Джеймс Патерсън
Високи залози (77)

74.

Както всяка от компаньонките, които открихме днес, Лорън Инсли беше ослепителна — слаба, със съвършена фигура. Бивш модел от Ню Йорк и Маями, дипломирана в университета на щата Флорида, компаньонка на мъже с вкус към веселите и закачливи мажоретки. Очевидно Никълсън е трябвало да задоволява най-различни прищевки, но общото в естетическите предпочитания беше изборът на „луксозни“ момичета.

— Катрин е мъртва, нали? — Това бе първото, което Лорън ме попита, когато седнах срещу нея. — Никой не ми казва нищо. Настоявате да говорим, но самите вие дума не обелвате за това, което се е случило.

— Защото и ние не знаем, Лорън. Затова сега разговаряме с теб.

— Добре, но какво си мислите? Не съм болезнено любопитна, но просто искам да зная. Тя ми беше приятелка, също от Флорида. Мечтаеше да стане адвокат. Беше приета в Стетсън, който е наистина добър университет.

През цялото време, докато говореше, Лорън притискаше до очите си разкъсана хартиена кърпичка. Парчето пица, което бяхме донесли, стоеше недокоснато в чинията. Смятах, че тя наистина искаше да чуе истината. Затова реших да й я кажа.

— От полицейския доклад се вижда, че няма признаци да е опаковала багаж в апартамента си. А като се има предвид колко време е минало, съществува голяма вероятност тя да е мъртва.

— О, господи! — Момичето се извърна, опитвайки се да се пребори със сълзите, като обгърна раменете си с ръце.

С всяка секунда атмосферата ставаше все по-депресираща. Намирахме се в една от по-големите заседателни зали, с графити, прозиращи по наскоро пребоядисаните стени. По пода се забелязваха следи от стъпкани угарки в продължение на години.

— Детектив Понтано ми довери, че си споменала нещо за един конкретен клиент на „Блаксмит Фармс“. Вероятно е бил и клиент на Катрин. Лорън, разкажи ми за него.

— Не зная — въздъхна тя. — Може би… Искам да кажа — зная само това, което Катрин ми е разказвала. Но на това място през цялото време се разнасяха какви ли не слухове.

Постарах се гласът ми да звучи колкото е възможно по-сдържано и спокойно.

— Какво ти сподели тя, Лорън? Няма да те арестуваме, каквото и да признаеш. Можеш да ми вярваш. Това е сериозно разследване на убийство. Пет пари не давам за моралната страна на нещата.

— Тя ми довери, че имала специален график с някакъв голям тузар, когото наричаше Зевс. Тогава за последен път говорих с Катрин.

Записах името.

— Това някакъв псевдоним ли е? Или Катрин е използвала кодови имена за клиентите си?

Тя попи сълзите от очите си.

— Псевдоним е. Почти всички използват измислени имена, като Шекспир, Свинска кожа, Мръсния Хари, каквото им подскаже фантазията… Като че ли не се срещаш после с тях лице в лице. Но това означава, че никъде не се записват истинските им имена. Повярвайте ми, тъй е по-сигурно за всички.

— Разбира се — кимнах. — И така, Лорън, знаеш ли кой е Зевс? Имаш ли някаква представа?

— Не зная, кълна се… Но ще се опитам да кажа поне това, което съм чула. Предполага се, че има някаква връзка с правителството, но в това отношение Катрин беше доста лековерна. Дори не й обърнах внимание, когато ми го сподели.

Изгледах я изпитателно.

— В какъв смисъл лековерна? Можеш ли да ми обясниш по-подробно? Какво искаш да кажеш?

Лорън се облегна, прокара ръце през косата си и я отметна. Мисля, че да говори най-после за Катрин, бе облекчение за нея — но не и за мен.

— Трябва да разберете нещо — поде тя и сниши глас. — Клиентите постоянно лъжат с какво се занимават. Сякаш си вярват, че ако се изкарат по-важни, отколкото са, ще работим по-усърдно за тях, ще им позволим да ни чукат без презервативи или да правим всякакви откачени мръсотии, за които си фантазират. Така че не вярвам и на половината от това, което чувам. Всъщност предполагам, че тези, дето много се хвалят, лъжат. Мъжете с истинска власт си държат устата затворена.

— А Зевс?

— Честно, не зная дори дали съществува. Това е просто име. Името на гръцки бог, нали? Грък? Може би това е следа? Или намек за неговите сексуални предпочитания?