Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (83)

80.

Сандри и Пламтящата кула пристигнаха в галоп, от устата на конете им излизаше пяна. Херул и Зелен камък дойдоха малко след тях.

— Татко! — изкрещя Пламтящата кула.

— Добре съм.

Децата започнаха да го оглеждат.

— Морт е този, който има нужда от помощ — каза Уондъл. — Сандри, можеш ли да го закараш до морето?

— Не изглежда достатъчно здрав, за да се вози в колесница.

— Ще вземем една каруца — предложи Херул; обърна се към Зелен камък: — Идваш ли?

— Погрижи се. Натопи Морт във водата — заръча Уондъл.

— Дадено — извика Херул.

Завъртя колесницата и пришпори конете, понесе се бързо по неравния терен.

— Ще останем с теб — успокои Уондъл магьосника.

Пламтящата кула коленичи до съсухрения Морт.

— Стой така — помоли я той. — Някои твърдят, че в усмивката на красивите момичета има магия. Уондъл! Ние успяхме!

* * *

Херул се върна с един безроден, облечен в цветовете на Кинтана, който караше каруца с четири коня. Уондъл и Зелен камък вдигнаха магьосника и го оставиха в одеялата на дъното на каруцата.

— Морт, колко време ти трябва? — попита Уондъл.

Магьосникът показа беззъбата си усмивка:

— Закарайте ме до морето. То е магическо. Ако стигнем навреме, ще оцелея.

Каруцата потегли, Херул подкара колесницата си като охрана.

— Дали да не идем с него? — попита Пламтящата кула.

— Той е в добри ръце — успокои я Уондъл. — В момента повече се тревожа за карнавала. Сандри, можеш ли да качиш трети човек?

— Ако единият е лек като нея.

— Аз мога да се кача на теглича — предложи Пламтящата кула. — Вижте!

— Пламъче… Пламтяща кула, опасно е — разтревожи се Сандри.

— По-безопасно е от акробатиките по въже. Ти просто карай.

* * *

Беше последният ден за търговия на кервана. Глашатаите крещяха:

— Последен ден. Разпродажба! Най-ниски цени.

Пламтящата кула скочи от колесницата, преди да спрат. Изтича до табелката пред сергиите на Уондъл Пернатата змия, грабна един изгаснал въглен от огнището и започна да драска огромни черни букви върху внимателно изписания знак. Нечут-невидян излезе от временното жилище на Уондъл и започна да я наблюдава, сякаш можеше да чете.

— Промъкващ се, добре ли си?

Разбойническото момче изглеждаше почти оздравяло, макар че бе още подуто.

— Перната змия, действат ме като безроден. — Сигурно бе научил това от някой клиент; „Виж, вече говоря езика ти!“ — Приличаш на печено прасе, а къде е магьосникът? Разкажи.

— По-късно. Връщай се на работа.

Сандри се заливаше от смях. Уондъл попита:

— Какво пише?

Сандри го погледна. Ясно бе какво вижда: един татуиран мъж без никакви косми, но с мехури и изгаряния по ръцете и бузите. Опита се да овладее смеха си, но не успя.

— Ами… пише „Огнена разпродажба“.

— Не биваше да позволявам на майка й да я учи да чете — изръмжа Уондъл. — Искам да се преоблека. След това ще видим дали мога да продам нещо.

* * *

Разпродажбата имаше небивал успех. Безродни и владелци се тълпяха да видят какво предлагат чуждите търговци.

Херул и Зелен камък се върнаха в късния следобед. Уондъл продаваше собствения си килим. Стоката му бе свършила рано. Двама господарски люде плащаха с катран колкото теглото на възрастен човек и някакви бижута, господарят чакаше безмълвно зад тях.

Уондъл попита:

— Магьосникът да не умря?

— Жив и здрав е — отвърна Зелен камък.

Уондъл се огледа:

— И сте го оставили сам?

Изоставянето на жив съюзник беше съвсем различно от зарязването на труп.

— Не е сам.

Макар че двамата умираха от нетърпение да разказват, те изчакаха Уондъл да приключи продажбата. След това Зелен камък заговори:

— Отидохме право на пристанището. Събирачите от Водните демони сигурно биха спрели каруцата, но не и в присъствието на Херул и колесницата. Последваха ни. Там имаше кораб по-голям от всички, които видяхме при Лъва, и навсякъде се мотаеха моряци. Там обаче има и плаж. Не искахме да местим магьосника, затова вкарахме цялата каруца във водата. Аз се качих и вдигнах главата на Морт. Всички моряци и Водни демони искаха да чуят разказа ни. Морт лежеше полумъртъв, с беззъба усмивка, и едва шепнеше за онова, което е направил. Имаше тежки изгаряния, но някои мехури заздравяха пред очите ни. Порасна му и малко коса, отделни кичури на местата с по-леки изгаряния, но космите бяха червени. Поникнаха му зъби. Започна да се кикоти.

