Джеймс Патерсън
Високи залози (72)

69.

Нед можеше да загуби работата си, предоставяйки ми толкова деликатна информация. Дори нещо повече — можеше да попадне в затвора. Бях му изключително задължен за този списък. Затова последвах съвета му и започнах направо с този мъж, който беше начело — най-големия самостоятелен „дарител“ на Тони Никълсън.

Ако само преди месец някой ми бе казал, че сенатор Маршъл Яроу ще се окаже замесен в подобен скандал, за нищо на света нямаше да му повярвам. Той имаше толкова много да губи, при което нямах предвид само пари — макар че пари имаше в изобилие.

Яроу бе станал милиардер, преди да навърши петдесет, защото през деветдесетте години успя да се възползва от бума с уебсайтовете, а после навреме се измъкна без загуби. Подражавайки на Бил Гейтс, той прехвърли част от богатството си във фондация, управлявана от съпругата му, съсредоточаваща усилията си върху инициативи за опазване на здравето на децата в САЩ, Африка и Далечния изток. После използва цялото си влияние, заедно с още купища пари, в една кампания за Сената, която никой не възприе насериозно — докато не спечели. Сега Яроу беше сенатор втори мандат и във Вашингтон беше публична тайна, че бе сформирал неофициален комитет за проучване на общественото мнение, защото бе хвърлил око на президентските избори.

Така че, наистина имаше какво да загуби. Но нямаше да е първият вашингтонски политик, който можеше да прецака всичко заради високомерието си… След няколко телефонни разговора успях да разбера, че днес на Яроу му предстоеше работен обяд в собствения му офис, а после, в един и половина, програмата му предвиждаше среща с партийните му поддръжници, също в Ръсел Билдинг, старата сграда на Сената на САЩ. Това означаваше, че щеше да се появи в югозападното фоайе малко преди един и половина.

Точно там и точно по това време щях да се срещна с него.

В един и двадесет и пет той излезе от асансьора със свитата си от съветници в скъпарски костюми, всички говорещи в един глас. Самият Яроу се бе залепил за телефона си.

Пристъпих напред, за да ме види, като му показах значката си.

— Извинете ме, сенаторе. Надявам се да ми отделите минута от времето си.

Между нас се изпречи единствената жена в групата, поразително привлекателна блондинка, вероятно малко под тридесет години.

— С какво мога да ви помогна, полицай?

— Детектив — осведомих я, без да свалям очи от Яроу, който поне затисна с ръка своя смартфон „Трио“. — Имам само няколко въпроса към сенатора. Разследвам голям случай на измами с кредитни карти във Вирджиния. Някой може би е използвал една от кредитните карти на сенатора — в частен клуб в Кълпепър?

Забелязах, че той отлично владее емоциите си. Дори не трепна, когато споменах клуба „Блаксмит Фармс“.

— Е, стига да приключим по-бързо — промърмори сенаторът, макар и подчертано неохотно. — Грейс, предай на сенатор Морхаус да не започва без мен. Вие може да вървите. Ще поговоря с детектива. Ей сега ще ви настигна. Няма проблеми, Грейс.

След няколко секунди двамата останахме сами, ако въобще можеше някой да се усамоти на подобно място. Доколкото ми бе известно, високият триетажен купол над главите ни разнасяше звука навсякъде.

— И така, за коя кредитна карта става дума? — попита ме той с превъзходно овладяно изражение на лицето си.

— Бих искал, сенаторе — заговорих тихо, — да ви попитам за трансферите от половин милион долара, които сте направили до някои чуждестранни банкови сметки през последните шест месеца. Имате ли нещо против да поговорим за това някъде другаде?

— Знаете ли какво? — каза ми той с весел тон, все едно го интервюираше Мат Лауер в „Тудей шоу“. — Току-що си спомних, че за тази среща ще ми е необходима една папка, а вече изпратих напред помощниците си. Бихте ли ме придружили?