Джеймс Патерсън
Високи залози (51)

48.

Поредният кошмар — пристигането на „Бърза помощ“, последвалото като в мъгла пътуване с линейката, въпросите в спешния кабинет. И накрая — ужасяващото чакане в болничните коридори.

Останах при Нана, в „Сейнт Антъни“, за целия ден и за цялата нощ. Тя оцеля след острия пристъп на сърдечна недостатъчност. Инфаркт на миокарда — това бе всичко, което ни казаха засега.

През тръбичка в устата я свързаха към кислороден апарат, за да облекчат дишането й. На пръста й имаше закрепена щипка, за да измерват нивото на кислорода в кръвта й, а на ръката — тръбички за интравенозно вкарване на медикаментите. Още жици излизаха от сензорите по гърдите на Нана, за да подават сигналите към монитора за следене на сърдечната й дейност — пулсиращи линии като символи на електронно бдение. Мразех този екран и в същото време се чувствах облекчен от него.

През целия ден и през цялата вечер идваха приятели и роднини. Леля Тия пристигна заедно с неколцина от братовчедите ми, сетне се появиха Сампсън и Били. Бри доведе децата, но лекарите не ги допуснаха при нея, което беше разумно. И без това достатъчно се нагледаха у дома на потискащи сцени, когато линейката пристигна, за да отведе Нана отново.

Тогава дойде ред и на „задължителните“ разговори. Различни членове на болничния персонал искаха да говорят с мен за това кога точно да изключат животоспасяващата апаратура, ако остане много дълго в кома. Или относно вариантите за наемане на болногледачка. Или пък за това към коя точно религия принадлежи Нана — просто така, обясниха ми, за всеки случай. Как така за всеки случай — ако никога не се събуди ли?

Никой не се опита да ме изгони от отделението след изтичането на часовете за посещения, макар да имаха правото да го сторят. Бях им благодарен за тази проява на внимание. Седях, облегнал лакти на ръба на леглото, понякога за да подпра главата си, но през повечето време, за да се моля за Нана.

После, някъде посред нощ, тя най-после даде признаци на живот. Ръката й помръдна под одеялото, като че ли само с това единствено, тъй леко движение откликна на всичките ни молитви.

И тогава последва още едно незначително помръдване — но този път очите й бавно се отвориха.

Сестрите ме бяха предупредили да остана спокоен и да й говоря тихо, ако това се случи. Само за протокола съм длъжен да отбележа, че този подвиг никак не ми се удаде лесно.

Пресегнах се и я погалих по бузата, колкото да се увери, че съм тук, до нея.

— Нана, не се опитвай да говориш. Нито да спориш. Има тръбичка в устата ти, за да ти помага да дишаш.

Очите й се плъзнаха наоколо, за да огледат всичко, и накрая се впиха в лицето ми.

— Ти припадна вкъщи. Помниш ли го?

Тя кимна, но едва-едва. Стори ми се дори, че се поусмихна, което беше страхотно.

— Сега ще позвъня на сестрата и ще видиш, че скоро ще те отървем от тази машинария — казах й. — Съгласна ли си? — Протегнах ръка към бутона за повикване на персонала, но като погледнах назад, видях, че тя отново бе затворила очи. Трябваше да проверя показанията на монитора, за да се уверя, че само е заспала.

Всичките тези жълти, сини и зелени линии продължаваха да си трепкат на екрана, както при нормален сърдечен ритъм.

— Добре тогава, ще изчакам до утре сутринта — обещах й, но не защото тя можеше да ме чуе, а понеже все трябваше да кажа нещо.

Надявах се само да има утре сутринта.