Джеймс Патерсън
Високи залози (97)

94.

Сенатор Маршъл Яроу тъкмо нагласяваше торбата със стикове за голф на задната седалка на своя „Форд Навигейтър“, когато ни видя със Сампсън да прекосяваме паркинга към вашингтонския голф клуб. Изглеждаше, все едно че току-що бях му провалил тази превъзходна съботна сутрин. Можеш ли да си го представиш. Как не ни беше срам.

— Какво, по дяволите, правите тук? — попита ни той, като стигнахме до автомобила му.

— Имахме три уговорени срещи, но и трите ги анулирахте — припомних му. — Можете да ме обявите за луд, сенаторе, но бих казал, че се опитвате да ме избягвате. Или поне се опитахте.

— А този кой е? — Изгледа Джон от високо — не, по-скоро от ниско, като се има предвид ръстът на Сампсън.

— Това е моят партньор, детектив Сампсън. Можете просто да се преструвате, че не е тук. Напълно е подходящ за тази роля, нали? И двамата ще се преструваме. Може би дори и кадитата наоколо.

Яроу изсумтя недоволно и махна на някого, който го чакаше под навеса за автомобили пред клуба.

— Майк, ще се видим вътре. Ще ми поръчаш ли едно еспресо?

Едва сега се досетих, че другият мъж беше Майкъл Харт, сенатор от Северна Каролина, демократ, за разлика от Яроу, който беше републиканец.

— Не предпочитате ли да говорим в колата ми? — предложих му. — Или може би във вашата?

— Имам ли вид на човек, който иска да бъде в една кола с теб, детектив Крос?

Останах изненадан, че бе запомнил името ми.

Отстъпи назад между някакъв още по-голям автомобил и своя съвсем нов сив Хамър H3T, паркиран наблизо. Казах си, че няма защо да се тревожи за цените на бензина, щом може да си позволи да плаща таксата за голф клуба, възлизаща вероятно на сто хиляди долара.

— Няма да ви задържа много, сенаторе — обещах му, — но мисля, че ще пожелаете да знаете, че сме изпаднали в затруднение. Единствената следваща стъпка, за която се досещам, е да публикуваме записите от клуба на Тони Никълсън.

Погледът на Яроу се прикова върху Сампсън. Стори ми се, че се чудеше дали само аз или и двамата го бяхме виждали как се е подвизавал в клуба. Пръстите му стиснаха силно облечената с кожа дръжка на стика му за голф, подаваща се от чантата му.

— Значи докато не се доберете до някакво друго смислено направление, вие можете да…

— Защо да не го направя? — попитах го хладно.

— Говоря само по интуиция. Нещо, което е свързано с всичките тези уговорени, но неосъществени срещи. — Пое дълбоко дъх и прокара ръка през наболата си брада. — Добре, очевидно ще трябва да обсъдя това с адвоката си.

— Това вероятно е добра идея — съгласих се. — Но както сам знаете, за нас събота е работен ден. Още днес трябва да решим какво да предприемем — едното или другото.

Малко оставаше да започна да се притеснявам за Яроу — толкова смутен изглеждаше в този миг. Не му бяха останали варианти с добри изходи и той най-добре си го знаеше. Когато имам късмет, това принуждава хората да започват да говорят истината.

— Само колкото за уточнение — добави той, — какво можете да ми предложите като имунитет?

— Засега нищо. Това ще се реши от областния прокурор.

— Правилно, защото от вас никога нищо не зависи, нали така?

— Ето какво мога да ви предложа — заявих му. — Ще ни кажете каквото знаете и тогава, когато специалните служби започнат да ви следят, а те непременно ще го направят, няма да е заради нарушение на законите и конспирация, с цел да прикривате група убийци.

Можех само да гадая колко много ме мразеше Яроу точно в този миг. Без да откъсва очи от мен, той изненадващо заговори на Джон:

— Кажете ми нещо, детектив Сампсън. Бихте ли предали на партньора си, че е отмъстителен тип?

Сампсън отпусна едрата си ръка върху покрива на колата на Яроу.

— Отмъстителен ли? Не, Алекс не е такъв. По-скоро бих казал, че е реалист. Тази дума е подходящ повод да се замислите за нещо.

Отначало си помислих, че сенатор Яроу се кани да си тръгне или дори да се нахвърли срещу мен с един от стиковете. Но вместо това бръкна в джоба си и вратите на неговия Линкълн Хамър се отвориха с леко изщракване.

— Нека просто да седнем в колата.