Джеймс Патерсън
Високи залози (92)

89.

На следващата сутрин отново ме повикаха в кабинета на Рамон Дейвис. Дори бе изпратил един от помощниците си да ме чака пред вратата на кабинета ми. Заварих го там, като пристигнах на работа.

— Какво иска? — попитах полицая. Нищо хубаво не се въртеше в главата ми, само най-лоши предположения. Като например още трупове.

— Не зная, сър. Само иска да се срещне с вас. Това е всичко, което ми бе казано.

Чувал съм, че Уди Алън оставял актьорите сами, когато се справяли добре, и се намесвал само когато възниквал проблем. Дейвис се придържаше към същия стил. Мразех тези разходки до кабинета му.

Когато влязох там, той ме чакаше заедно с някакъв мъж. Познах лицето му от Белия дом, но не знаех името, докато Дейвис не ни представи.

— Алекс Крос, това е специален агент Дан Корморан, от спецслужбите. Би искал да поговори с теб.

Корморан придружаваше президента в офиса на началника на кабинета онзи ден, когато посетих Гейбриъл Рийс. Предположих, че е тук по нейна заповед.

— Май сме се срещали — казах и му стиснах ръката. — Предполагам, че нямате нищо общо с двамата наемници, които снощи висяха пред дома ми?

— Не зная за какво говорите — отвърна ми той.

— Представям си.

— Алекс — прекъсна ме Рамон с повишен тон, като ми махна с ръка. — Кротувай и да се заемем по същество.

Двамата с Корморан седнахме пред бюрото на Рамон.

— Няма да изяснявам как се стигна дотук — продължи Дейвис и намекът му беше съвършено ясен. Щяхме да го обсъдим по-късно, насаме. — Но ще ти кажа какво ще стане оттук нататък. Алекс, ще запознаеш агент Корморан с материалите, свързани със случая, от които се нуждае. Като свършите с това, ще се върнеш при мен, за да получиш ново назначение. Имаме четворно убийство в Кливлънд парк, точно като тези, които разследваш. Голям случай, сериозно престъпление.

Чух думите, но мислите ми блуждаеха другаде. Ако трябваше да гадая, бих казал, че Рамон се срамува, задето спецслужбите се намесват в работата му, при това вероятно по заповед от най-високото място. Никога досега не бе разговарял с мен така, но реших да си държа езика зад зъбите, докато ми се удаде шанс да разбера какво иска Корморан.

Срещата приключи много скоро след това и двамата с Корморан се запътихме към кабинета ми.

— Откога сте в охраната на президента? — попитах го. — Там е само за избрани.

— От осем години съм в службите — отвърна той, без да отговори точно на въпроса ми. — Преди това бях в полицията във Филаделфия и, повярвай ми, зная колко много ти се иска сега да не съм тук.

Вместо да заговоря за това, аз направо го попитах:

— И защо вие, момчета, се захванахте с Тони Никълсън? Къде е той сега? Ако мога да задавам подобни въпроси.

Той се усмихна.

— Колко знаете вече за това?

— Зная, че в петък сутринта до единадесет часа е бил в Александрия, а сега никъде не може да бъде открит. Или поне вашингтонската полиция не успява да го намери.

— Тогава излиза, че разполагаме с една и съща информация — констатира Корморан. — Това отчасти е причината, за да дойда тук. Това е голяма мистерия, детектив Крос. И много опасна.

Държеше се малко по-свободно от всички, които познавах от спецслужбите, макар че всичко това е относително. И все пак въпросът остана висящ — какво искаше Корморан? Законно да продължи разследването или да го погребе?

Щом влязохме в кабинета ми, му подадох последния компактдиск, получен от втория сейф на Никълсън.

— Повечето от физическите доказателства са в Бюрото, но това е нещо ново.

Той го повъртя в ръцете си.

— Какво е това?

— Познато ли ви е името Зевс? Предполагам, че сте чули за него. — Погледна ме, но не ми отговори. — Корморан, искате ли помощта ми или не? Действително искам да ви помогна.

— Да, чувал съм името Зевс — призна той.

— Вероятно това е той. На този компактдиск.

— Вероятно?

— Това е убийство. Престъпникът е бял мъж с отличителен пръстен на дясната си ръка. Няма да правя някакви предположения, а и вие не би трябвало да ги правите.

Точно такива коментари би трябвало да се постарая по-усърдно да пазя за себе си. Видях как Корморан се скова.

— Какво друго имате? — попита ме. — Трябва да чуя всичко, детектив.

— Необходимо ми е малко време, за да събера бележките си. Но утре мога да ви предоставя каквото искате — обещах му аз.

— Ами копията на този диск? — Вдигна диска, който току-що му дадох. — Колко от тях се разнасят наоколо?

— Това е единственото, което ми е известно — уверих го. — Взето е от сейфа на Никълсън. Използваше го като залог за сделка. Разбира се, ако го открием…

— Добре, тогава. — Отново стисна ръката ми. — Скоро пак ще си поговорим.

След като си тръгна, превъртях целия разговор в главата си и записах всичко, което можах да си спомня. Колко лъжи ми бе наговорил Корморан? И съответно колко още лъжи като тази с копията на диска на Никълсън щеше да се наложи самият аз да изрека, преди всичко това да приключи?