Херул се намеси:

— Последния път, когато го видях, стоеше до шия във водата и искаше от моряците нещо за ядене. Твърдеше, че ще плати. Питаше ги дали корабът не се нуждае от магьосник. Един моряк отиде да доведе капитана.

— Един магьосник в стихията си — отбеляза Уондъл. — Спомена ли кога ще се върне?

— Татко — възкликна Зелен камък. — Той каза, че няколко седмици няма да мръдне от морето.

— Не можем да го чакаме няколко седмици!

— Татко, той свърши своята задача!

— Изглеждаш загрижен — забеляза Пламтящата кула.

— О, Камък е прав, Пламъче. Сега обаче се налага да минем покрай торонекстите без магьосник!

— О, нали имаме Сандри.

— Аз ще ви охранявам — заяви Сандри.

Пламтящата кула попита:

— Сандри? Няма ли да се биеш?

— Можем да се отбраняваме, ако ни нападнат. Може би ще допуснат тази грешка.

— И може би това ще е достатъчно — измърмори Уондъл.

Зелен камък гледаше тълпата.

— Добра работа — отбеляза.

— Да, Камък, но май никой от тях не знае — напомни Пламтящата кула. — Янгинатеп вече го няма, а те не подозират!

— Морт каза, че ще е нужно известно време — съгласи се Зелен камък. — Манната е оскъдна, а и няма никакви магьосници. От векове никой от тях не е стъпвал тук. Откъде ще разберат хората, че магията вече действа? — Той потърка ръце. — Татко. Да си тръгваме. Ще се върнем със Саблезъб и Хитрата катеричка, и всички шамани, които можем да наемем! Помисли само какво ще платят тук за един обикновен дъжд! Ще почистим.

— Мислиш като Саблезъб — упрекна го Пламтящата кула.

— Време е — подкани ги Уондъл.

Площадът на мира бръмчеше като кошер и сделките се сключваха бързо. Както беше очаквал, Уондъл преброи двайсетина владелци. Те повече гледаха, не събираха много. Търговците сигурно ги бяха превъзпитали по-рано… но Уондъл не сваляше очи от една групичка владелци; очакваше неприятности от тях, чудеше се дали няма да се разпръснат и да започнат да събират.

„Змийски път“ се движеха поединично, не на групи. На други също им правеше впечатление. Търговци и клиенти стояха нащрек.

Уондъл започваше да се чуди дали не е по-добре да плати на торонекстите. Да се махнат и след две седмици да се върнат с оръжия и магия… и растителна отрова, размазана по остриетата на секачите…

Не. Беше твърде късно. След като бъдат обрани от таксосъбирачите, нямаше да имат достатъчно средства дори да се покажат навън. Нямаше да могат да наемат достатъчно бойци, за да се върнат, а и спечелването на няколко битки нямаше да им помогне, ако се наложи да презимуват тук.

Групичката от десетина владелци, които наблюдаваше, пресякоха площада към фургона на Ковач Мелничаров. Започнаха да събират стоки. Когато Ковач излезе да им попречи, един го удари през лицето и се разхили.

— Хей, харпии!

Площадът закипя. Викът „Хей, харпии!“ прозвуча в хор. Уондъл скочи през тезгяха с нож в ръка.

Остана изненадан да види как Сандри и Херул обръщат колесниците си и напускат площада, отдалечиха се с пълна скорост към лагера на господарските люде.

Останалото обаче му беше познато.

Безродните се разбягаха.

Повечето владелци решиха, че това не е тяхна работа, и също се скриха. Няколко души, ядосани, че забавлението им е прекъснато, се приготвиха за бой. Харпиите обаче се държаха като членове на Росомахите: събраха се насред площада, за да имат достатъчно място да се сражават, не позволяваха на никого да се приближи.

Керванджиите се въоръжиха и се втурнаха към събирачите. Дъждът от камъни изненада харпиите. Те не забелязваха и какво става сред господарските люде. Уондъл го видя съвсем бегло, но макар и нетърпелив да пробва ножа си срещу крадците от Теп, забави ход.

* * *

Водоносец наблюдаваше отстрани. Когато двете колесници приближиха лагера, към тях се присъединиха още три.

— Бойци, по местата си! — изкрещя Водоносец.

От палатките изскочиха няколко войници и заеха местата до кочияшите.

— За бой! — изкрещя Водоносец.

Сандри махна към групичката харпии:

— Ходом! В тръс!

Взе едно дълго копие в дясната си ръка. Другите кочияши последваха примера му. Войниците до тях приготвиха по едно късо копие.

— Напред!

Петте колесници се понесоха в редица през площада.

— Хвърляй!

