Джеймс Патерсън
Високи залози (96)

93.

Става това, което трябва да стане. Това винаги е бил един от любимите изрази на Нана — отчасти изразяващ упорство, отчасти оптимизъм — и точно той не ми даваше мира през тези дни. Не исках да се отказвам от случая, а още по-малко — да изоставя надеждите си за нея.

Цялото интензивно отделение в „Сейнт Антъни“, на петия етаж, западното крило, вече ми беше напълно познато. Познавах всичките сестри, както и някои от членовете на семействата на другите пациенти. Тази нощ в коридора тъкмо си говорех с една нова позната, чийто баща бе пострадал от мозъчен удар, когато откъм стаята на Нана зазвъня алармата.

Тези алармени сигнали невинаги предизвикваха паника на петия етаж в западното крило. Звъняха през цялото време, както от сензорите, закрепени към пръстите на пациентите, така и при някакво нарушение в работата на един или друг блок от електронната апаратура. Основното правило гласеше: колкото по-силен и по-противен бе аларменият сигнал, толкова повече трябва да се почувстваш загрижен.

Този път сигналът започна по-тихо, но докато дотичам до стаята на Нана, беше се извисил до силен вой. Една от сестрите, Зейди Мичъл, вече беше вътре.

— Какво е това? — попитах Зейди. — Има ли нещо?

Тя нагласи сензора за подаването на кислород на Нана и се загледа в колебанията на сигналите на монитора, затова не ми отговори веднага.

След мен нахлу другата сестра, Джейн Спан.

— Влошаване на дихателната дейност? — попита тя.

— Не — отрече Зейди. — Там всичко е добре. Потърси по пейджъра Доналд Хеш. — Натисна бутона за максимално подаване на кислород и Нана веднага започна да диша по-леко.

Сърцето ми щеше да се пръсне.

— Зейди, какво става?

— Не й достига нивото на кислорода, Алекс. Не е причина за тревога.

Не бях сигурен. Дори и при апаратно дишане всичките тези прекалено много течности в организма на Нана непрекъснато пречеха на сърцето й да осигурява достатъчно кислород чрез циркулацията на кръвта. От всичко това, за мен поне, следваше, че тя пред очите ми се давеше в тези течности.

Доктор Хеш пристигна след минути, заедно със сестра Джейн и един от специалистите по дихателна терапия. Всички се струпаха в теснотията сред апаратурата, за да помогнат на Нана. Аз можех само да стоя отзад, да ги слушам и да се опитам да издържа.

— Тази сутрин изследваха нивото на инсулина й. След като ти позвънихме, забелязах кръв в храчките й.

— Днес отделяла ли е газове?

— Не. Тя е силно запечена, за последен път изпусна газове преди два дни.

— Добре, повиши кислорода до десет единици и се опитай да отчиташ показанията на всеки час. Да видим какво ще ни помогне диализата на сутринта. Междувременно ще разчета още веднъж нейните рентгенови снимки.

Доктор Хеш забързано излезе от стаята, без дума повече да продума, а Джейн ме улови за лакътя и ме изведе в коридора.

— През нощта беше неспокойна, Алекс, но има изгледи да се посъвземе.

Не престанах да наблюдавам Нана, макар и през вратата, докато Зейди и специалистът по дихателна терапия още се занимаваха с нея. Усещах се безпомощен, неспособен да й дам това, от което се нуждаеше, дори и нещо толкова основно като кислорода.

— Алекс, чуваш ли ме? — Чак сега осъзнах, че Джейн продължаваше да ми говори. — До утре сутринта няма да научим повече за състоянието й. Някой от семейството ти може да позвъни и да провери какво става към седем…

— Не — отсякох. — Ще остана тук тази нощ.

Тя отпусна ръка на рамото ми.

— Това действително не е необходимо — увери ме тя.

— Разбрах.

Но не го правех заради някаква необходимост. Всичко беше заради това какво можех и не можех да постигна тук. През последните десетина минути не мислех за нищо друго, освен за това, че можех да изгубя Нана. Не преставах да си задавам въпроса: Какво щеше да стане, ако сега не бях тук? Ами ако тя умира и никой не е до нея?

Никога няма да си простя, помислих си. Трябваше да издържа още една нощна смяна, поне това можех да направя.

Каквото и да стане — аз ще съм тук заради Нана.