Джеймс Патерсън
Високи залози (25)

22.

Нана лежеше настрани, само по чехли и с любимата си овехтяла домашна роба. Около нея по пода бяха пръснати парчета от счупена купа. Лицето й бе сгърчено, сякаш е била пронизана от ужасна болка, когато е паднала.

— Нана! Чуваш ли ме? — извиках и се втурнах в кухнята.

Коленичих пред нея и й премерих пулса.

Беше слаб, но все пак го имаше. Моят прескачаше лудешки.

Моля те, не. Не сега. И не така.

— Алекс, ето! — Бри притича и ми подаде телефона.

— Тук е 911. Какъв е вашият спешен случай?

— Баба ми е припаднала. Намерих я в безсъзнание на пода. — Очите ми трескаво обходиха лицето й, ръцете й, краката й. — Няма признаци да се е ударила, но не зная какво се е случило преди падането. Пулсът й е много слаб.

Бри започна да брои пулса на Нана с помощта на кухненския часовник, докато дежурният диспечер записваше името и адреса ми.

— Господине, веднага изпращам линейка на адреса ви. Първото, което трябва да направите, е да проверите дали още диша, но не се опитвайте да я местите. Възможно е да е наранила гръбнака си при падането.

— Разбирам. Няма да я вдигам. А сега да проверя дишането.

Лицето на Нана бе извито към пода. Наведох се и поднесох опакото на дланта си към устата й. Отначало — стори ми се цяла вечност — нямаше нищо, но после почувствах леко помръдване на въздуха.

— Диша, но едва се усеща — изговорих забързано по телефона.

Откъм гърдите на Нана се чу слаб хрип.

— Моля ви, побързайте. Мисля, че умира!