Джеймс Патерсън
Високи залози (76)

73.

Следващата утрин започна рано, твърде рано за повечето от детективите, работещи по случая. Имах списък с имената от сейфа на Никълсън, а Сампсън беше проверил последните адреси на двадесет и две компаньонки, които някога са работили за клуба във Вирджиния.

Още от осем сутринта изпратих пет екипа от по двама цивилни полицаи, за да открият компаньонките от списъка.

Предполагаше се, че търсим нощни птици. Така че беше най-вероятно да ги намерим рано сутрин по домовете им. Исках да разговарям с колкото можеше повече от тях, преди да се свържат по телефона, да се наговорят и да превърнат това разследване в още по-голяма каша, отколкото беше досега.

Сампсън поиска услуга от нашата приятелка Мери Ан Понтано, която работеше в отдела за борба с проституцията. Тя ни уреди да използваме кабинета, който нейният отдел делеше с отдела за борба с наркотиците на Трета улица. Мери Ан присъстваше на доста от интервютата. Искаше ми се да има една бяла жена откъм нашата страна на масата, тъй като повечето от проститутките бяха от бялата раса.

Към десет часа събрахме внушителна част от момичетата — петнадесет на брой, от всички двадесет и две имена в списъка.

Разпределих ги в заседателните зали, в помещенията за интервюта със свидетели, във всеки наличен кабинет и дори в коридорите. Не ми се вярваше тази сутрин да съм си спечелил нови приятели от отдела за борба с наркотиците. Толкова по-зле за тях. Честно казано, не се притеснявах много, че може да съм причинил неудобства на някого.

Мястото напълно заприлича на лудница, ако се прибавят и четиримата полицаи, които призовах на помощ, в случай че някое от момичетата се опита да се измъкне незабелязано. Изпратих останалите от екипа да проверят адресите на компаньонките, които още не бяхме открили. Възможността никога да не успеем да намерим някои от тях, беше нещо, за което по-късно щях да се тревожа.

Интервютата започнаха бавно. Никоя от тези красиви жени не ни вярваше и не можех да ги обвинявам за това. Не скрихме подробностите около гибелта на Каролайн, нито вероятността да е имало и други убийства. Исках младите жени да осъзнаят на каква опасност са изложени, като работят за Никълсън или за някого другиго в бизнеса с компаньонки. Използвах всичко, за да ги накарам да говорят.

Няколко от тях бързо признаха, че познават Каролайн от снимката. Когато идвала в клуба, което, изглежда, не се е случвало често, тя използвала псевдонима Никол. Обясниха ми още, че Каролайн била мила и тиха. С други думи, не ми казаха нищо, което да ми помогне да открия убиеца й.

Вместо да обядвам, се разходих из квартала, за да проясня главата си, но това не ми помогна много. Дали не си губех времето тук? Дали не задавахме грешни въпроси? Или просто трябваше да пуснем компаньонките да си вървят и да се опитаме да използваме следобеда за нещо друго?

Това беше класически проблем за мен: никога не знаех кога да спра, защото спирането винаги ми изглеждаше като отказ от разследването. Пък и още не бях готов да се откажа. Освен това не ме напускаше ужасният спомен за мъчителната смърт на Каролайн. Боях се, че и други компаньонки са били умъртвени по същия зловещ начин.

Тъкмо се връщах към Трета улица, без да се чувствам по-добре от преди, когато телефонът ми звънна. Според изписаното на дисплея ме търсеше Мери Ан Понтано.

— Отвън съм — отговорих й. — Опитвам се да прочистя главата си — ако въобще е възможно. Излязох на разходка.

— Само там не очаквах да те намеря — каза тя. — Трябва да се върнеш тук и да разговаряш отново с едно от момичетата, с Лорън.

Ускорих ход.

— Онази с червената коса и палтото от овча кожа ли?

— Точно тя, Алекс. Изглежда, че паметта й се е поразмърдала. Имала да ни разкаже интересни неща за едно от изчезналите момичета, за Катрин Тенанкур.