Джеймс Патерсън
Високи залози (37)

34.

Когато на следващия ден ми позвъни Нед Махони, приятелят ми от ФБР, никога не бих предположил, че обаждането му ще е свързано с убийството на Каролайн. По телефона ми каза само да се срещнем в ресторанта на Тайсън Корнър Сентър на Маклийн авеню. Ако някой друг би настоявал да се срещнем там, щеше да ми се стори странно. Но тъй като беше Нед, на когото вярвах безгранично, разбрах, че е изникнало нещо важно.

Нед бе свършил страхотна работа като шеф на базата на ФБР в Куонтико за обучаване на екипите за спасяване на заложници. Сега имаше още по-важна длъжност — надзор над всички агенти на ФБР по цялото Източно крайбрежие. Бяхме работили заедно, когато аз бях агент в Бюрото, както и по-наскоро, при един странен конфликт между корумпирани ченгета от силите за бързо реагиране и наркопласьори от Вашингтон.

Седнах на единия от белите пластмасови столове срещу Нед край оранжевата пластмасова маса, където той сърбаше кафето си.

— Тези дни съм много зает. Какво, по дяволите, искаш? — попитах го и се усмихнах.

— Хайде да се поразтъпчем — предложи ми той и ние станахме. — Аз също съм много натоварен. Между другото трябва да ти предам много поздрави от Мони Донъли.

— И ти поздрави Мони от мен. И така, Нед, какво става? Защо е цялата тази тайнственост в стил Джон льо Каре? — попитах го, когато излязохме от заведението и закрачихме с бърза стъпка.

— Зная някои интересни неща за Каролайн — съобщи ми той без никакви заобикалки. — Честно казано, Алекс, нямаше да говоря с теб за това, ако не беше твоя племенница. Цялата тази работа с всеки изминал ден става все по-подозрителна и по-опасна.

Спрях се пред някакъв магазин, на чиято витрина бяха струпани книги на Дейвид Седарис.

— Каква е цялата тази работа, Нед? Започни от началото. — Махони беше един от най-умните полицаи, които някога съм виждал, но се случваше информацията да циркулира прекалено бързо в мозъка му.

Той отново закрачи напред, без да престава да оглежда мола. Започваше да ми действа на нервите.

— Изпратили сме екип за наблюдение на едно място във Вирджиния. Частен клуб. С много сериозни подозрения за опасна дейност. Говоря, Алекс, за хора, които могат да правят каквото си искат с такива като нас — при това не само по един начин.

— Продължавай — подканих го. — Целият съм слух.

Махони сведе очи.

— Нали знаеш, че твоята племенница беше, хм…

— Да. Запознат съм с всичките подробности от докладите на съдебните медици. Видях я в патоанатомията.

Той захвърли чашката с остатъка от кафето си в едно кошче за смет.

— Възможно е, дори е вероятно, Каролайн да е била убита от някого в този клуб.

— Почакай. — Отново спряхме. Изчаках да отмине една русокоса майка с три малки деца с рошави руси коси и цяла камара от детски гащеризончета, натъпкани в торби. — Защо се намесва Бюрото?

— Технически подробности ли искаш, Алекс? Защото тялото е било транспортирано през граница между два съседни щата.

Замислих се за онзи гангстер, който беше намерен, но после му изгубиха дирите: Джони Тучи.

— Да не ми говориш за онзи загубеняк от Филаделфия?

— Той не ни интересува. Между другото съществува вероятност вече да е мъртъв. Алекс, този клуб често се посещава от много по-важни личности от Вашингтон. През последните два дни атмосферата в Бюрото стана много тежка. Изключително тежка.

— Предполагам, искаш да кажеш, че и Бърнс е замесен. — Рон Бърнс беше директор на Бюрото, много достоен мъж. Махони обаче поклати глава: нямаше да отвърне директно на въпроса ми, но можех сам да се досетя за отговора. — Нед, каквото и да става, искам само да помогна.

— Така си и мислех. Но първо ме изслушай, Алекс. Трябва да очакваш да те следят, докато разследваш този случай. Може да стане толкова гнусно, колкото не можеш да си представиш.

— Е, тогава толкова по-добре. Просто ще означава, че някой се вълнува от случая. Ще поема този риск.

— Вече си го поел. — Нед ме потупа по рамото и ме удостои с тъжна усмивка. — Само дето досега не си го знаел.