Джеймс Патерсън
Високи залози (46)

43.

Добрата новина беше, че прекарах една приятна вечер със семейството си. Дори отделих малко време да се позанимавам с децата, точно преди целият ад да се отприщи. Вероятно нямаше да прилича на нищо от това, което бях преживял досега. Всичко щеше да зависи от това кой тази нощ ще посети онзи частен клуб.

Джени учеше Али да играе „Не се сърди, човече“, една от най-скучните игри в цялата Вселена, но аз обичах да играя на всичко с тях. Докато ми дойде редът, се мотаех наоколо, крадях пионки от дъската и разказвах стари вицове на Али, като онзи:

— Защо шестицата се страхува от седмицата?

— Защото седмицата изяжда деветката^[1]! — закиска се Джени. Приятно й бе винаги да е центърът на вниманието, а пък Али беше отличен слушател. Момчето просто обичаше да се смее. От трите ми деца той беше най-малко сериозен.

Нана седеше отстрани и понякога ги поглеждаше над книгата си „Хиляди чудесни слънца“ — един от романите, над които си поплакваше през тези дни. Двете с Бри вече бяха установили нещо като предпазливо партньорство, като Бри постепенно се нагаждаше към ритъма в къщата, а Нана се научи, че може да си позволи да не се тревожи за някои неща, които винаги бе контролирала — като например как да се зарежда миялната машина.

Всичко беше наред — докато телефонът не звънна.

Обикновено очаквах децата да протестират шумно, когато това се случваше. „Не отговаряй, тате“ беше всеобщият призив, който огласяше къщата при подобни ситуации. Но този път Джени и Али само отклониха погледи в очакване на неизбежното, от което се почувствах още по-зле.

Проверих кой ме търсеше. Беше Махони. Както ми бе обещал.

— Съжалявам, но на това обаждане трябва да отговоря — казах на Али и Джени.

Мълчанието им ми се стори оглушително и красноречиво, когато излязох с телефона в коридора.

— Нед?

— Тръгваме, Алекс. На магистрала 72 към Арлингтън има ресторант на Холидей Ин. Ще те чакам там, на паркинга, ако тръгнеш още сега. Веднага.