Джеймс Патерсън
Високи залози (70)

67.

След края на работния ми ден взех тайландска храна от Седмо авеню и я занесох на Бри в болницата. Не беше изисканата вечеря, каквато заслужаваше, но всичко по-различно от жилавата пържола и желето в стола на болницата можеше да се приеме за пиршество.

Бри, изглежда, бе пренесла тук целия си офис, с лаптопа, принтера и листовете, струпани на шкафа зад нея. На екрана на лаптопа й бе отворен сайтът за медицински консултации Web MD. Когато влязох, тя още разпечатваше нещо от тези указания.

— Румсървис. Кой тук е поръчал пананг с къри и ориз с яйца и рибен сос по тайландски? — провикнах се от прага на стаята.

— Трябва да съм била аз — призна ми Бри.

Измъкна се покрай струпаната медицинска апаратура и ме целуна за добре дошъл.

— Как е нашето момиче? — попитах аз.

— Все още се бори. Наистина е удивителна.

Нана изглеждаше много по-спокойна, но иначе нищо не се бе променило. Доктор Енгълфийлд вече ни бе предупредила да не разчитаме на незначителните признаци за подобрение. Можеш да полудееш заради всяко леко потрепване, тик или спазъм, докато очакваш да се проявят най-важните признаци, без да губиш надежда.

Разопаковах храната, а Бри ме осведоми за събитията от днешния ден. Доктор Енгълфийлд искала за известно време да остави Нана на бета-блокери. Сърцето й все още било зле, но сърдечният й ритъм вече се стабилизирал, което бе най-важното. Освен това продължавали да я подлагат на диализа три пъти дневно.

— Имаме нов лекар, доктор Абингдън. Можеш да поговориш с нея за това — обясни ми Бри. — Записала съм номера на телефона й.

Получих го, като размених срещу него опаковка от тайландска храна и бутилка минерална вода.

— Правиш толкова много — погледнах с благодарност Бри.

— Вие сте истинското ми семейство — промълви тя. — Знаеш го, нали?

Знаех го. Майката на Бри беше починала, когато е била едва петгодишна, а след това баща й никога не се поинтересувал от децата си. Бри израснала при многобройните си братовчедки, но след като напуснала дома си на седемнадесет години, никога повече не се върнала при тях.

— Все пак не можеш безкрайно да отсъстваш от работа — напомних й.

— Скъпи, изслушай ме. Мразя това, което се случи. Не е хубаво, но след като вече е станало, аз съм точно там, където искам да бъда. Това е моето желание…

Тя уви около вилицата си оризови нудъли и ги пъхна в устата си, с усмивка, която отдавна не бях виждал.

— А и без това какво ще направят в службата, ще ме заменят с някого другиго ли? Аз съм прекалено добра, за да го сторят.

Не можех да го оспоря.

Честно казано, не бях сигурен дали бих могъл да направя всичко, което Бри вършеше за нас. Може би не съм толкова великодушен. Но знаех, че ме правеше щастлив, и й бях безкрайно благодарен за това. Никога нямаше да мога да й се отплатя достатъчно, но Бри и не го искаше.

Остатъкът от вечерта прекарахме с Нана, като й четохме на глас откъси от една от любимите й книги — „Другата страна“ на Джеймс Болдуин. После, към десет часа, я целунахме за лека нощ и за пръв път, откакто се случи нещастието, се прибрахме у дома да спим в леглото ни. Заедно с Бри, където ми беше мястото.