Джеймс Патерсън
Високи залози (85)

82.

В понеделник бях готов да предприема следващия си ход по случая. Името й беше Уайли Реклър, макар че читателите я знаеха просто като „Джена“, и преди беше помагала на ФБР и вашингтонската полиция, особено на отдела за борба с проституцията.

Уайли Реклър беше вашингтонският вариант на светските колумнисти Синди Адамс от Ню Йорк и Перес Хилтън от Холивуд и поддържаше много популярния клюкарски блог „Джена знае“. Използваше го, за да пусне някои по-незначителни вашингтонски истории — номинацията на Анджелина Джоли за Съвета по външни отношения или навика на Барак Обама да пуши тайно, — но повече място отделяше на светския и сексуалния живот на „хората, които са най-влиятелни“, както ги наричаше в началната страница на уебсайта си.

Днес следобед със Сампсън успяхме да се доберем до прочутата коментаторка на клюки в „Нийман Маркъс“ в квартала Френдшип Хайтс. Уайли представяше новия си дизайнерски парфюм, каквото и да означаваше това. Парфюмът, естествено, се наричаше „Джена знае“. Заради силното му и тежко ухание, особено в задушното, препълнено с посетители, помещение, си казах, че би трябвало да се нарича „Носът на Джена“^[1].

Тя се бе разположила в средата на щанда, близо до асансьорите. Красиви дами в черни блузи пръскаха с парфюма минаващите, докато самата Джена раздаваше автографи, като надписваше шишенцата, натрупани като внушителна пирамида от кутии в червено и черно върху овалния щанд.

Когато видя полицейските ни значки, притисна към гърдите си ръка с безупречен маникюр.

— О, господи! Най-после го прекалих, така ли? — Тълпата зад нас шумно се разсмя.

— Питах се дали ще мога да те убедя да ни отделиш пет минути — казах й аз. — Важно е.

— Mais oui^[2]. — Уайли се изправи и размаха ръце. — Извинете ме, дами, но клюките могат да почакат. И без това вашингтонската полиция знае всичко. Но дали ще го сподели с нас?

Част от театралниченето й се стопи веднага щом се отдалечихме от тълпата.

— Нали не съм се провинила в нещо? — попита ни тя.

— Нищо подобно — увери я Сампсън и задържа за нея отворена вратата, извеждаща на авеню „Уисконсин“. — Нуждаем се от малко помощ.

Изчакахме с продължението на разговора, докато се настанихме в моята кола. Тогава започнах направо:

— Питам се дали си чула нещо за един сексклуб за тежки тузари? Във Вирджиния? Мястото се нарича „Блаксмит Фармс“. Преди всичко търсим някакво потвърждение на предположенията ни.

Тя тъкмо ровеше в малката си червена чантичка, когато внезапно застина.

— Искаш да кажеш, че е истина?

— Просто се питам какво си чула. Имена, истории, всичко от този сорт.

— Нищо засега — отвърна ми тя, като извади червилото от чантичката си. — Недостатъчно, за да се получи история, с която да продължа. Струва ми се, че е абсурден мит от предградията…

— Нали си в бизнеса с публикуването на слухове? — попита я Сампсън.

— Скъпи, аз съм в този бизнес, защото се старая да бъда колкото може по-точна и си пазя задника от съдебни дела. Научих го по трудния начин, когато пуснах в блога си подробности за интимния живот на Конди Райс. И само за протокола съм длъжна да уточня, че във Вашингтон няма такова нещо като стари слухове.

— Какво искаш да кажеш? — запитах я.

— Искам да кажа, че тук не можеш да се завъртиш и с игла, без да закачиш някой разследващ журналист, който иска да се прочуе. Слуховете или се превръщат в челни заглавия, или умират още при раждането си. Когато не чуя нищо повече за някой слух, разбирам, че е умряла работа. — Усмихна се щастливо и започна да се черви, като се оглеждаше в огледалото за обратно виждане.

— Или поне досега.

— Това е друго нещо — промърморих, като улових погледа й. — Необходимо е да се позанимаеш с това за малко.

— Извинявай, знаеш с какво си вадя хляба, нали?

— Предполагам, че и ти си наясно как аз си вадя моя — прекъснах я. — Джена, това е разследване на убийство, а не игра. Разбираш ли какво ти говоря?

— Добре, сега вече ме плашиш — отвърна тя, като прибра червилото в чантичката си. Тогава най-после се открехна и ни назова няколко имена, за които била чувала, че са свързани със сексклуба. Нови имена, което беше от полза.

— Слушай. — Подадох й две от моите визитни картички. — Обади ми се, ако чуеш още нещо. И те моля да ми дадеш твоя номер. Веднага щом тази история стане за публикуване, ще ти донеса всичко, с което разполагам. Договорихме ли се?

— Зависи. — Тя размаха през лицето си визитните картички. — Откъде да зная дали си от онези, които връщат направените им услуги?

Подбрах внимателно думите си.

— Разговарям с теб, защото си ми необходима и защото зная, че и преди си помагала на вашингтонската полиция. Това означава също, че не мога да си позволя да те пренебрегна. Това достатъчно честно ли е за теб?

Жената извади малка златна писалка, надраска някакви цифри и целуна визитната картичка. Подаде ми я със следа от червилото си до телефонния номер.

— Превъзходно — каза тя.

Взех картичката.

— Не, преди минута го определи по-точно — плашещо е.