Джеймс Патерсън
Високи залози (56)

53.

С Нед Махони пътувахме с моята кола на изток, по магистрала I-66 към Александрия, когато ни позвъниха, за да ни съобщят, че сме закъснели. От щатската полиция на Вирджиния докладваха, че са заварили опразнена къщата на Никълсън. Имало признаци за нахлуване с взлом и оказване на съпротива, намерили два куфара, пълни с дрехи. А двете коли на семейството още били в гаража.

Сега имахме разрешение да арестуваме Тони, но не знаехме какъв автомобил да търсим, така че ни оставаше да разчитаме само на интуицията.

Съгласно плана трябваше да се претърси къщата му. Заместник-директорът на ФБР Хамел изпрати още един екип за събиране на доказателства. А Махони телефонира на някого в „Хувър Билдинг“, за да провери набързо какво е известно за Никълсън.

Освен това Нед беше взел със себе си един лаптоп „Панасоник Тъгбук“, което му позволи да ускори търсенето. Докато още натискаше клавишите, ми изстреля информацията, както правеше винаги, когато бе неспокоен.

— Е, нашият човек никога не е бил арестуван, получил е поданство, регистриран е като работещ във федералните служби по заетостта, служил в армията — дотук нищо изненадващо. Дори псевдоними няма. И не се споменава в нито едно от криминалните досиета на Бюрото, нито като Тони, нито като Антъни Никълсън.

— Не мисля, че той е убиецът — отбелязах аз.

Махони спря за миг търсенето и ме погледна внимателно.

— Защо?

— Нещата не се връзват, има прекалено много неясноти — обясних му. — Очевидно Никълсън е един от тях, но нищо повече, Нед. Като в онзи стар виц за петимата слепи и частите на слона^[1].

— Което означава, че Никълсън е какво — задникът на слона?

Разсмях се. Махони винаги намираше бързо най-подходящия отговор, но бе ненадминат по остроумие, когато беше под пара.

— Мисля, че някои търсят същото, което търсим и ние, само че те първи са се добрали до него. А това може да означава само едно: че те, в сравнение с нас, имат да сглобяват повече парчета от пъзела.

— Или — Махони вдигна пръст — той сам е инсценирал изчезването си. Не е било трудно — захвърля няколко куфара на пода и изпотрошава мебелите, а сега лети насред Атлантическия океан с неговата малка проклета филмова колекция, докато ние още духаме праха в къщата, за да търсим отпечатъци.

Още малко обсъждахме възможностите, докато не дойде следващото обаждане. Това, което му съобщиха, отново възбуди Махони. Въведе адреса в лаптопа.

След няколко секунди вече следвахме насоките на джипиес навигацията по Блетуей авеню към град Александрия — но не към къщата на Никълсън.

— Отиваме в жилищния комплекс „Авалон“ — обясни ми Махони. — Никълсън е засечен в базата данни за наематели. Предполагам, че не е платил някоя месечна вноска.

— Апартамент под наем? — учудих се. — В същия град, в който живее?

Махони кимна.

— Живее със съпругата си — уточни той, — за която мога да се обзаложа, че е поне с петнадесет години постара от тази, която ще намерим зад вратата на апартамента. Какво ще кажеш? Залагаш ли двайсетачка?

— Нищо не залагам.