Джеймс Патерсън
Високи залози (14)

11.

Когато смъкнаха торбата от главата му, светлините отново бяха включени. Това беше добре…

Е, всъщност не съвсем. Еди видя две физиономии, надвесени над неговата — на бял мъж и на друг с по-тъмна кожа, може би пуерториканец. Бяха облечени точно като за това предградие, но късо подстриганите им коси и начинът, по който действаха, ги издаваха, че са от военните или от агенциите за проследяване, или са служили и на двете места.

Сега Еди наистина се изплаши. Издънката на племенника му очевидно бе довела до последици, които бяха извън контрола му.

— Търсим Джони — заговори белият. — Имаш ли представа къде може да е?

— Не ми се е обаждал! — За бога, това беше самата истина. Те не бяха хора, с които можеше да се будалка. Беше напълно сигурен в това.

— Ед, попитах дали знаеш къде е той. — Гласът прозвуча студено. Двамата го наблюдаваха като опитна мишка в лаборатория.

— Кълна се в бога, не зная къде сега е Джони. Трябва да ми повярвате.

— Добре, чух те — кимна вторият, с по-тъмната кожа. — Вярвам ти, Ед. Но нека се подсигурим.

Сърцето на Еди подскочи чак до гърлото му още преди да пристъпят към него. Белият отново го стисна в мъртва хватка и с усилие натика дръжката на една отвертка в устата му. После с двата си пръста стисна носа му.

Другият тип се появи, дърпайки зелен гумен маркуч, от който бликаше вода. Надвеси маркуча над лицето на Еди и остави струята да се излива в устата му.

Еди се задъха. Това наистина беше ужасно! Водата нахлуваше прекалено бързо, за да може да преглъща. Повече не можеше да диша. Захапа дръжката на отвертката в опит да я изплюе.

Много скоро гърдите му започнаха да изгарят. Белите му дробове жадуваха за глътка въздух. Опита се да се надигне от масата, но белезниците го държаха прикован към нея. Почувства мъчителен натиск зад очите и носа и внезапно осъзна, че ще умре.

Тогава го обля паника. Забрави за болката, за хриповете, които издаваше, докато се давеше. Остана само всепоглъщащият страх. Това беше по-лошо от всякакъв кошмар, който можеше да си представи, защото беше истински. Случваше се в задната стая на собствената му кръчма във Фили.

Отначало Еди не разбра, че спряха водата. Белият мъж наклони главата му на една страна, извади отвертката от устата му и го остави една минута да кашля. Имаше усещането, че още малко, и ще повърне вътрешностите си.

— Повечето издържат до две-три минути, преди да рухнат. Разбира се, говоря за войници. — Един от двамата го потупа по корема. — Това май не се отнася за теб, Ед. Затова да те попитам отново. Знаеш ли къде е Джони?

Еди едва можеше да говори, но избъбри задавено:

— Ще го намеря. Кълна се в бога, че ще го намеря!

— Ето заради това мразя мафията. — Гласът прозвуча малко по-близо до лявото му ухо. — Вие, хора, сте готови да кажете всичко, когато ви изнася. Никаква откровеност. На вас не може да се разчита.

— Дайте ми шанс. Моля ви!

— Няма да го получиш, Ед. Това е твоят шанс. Или знаеш къде е Джони, или не. А сега кое от двете е вярно?

— Не зная! — изхленчи той, полудял от страх. — Моля ви… Не зная.

Избиха му два зъба, за да натикат дръжката на отвертката обратно в устата му. Еди стисна челюсти и се замята, молейки ги да го пощадят, но продължи така, докато потокът вода не го задави отново. Не след дълго се озова в критичното състояние, в което беше само преди минута, абсолютно убеден, че умира.

И този път не се излъга.