Пет къси копия полетяха в дъга и четирима от войнствените владелци паднаха. Другите побягнаха, хвърлиха плячката си и всичко останало, което носеха. Само един се обърна и вдигна заплашително ножа си. Копието на Херул се заби право в гърдите му. Кочияшите спряха конете.

От другата страна на площада Водоносец все още строяваше пехотата си, но вече нямаше нужда. Херул натисна трупа с крак и издърпа копието си. Трима от събирачите бяха мъртви. Другите двама вероятно нямаше да оцелеят, не че някой се беше загрижил за тях.

Уондъл се приближи до единия мъртъв грабител и го обърна с крак.

На ръката му имаше стилизирана татуировка на животно с дълга муцуна. Стилът се беше променил за двайсет и две години, но…

— Росомахите — установи той.

— Радвам се, че свърши — каза Пламтящата кула.

Тя стоеше като хипнотизирана от гледката на мъртвите мъже, от време на време поглеждаше към Сандри. Той изглеждаше едновременно доволен от себе си и изненадан, че от обучението му е имало някаква полза — ставаше точно така, както го бяха учили…

— Не е свършило — отбеляза Уондъл и посочи.

Лагдрет от „Змийски път“ лежеше мъртъв пред чайната на Мелничарови. Красивата сервитьорка зад него беше ранена в рамото.

* * *

Уоншиг дойде след половин час. Изпрати двама от владелците си да увият трупа на Лагдрет.

— Занесете го у дома — нареди.

След това огледа мъртвия Росомах.

— Тези ли бяха?

— Тези или някои от ония, които се измъкнаха — отговори Уондъл. — Във всеки случай от Росомахите.

— Няма значение.

— Нима?

Уондъл остана изненадан от хладния тон на брат си.

— Няма значение — повтори Уоншиг. — Росомахите убиха мой човек. Убиха мъж от Твърдината на неутрална територия. Никога не води половинчата война, Уондъл, нали така? Успяхме ли да приспим Янгинатеп?

— Да.

— Реших да пробвам. Внесох една факла в къщата. Преди това действаше само… — Уоншиг се огледа; владелци и безродни излизаха от прикритията си, гледаха се тревожно едни други — … по време на пожар.

— Десет хиляди години, така обеща Морт.

— Огънят гори в къщите и Росомахите не го знаят. Е, скоро ще го научат. До утре по обяд всеки от тях ще го знае.

— Имаш ли достатъчно хора, за да ги нападнеш? — попита Уондъл. — Те са силни.

— Ние също. Уондъл, аз винаги съм се старал да избягвам войните. Да създавам съюзи. Да върша услуги. Сега ще си поискам всички дългове. „Цветният пазар“ и „Бича кожа“ няма да изпратят хора, но няма да ме спрат, няма да ми попречат да разглася, че смятам да събера една обширна територия, че имам място за всеки, който иска плячка. Дали да им кажа, че господарските люде са се сражавали срещу Росомахите?

— Те се биха с тях тук, да, но може да спрат дотук. Не обещавай нищо. Ние тръгваме утре сутринта. Торонекстите сигурно ще наблюдават. Не можем да стигнем стражевия им пост преди обяд.

— Ще съсредоточат голяма част от силите си там — отбеляза Уоншиг. — Вие сте богата плячка. Такова нещо не са виждали! И няма да очакват в същото време и аз да ги нападна. Изпратиха човек с предложение за кръвни пари.

Уондъл погледна брат си.

Уоншиг се засмя:

— Така и не успя да ме намери. Аз съм неоткриваем. Отишъл в главната сграда на „Змийски път“. Там му казали, че съм се върнал в Твърдината; от Твърдината ще го пратят в старата къща на Пелзед. Все така ще се разминаваме. Проклятие, ти наистина ни донесе развлечения, Уондъл! Така и не намерих време да си върна „Чашата на мургавия“. Сключих обаче договор да я изчистя, нали? Сега е чиста като руслото на планинска река! А „Бича кожа“ не иска да плаща.

— Кога смяташ да нахлуеш в територията на Росомахите? — поинтересува се Уондъл.

— Мислех да го направя още сутринта, но по обяд ще е по-добре. Горе-долу по времето, когато се появите при тях, къщите им ще горят. — Уоншиг се засмя. — Никога не води половинчата война. Научил съм на това хората си…

— И аз моите.

— Уондъл, Уес ще доведе момчето си сутринта. Грижи се за него.

— Ще се грижа. Уоншиг? Златото е още там, по пътя на водата, по цялата Дълга улица.

— А. — Уоншиг се изправи. — Посещението ти ме научи на много неща, Уондъл. Може да се видим отново, а може и да не се.

— И аз научих много от теб, Шиг. Ще се върна.

— Сигурен съм. Може би и аз ще бъда още тук.