Джеймс Патерсън
Високи залози (4)

1.

Празнувах рождения си ден у дома на Пета улица със скромно, само за най-близките ми, но много весело и задушевно парти. Точно както го исках.

Специална изненада за празника беше завръщането на Деймън от колежа в Масачузетс. И Нана беше тук, дейна и начело на празничната суетня, заедно с останалите хлапета, Джанин и Али. Почетоха ме и Сампсън със семейството си. И Бри, разбира се.

Поканени бяха само тези, които най-много обичах на света. С кого другиго ще искаш да отпразнуваш остаряването с още една година и помъдряването си?

Дори си бях подготвил кратка реч, повечето от която веднага забравих, но не и няколкото начални фрази:

— Аз, Алекс Крос — започнах, — тържествено обещавам — пред присъстващите на този рожден ден — да направя всичко по силите си, за да балансирам живота си у дома със служебните си задължения и никога повече да не прекрачвам отново отвъд тъмната страна.

Нана вдигна чашата си с кафе, за да ме поздрави за обещанията ми, но после само промърмори:

— Твърде късно е за това. — При което купонджиите се засмяха.

Сетне всички дадоха най-доброто от себе си, за да се уверят, че остарявам с малко смиреност, но и с усмивка на лицето.

— Помните ли как си прекарвахме на стадиона на Редскинс? — разкикоти се Деймън. — Когато татко затръшна вратата на старата ни кола, като забрави ключовете вътре?

Опитах се да го прекъсна:

— Ако трябва да сме честни…

— И ме измъкна от леглото късно след полунощ — изръмжа Сампсън.

— Само след като преди това около час се е опитвал да разбие ключалката, защото не е искал да си признае, че не може да се справи — обади се Нана.

Джени сви длан на фуния около ухото си.

— Защото е какъв?

— Американският Шерлок Холмс! — провикнаха се вкупом останалите. — Имаха предвид статията преди няколко години в едно национално списание, за която щяха да ме поднасят, докато съм жив.

Отпих от бирата си.

— Блестяща кариера — или поне така казват — с десетки тежки случаи, до един решени, но с какво ще ме запомнят? Струва ми се, че на някого тази вечер му се полага да се порадва на един щастлив рожден ден.

— Което ми напомни за нещо — заговори Нана, поглеждайки ме дяволито. — Имаме една недовършена работа. Деца!

Джени и Али подскочиха, по-развълнувани от останалите. Очевидно сега ми предстоеше голямата изненада. Никой дума не обели за какво се отнасяше, но аз вече бях отворил калъфката със слънчеви очила „Серенгети“ — подарък от Бри, и пакета с една риза и две бутилчици с текила от Сампсън. Получих и една камара книги от децата, включващи последните романи на Джордж Пелеканос и биографията на Кийт Ричардс, китариста на Ролинг Стоунс.

Още една улика, ако мога да го нарека така, беше фактът, че двамата с Бри станахме прочути с умението си да проваляме планове за почивка, защото откакто се срещнахме, един след друг пропадаха дългите ни уикенди. Можеше да се очаква, че след като работим в един и същи отдел „Убийства“, за нас щеше да е по-лесно да координираме разписанията си, обаче през повечето време се оказваше точно обратното.

Затова имах някаква бегла представа за това, което можеше да се очаква.

— Алекс, ти не мърдай — предупреди ме Али. Напоследък започна да ме нарича така и аз нямах нищо против, но караше Нана да настръхва.

Бри обеща да ме държи под око и остана при мен, докато другите се измъкнаха в кухнята.

— Заговорът се заплита — промърморих.

— С всеки изминал момент — усмихна ми се Бри и ми намигна. — Точно както го харесваш.

Беше седнала на дивана, а аз се бях настанил срещу нея на един от старите фотьойли. Бри винаги изглеждаше добре, но най-много я харесвах точно както беше сега — леко небрежна, удобно разположила се, боса и с джинси. Погледът й се плъзна по пода и после се вдигна към мен.

— Често ли идваш тук? — попита ме тя.

— Понякога, да. А ти?

Тя отпи от бирата си и леко наклони глава.

— Искаш ли да се измъкнем?

— Разбира се. — Посочих с пръст към кухненската врата. — Веднага щом се отърва от тези досадници…

— Така ли наричаш любимите членове на семейството? — усмихна се Бри.

Не можех да отрека, че рожденият ми ден се очертаваше все по-готин. Сега вече очаквах две големи изненади.

Но станаха три.

Звънна телефонът във всекидневната. Но домашният, а не мобилният — всички знаеха, че именно него използвах в работата си. Имах и пейджър в шкафа, от който можех да чуя позвъняването. Дори си помислих, че може да е добър приятел, пожелал да ми честити рождения ден, или в най-лошия случай — някой, който се опитва да ми продаде сателитна антена.

Кога ще се вразумя? Вероятно не и в този живот.