Джеймс Патерсън
Високи залози (3)

3.

Никой никога не е бил по-мъртъв или по-свършен от него, както той сега. Джони Тучи го знаеше, дори и след като се шмугна между дърветата и се затъркаля по стръмния склон на дефилето край шосето.

Може би щеше да успее да се скрие от ченгетата, но не и от фамилията. Нито в затвора, нито никъде. Това си беше житейска истина. Не можеш да изгубиш „пакет“ като този, без ти сам да се превърнеш в такъв.

Отгоре на склона проехтяха гласовете на ченгетата, сетне затанцуваха лъчите на фенерчетата им. Джони залегна и се сниши сред гъстите храсти. Целият трепереше, сърцето му биеше до пръсване, гърдите му бяха натежали от прекалено многото изпушени цигари. Почти невъзможно бе да остане неподвижен и да запази пълна тишина.

О, мамка му, вече съм мъртъв, съвсем мъртъв.

— Виждаш ли нещо? Видя ли малкото копеле? Онзи бъзльо?

— Още не. Но ще го пипнем. Спотайва се някъде долу. Не може да е далеч.

Полицаите го притиснаха от двете му страни, докато си проправяха път надолу. Много старателно и ефективно.

Макар да бе затаил дъх, Джони още повече се разтрепери, и то не само заради ченгетата. А защото започна да осъзнава какво трябва да направи сега. Казано съвсем точно, оставаха му само две възможности. Едната бе свързана с пистолета тридесет и осми калибър, закрепен с дебел ластик за глезена му. Другата беше пакетът — и собственикът му. Беше само въпрос на избор как точно предпочита да умре.

А на тази студена лунна светлина въпросът сякаш нямаше никакво значение.

Посегна надолу, колкото можа по-бавно, за да измъкне пистолета. Навря дулото в устата си. Проклетото желязо затрака силно в зъбите му. Езикът му усети нещо кисело на вкус. Засрами се от сълзите, рукнали по лицето му, но не можа да се сдържи, пък и кой, освен него щеше да узнае?

Господи, наистина ли щеше да свърши по този начин? Хленчещ като някакъв смотаняк, съвсем сам в гората? Що за кофти свят бе това.

Сякаш чуваше момчетата как си говорят. Определено не бих искал да си ида като Джони. Джони Нервака. Точно така ще го изпишат на надгробната плоча — нарочно, за да му направят напук. Тъпи копелета!

През цялото време пламналият мозък на Джони повтаряше дръпни, но показалецът отказваше да се подчини и да натисне спусъка. Пак се опита, дори го сграбчи с двете си ръце, но не стана. Дори с това не можеше да се справи като хората.

Накрая свали пистолета, още хлипайки като малко дете. Някак си това, че щеше да живее още един ден, не бе достатъчно, за да спре сълзите. Лежеше там, хапеше устни, изпълнен със самосъжаление, докато ченгетата се отдалечиха надолу към потока в дъното на дефилето.

Едва тогава Джони Тучи запълзя обратно към шосето, от което беше побягнал. Притича през него и потъна в гората от другата страна. Питаше се как, за бога, да изчезне от лицето на земята, макар да знаеше, че няма как да стане.

Защото беше погледнал. Беше видял какво има в „пакета“.