъня през гората.

— Значи, тя ни гони.

Уондъл поклати глава, усмихна се:

— Вие сте бегълци. Мен гони.

И просеката зад него сякаш продължаваше да обраства пред очите му.

* * *

Койотите бяха открили изоставените бунища на пътешествениците. Гледката бе смразяваща. Тази вечер Уондъл и Резбар легнаха под каруцата, опрели гърбове и въоръжени.

— Този магьосник, който е убил баща ти. Опита ли се да го убиеш?

— Не, Резбар.

— Добре.

Уондъл вярваше, че няма какво да крие от Резбар. Въпреки това споделянето на тайни с хора извън семейството му се струваше нередно.

В тихата нощ Резбар каза:

— Знаеш ли, че чумата е някакво живо същество? Магьосниците могат да я видят. Могат да я убият и да излекуват клиента. Иначе тя расте. Без магьосници се разболяват и други хора. Магьосниците са ни необходими. Те обаче не обичат Димящата долина.

— Разбира се, че няма да я обичат. Там няма магия.

Резбар помълча известно време, сетне попита:

— Защо не го направи?

— Да убия Морт ли? Защо?

— Заради баща си.

— Морт е постъпил, както правят безродните. Извинявай, данъкоплатците. Каквото правим и ние. Ако беше заварил някой зяпач да взима котела от двора на Твърдината, Потефит щеше да го убие.

Беше прекалено тъмно, за да види изражението на Резбар. Уондъл продължи:

— Пожарът уби Потефит. По време на пожар човек може да вземе всичко, което поиска. Само че нямаше как да вземат магазина на Морт.

Резбар продължи да мълчи. Гората зашумя; някъде някакво животно умря с жален вой.

— Това се опитвах да си спомня — възкликна изведнъж Уондъл. — Морт може да ни е последвал. Все го забравям този Морт. Резбар, сигурно няма да го забележим. Тази магия за ставане невидим.

* * *

На разсъмване на следващия ден достигнаха билото и намериха два мъртви койота около изгаснало огнище.

Резбар се втурна напред и изчезна между канарите. Уондъл за малко да го последва. Койотите можеха да сторят нещо на Върбица и децата! Уондъл обаче наблюдаваше безродните; а и как да остави каруцата?

Разпрягането на кобилата не беше лесна работа. Завърза я за едно дърво. Въжето трябваше да е достатъчно дълго, за да й позволи да пасе. Тя имаше рог, с който да се отбранява от койотите, ако отново се появят.

Само че… какво бе убило хищниците?

Той се наведе над един от труповете. Никаква следа от рана. Големи, кървясали очи, широко отворени уста, изплезени езици. Той поглади козината им, очакваше да е мокра, но не беше.

* * *

Уондъл настигна Резбар надолу по склона, при следващото угаснало огнище. Задъхани, забавиха ход.

На Върбица сигурно й бе нужен цял ден, за да измине това разстояние. Резбар държеше прашката си и шепа ръбести камъни.

— Де да имах нож — сподели със съжаление.

— С това оръжие можеш да ги държиш на разстояние. Иска ми се да имах секач.

* * *

Денят минаваше.

Подушиха миризма на печено месо и забавиха ход.

Първо забелязаха пламъците и един млад зяпач, висок и строен, осветен откъм гърба, с рижа коса, която се спускаше по раменете. Върбица бе вързала конете и беше стъкмила огън. Изведнъж се натъкнаха на няколко мъртви койота.

Върбица видя двамата мъже да тичат към нея; Уондъл — с нож в ръката, Резбар — с прашка. Тя скочи и се изправи бързо пред непознатия мъж.

— Той ни спаси! — изкрещя. — Койотите щяха да ни разкъсат, ако не беше той!

Резбар свали прашката.

— Морт?

Магьосникът се усмихна.

— Морт, ти си млад!

— Да, намерих това!

Той показа шепа жълти късчета. Уондъл никога не беше виждал магьосника толкова весел.

— Злато! — обяви Морт. — В реката!

Приближи се до Уондъл и пъхна златото в ръката му.

— Нали беше опасно? Дива магия.

— Не, не, това злато е чисто. Аз му отнех магията. Не виждаш ли? Искаш ли да се надпреварваме? Искаш ли да застана на главата си? Аз съм млад!

Резбар се отдръпна леко, също и Върбица. Морт вече не използваше магията за ставане невидим. Той искаше да го забележат. Припряно заговори:

— Златото наистина е вълшебно. Засилва действието на магиите. Гледайте!

Той подскочи и започна да се издига, докато не достигна един висок клон. Провикна се към тях:

— Не съм просто млад! Мога да летя!

Спусна се бавно и продължи:

— Когато дадеш злато в ръцете на магьосник, той изсмуква повечето сили от него. След това златото става чисто, безопасно. Хората го използват като някаква ценност, но първоначалното му значение е било: „Аз дадох на един магьосник да докосне златото ми. Сега ми дължи услуга“. Уондъл, задръж го. Морт от Атлантида ти дължи услуга.

Уондъл прибра златните късчета в кесията си.

— За какво? — попита.

Морт се засмя:

— Задето ме изведе.

Уондъл докосна бузата си, там, където беше татуировката.

— И всеки магьосник може да ме проследи, така ли?

— Всеки магьосник от Атлантида — уточни Морт и се засмя като побъркан.