Джеймс Патерсън
Високи залози (111)

108.

Голямото фоайе на центъра „Кенеди“ бе осветено като коледната витрина на „Мейсис“ за предстоящия бляскав спектакъл, какъвто бе ежегодният прием по случай раздаването на почетни награди. Тази вечер щяха да бъдат наградени петима от най-добрите в развлекателната индустрия. Тук се бе събрал половината елит на Лос Анджелис, рамо до рамо с половината елит на Вашингтон. Според разбиранията на светското общество в столицата нямаше друга нощ като тази. В никоя друга нощ не блестяха толкова много звезди.

За Теди тази нощ определено бе достойна за отпразнуване. Ако попитате кого да е от тези лъскави богаташи кои са водещите заглавия през тази седмица, девет от всеки десет щяха да разкажат една и съща история. Зевс беше мъртъв. Някакъв много лош човек извършил ужасни неща и платил най-високата цена за провинението си. Направо класика.

Но като всяка хубава приказка, и тази беше лъжа, основана на привидната истина. Всъщност Зевс беше точно тук, сред тях, наслаждавайки се на коктейла от омари и шампанското, също като всички останали. Е, не точно като всички останали. Теди живееше в свят, в който дори и най-могъщият елит му целуваше редовно задника и хората плащаха луди пари само да са в една зала с него. И това ако не беше привилегия, достойна за завиждане, не знаеше какво друго би могло да бъде.

Все пак съществуваха „поривите“. Да чука красиви момичета. Да ги гледа как се гърчат от болка. Да убива. Дали ще успее, или няма да може да удържи тези свои „пориви“… Това тепърва предстоеше да се разбере, но времето и възможността да ги остави зад гърба си никога не можеха да бъдат по-добри. Сега беше на чисто. Беше му даден втори шанс.

Затова Теди изтласка всички онези горещи мисли в едно задно ъгълче на съзнанието си, където им беше мястото засега, и влезе в ролята на неотразим домакин, както само той умееше. Той вече беше истинският Теди, Теди чаровникът, Теди в стихията си.

Побъбри си за кратко на бара с Мерил Стрийп и Джон Маклафлин. Отправи един комплимент към говорителя на Камарата на представителите за последното му гневно интервю в „Срещи с пресата“. Поздрави Пати Люпон, една от избраниците за почетните награди тази нощ, заради бляскавите й постижения — каквито и да бяха те. И продължи да обикаля група след група. Никога не се задържаше задълго на едно място, не се умори да поздравява, не показа нещо от истинската си същност. В това се криеше цялата красота и очарование на часа за коктейлите.

Накрая стигна до Маги в залата на нациите, увлечена в разговор с новия губернатор на Джорджия, от демократите, и със съпругата му с лице на хрътка, чието име Теди така и не успя да запомни.

— Като говорим за вълка… — Маги го улови под ръка. — Здравей, скъпи. Тъкмо си приказвахме за теб. Дъглас, Шарлот и аз.

— Здравейте, Дъглас и Шарлот. Само хубави неща, надявам се — подметна той с усмивка и другите се разсмяха, сякаш това се очакваше от тях, което си беше самата истина.

— Жена ти току-що ни разказа какъв отличен ездач си — осведоми го губернаторът.

— А, да — отговори Теди. — Една от моите малко известни тайни. Имам толкова малко напоследък. Не искам да се разчуват.

— Трябва да ни дойдете на гости във фермата. През лятото там е невероятно, има прекрасни места.

— Звучи чудесно — фермата — заяви той, изричайки лъжа, която никого нямаше да нарани. — А двамата с президента ще се радваме да дойдете на вечеря в Белия дом през някой от следващите дни. — Погледна към Маги с ведра усмивка. — Нали така, скъпа?