Джеймс Патерсън
Високи залози (94)

91.

Преди две седмици, не, по дяволите, още през миналата седмица Тони Никълсън, като ожаднееше, си отваряше бутилки шампанско за по петстотин долара едната. А ето сега докъде се беше докарал — стоеше присвит под дъжда на някаква мръсна автобусна спирка на магистрала I-95, като окаян несретник от Третия свят, побягнал от родината си.

Мара чакаше вътре, като гледаше навън през остъкления прозорец на крайпътния ресторант. Щом той се озърна назад, тя докосна китката си и сви рамене, сякаш му напомняше, че е забравил, че трябваше да бъдат някъде другаде.

Знаеше го той, знаеше го.

Алтернативата на това въобще не можеше да се каже, че бе някаква алтернатива — да гние в затворническата килия в центъра за заподозрени в Александрия. Сега поне му бяха обещали нови паспорти, билети за самолета и достатъчно пари в брой, за да се измъкне най-после от тази проклета страна.

Но лицето за контакти закъсняваше и Никълсън с всяка изтекла минута все повече се поддаваше на страха. На всичкото отгоре състоянието на раненото му коляно се влошаваше все повече заради дъжда и студа и пулсираше болезнено от дългото висене на спирката.

Най-после, след около още пет минути, настъпи раздвижване в полезрението му.

Някакъв камион освети с фарове паркинга до ресторанта. Никълсън погледна към камиона и шофьорът го забеляза.

Отново помръдна — този път по-бързо.

Сърцето на Никълсън се качи в гърлото му. Тук нещо не беше наред. Предполагаше се, че ще ги вземат с кола, а не с камион, уговорено бе точно тук да бъде мястото на срещата, където хората можеха да ги виждат. Където нищо странно не можеше да се случи.

Твърде късно. Като се озърна отново назад към ресторанта, Мара я нямаше там. Едно малко момче стоеше на нейното място, свило ръце на фуния около лицето си, загледано в него, сякаш той разиграваше римейк на филма „Селото на прокълнатите“.

Пулсът му рязко се ускори. Никълсън махна на шофьора, че скоро ще се върне, и закрачи към вратата с надеждата, че ще може да върви нормално въпреки болното си коляно.

Вътре ресторантът беше опустял, както и щандът за вестници. Мара никъде не се виждаше.

Бързата проверка на безлюдната дамска тоалетна му потвърди това, за което вече се досещаше. Тези неща започнаха да се превръщат в нещо като спортно занимание. Продължи към задната врата, като за кратко спираше да се огледа, а после пак продължаваше.

Площадката отзад беше притихнала, изглежда, нямаше никого. Беше паркирал взетата под наем кола на около петдесетина метра от тук, което точно сега му се стори прекалено голямо разстояние, за да го извърви. Като се озърна назад, видя някой да излиза през същата врата, която той току-що бе използвал — може би шофьорът на камиона, но може би не бе той; трудно бе да се каже сред тази мъгла и дъжд.

Пристъпвайки мъчително, той се опита да побегне, но скоро чу нечии по-забързани стъпки зад себе си, отколкото неговото шляпане по мокрия паваж.

С крайчеца на окото си отново видя камиона, отчасти закриващ паркинга. Отстрани се виждаше голям надпис „Месо от Пийт“. Дори в този напрегнат миг мозъкът му долови иронията.

Майко божия, аз съм мъртъв. Както и Мара. Може би вече е мъртва.

Добра се само на една ръка разстояние от вратата на колата под наем, но някаква мазолеста длан му затули устата и го лиши от всяка възможност да изкрещи. Ръцете на непознатия бяха едри и Никълсън се усети сгърчен надве, както когато го взимаха на ръце като малко дете.

За част от секундата той очакваше вратът му да бъде прекършен. Но вместо това нещо го халоса под брадичката. Стомахът му пламна от болка и объркване.

Зрението му се замъгли. Паркингът, небето и колата… всичко това се сля ведно, докато пред очите на Тони Никълсън се спусна завеса и всичко изчезна далече, някъде много далече.