Джеймс Патерсън
Високи залози (31)

28.

Тони Никълсън бе много изнервен, дори вбесен. Закъсняваше, благодарение на някакъв тир, преобърнал се насред магистралата, водеща към града. Когато най-после се добра до „Блаксмит Фармс“, вече бе малко след девет и половина вечерта, а важните му гости според програмата трябваше да пристигнат след не повече от половин час. Включително и един много специален гост.

Остана в колата си и позвъни по мобилния.

— Да? — отговори му женски глас. Културен. С британски акцент. Секретарката му Мери Клер.

— Аз съм, М. К.

— Добър вечер, господин Никълсън. Малко закъснявате.

Нима, Шерлок?, помисли си Никълсън, но не го изрече гласно.

Вратата се отвори и отново прихлопна, след като вкара през нея своето порше, модел „Кайман S“.

Дългата автомобилна алея преминаваше през ливади, разпрострени почти на километър и половина, после потъна сред гората, предимно от дъб и американски орех, преди да се покаже главната сграда в имението. Никълсън паркира колата си до стария навес за карети и влезе през високите до тавана врати, водещи към вътрешния двор.

— Тук съм. Тук съм. Съжалявам.

Домакинята му за вечерта, пищна красавица на име Естер от остров Тринидад, подреждаше за гостите менютата с кожени подвързии върху масата Чипъндейл във фоайето.

— Има ли нещо за мен? — попита я той. — Някакви непредвидени проблеми за тази вечер?

— Никакви, господин Никълсън. Всичко е перфектно. — Естер притежаваше чудесни, спокойни маниери, точно каквито Никълсън обичаше. Тутакси му олекна. — Шампанското „Болинджър“ се изстудява в леда, кутиите са заредени с хондураските пури „Флор де Фарах“, момичетата до едно са красиви и правилно инструктирани, а вие — тя извади часовник от джоба си — имате поне двадесет минути преди пристигането на първите ни гости според програмата. Предупредени са предварително. Ще дойдат точно навреме. Звучаха много ентусиазирано…

— Тогава всичко е наред. Отлично свършена работа. Ако ти потрябвам, знаеш къде да ме намериш.

Никълсън прекоси забързано първия етаж, преди да се насочи към горния. Фоайето и салоните в него удивително напомняха за клубовете на английските джентълмени — с махагоновите си ламперии, месинговите детайли по баровете и изобилието от невероятно скъпите антики. Приличаше на място, за което баща му можеше само да мечтае, като се има предвид проклетото кастово разделение в Англия. Никълсън бе роден в Брайтън, в работническо семейство, но отдавна бе загърбил цялата тази мрачна гадост. Сега бе крал. Или поне принц от кралското семейство.

Изкачи стъпалата до втория етаж, където няколко от момичетата вече бяха облечени за вечерта и чакаха първата вълна от гости, най-зажаднелите мераклии.

Зашеметяващи красавици, елегантни и секси, те седяха по ниските канапета в мецанина и си бърбореха. Наоколо по пода бяха разпръснати възглавници, много удобни. Имаше и много слоеве от драперии от меки тъкани, които можеха да се спускат за по-голямо уединение, в зависимост от желанията на участниците в партито.

— Добър вечер, дами — поздрави ги той, като ги огледа с погледа си на познавач. — Да, да, много добре. Чудесно. Великолепни сте. Съвършени сте, всички, във всяко едно отношение.

— Благодаря ти, Тони — отвърна една малко по-силно от останалите. Беше Катрин, разбира се, чиито сиво-сини очи винаги се приковаваха върху неговите нордически черти малко по-дълго от очите на останалите компаньонки. Нямаше нищо против да се пусне на шефа си, но той отлично разбираше какво се криеше зад това. Като например да замени жената на живота му.

Никълсън се наведе, за да й прошепне на ухото, като прокара пръст по подгъва на миниполата й от бяла дантела.

— Все пак си мисля, Кат, че трябваше да избереш по-различна рокля. Не можем да си позволим курвите да изглеждат като курви, нали?

Видя как красивото момиче се напрегна, за да задържи бляскавата усмивка на лицето си — сякаш й бе казал нещо очарователно и сладко. Без дума да отрони, тя се изправи и напусна помещението.

— Ще се отбия до дамската тоалетна — прошепна.

След като се увери, че всичко останало е в превъзходен работен порядък, Никълсън продължи към заключения си кабинет на третия етаж. Това бе единственото помещение, в което той не допускаше нито някой от гостите си, нито от персонала.

Щом влезе вътре, си наля една чаша от шампанското „Болинджър“, по седемстотин долара бутилката — подарък, който направи на себе си от запасите за клиентите. Днес бе трескав ден. Едва сега най-после можеше да се отпусне.

Е, не напълно, но поне имаше „Болинджър“.

Върху бюрото пред него се издигаха два монитора с плоски екрани. Включи уредбата и набра една дълга парола.

Върху единия от двата екрана се изписаха редици от миниатюрни изображения, подредени като плочки на домино.

На пръв поглед приличаха на дребни картинки, изпълнени с живот, като всяка от тях изобразяваше различни помещения в къщата — фоайето, мецанина, апартаментите за гости, залите за масажи, подземието, кабините за воайорите. Всичко бяха тридесет и шест.

Никълсън се спря само за миг, за да се полюбува на двете изображения на Катрин в една от съблекалните. Само по прашки, с разголени гърди, тя си довършваше грима. Колкото и да беше красива, Катрин си оставаше грешка — прекалено амбициозна, прекалено лукава, — но точно сега това не беше най-важното, което го вълнуваше.

Кликна върху изображението за следене на алеята за автомобили пред сградата и го издърпа с мишката така, че да се увеличи в максимален размер върху втория монитор. В долния ъгъл на екрана започна да се отброява времето.

Кликна още веднъж, този път върху червения триъгълен бутон отстрани — бутона за запис.

Първите коли току-що се показаха. Партито започваше.

— Нека чукането да започне — преносно и иначе. Каквото желаят малките им надървени пишки.