Джеймс Патерсън
Високи залози (78)

75.

Така и не ми остана време да помисля върху разказа на Лорън, защото на следващата сутрин се оказа, че друг е мислил вместо мен.

Заредих взетия под наем автомобил в бензиностанцията „7-Илевън“ на Ел стрийт, която се намираше близо до нашата къща. Мислех си колко ми липсва моята кола. Беше в сервиза за подмяна на стъклата след стрелбата в Александрия. Нищо не можеше да замени познатото удобство на моя автомобил, липсваше ми дори пръстенът за закрепване на чашата с кафе, към който протягах машинално ръка.

Когато мобилният ми телефон звънна, върху дисплея не се изписа номер, но откакто Нана влезе в болницата, отговарях на всички обаждания. Дори не се замислях за това.

— Доктор Крос? — Гласът беше на жена, донякъде официален, непознат за мен. — Моля, изчакайте, с вас ще говори началникът на кабинета към Белия дом.

Преди да успея да отговоря, ме превключиха в режим на изчакване. Останах смаян — не само заради това обаждане, но и заради ранния час. Какво, по дяволите, ставаше тук? И какво следваше сега? Обаждане от Белия дом? Това сънли бе, или действителност?

Гейбриъл Рийс много скоро пое разговора. Тутакси разпознах гласа, който трудно можеше да се сбърка, вероятно от честите му появи в новините по телевизията и понякога в сутрешното шоу „Срещи с пресата“.

— Здравейте, детектив Крос, как сте днес? — започна той с престорено развеселен тон.

— Мисля, че това зависи от обстоятелствата, господин Рийс. Може ли да попитам откъде имате номера ми?

Не отговори, разбира се.

— Бих искал да се срещна с вас колкото е възможно по-скоро. Най-добре в моя кабинет. Всичко е уредено. Кога най-бързо ще можете да дойдете?

— Извинете ме, господин Рийс, но за какво е всичко това? Мога ли поне това да попитам?

Последва пауза, вероятно внимателно подбрана, но не бях сигурен. Накрая Рийс каза:

— Мисля, че вече знаете.

Е, вече знаех.

— Ще пристигна след петнадесетина минути — осведомих го.

Тогава Рийс още веднъж ме изненада.

— Не. Кажете къде се намирате. Ние ще ви вземем.