Джеймс Патерсън
Високи залози (44)

41.

Реми Уилямс хич не им вярваше на тези двамата. Нямаше им доверие, още откакто сключиха договора. Когато спряха пред бараката и дори не слязоха от колата, той се досети, че нещо става. Нещо по-голямо от обичайното прочистване на боклука.

— Как сте, момчета? — Дотътри се до тях като някакъв бял боклук, за какъвто го мислеха. — Какво ми носите този път?

— Две женски. — Шофьорът вдигна очи, макар че избегна неговите. Какво значеше това? Да не би този латиноамериканец да има съвест? — Едната от тях има куршум в гърдите. Сам ще се увериш.

— О, така ли? И защо сте я застреляли?

— Не зная, може би защото още търсим последната, която избяга.

Реми можеше да се закълне, че този тип го поднасяше, но не беше сигурен защо или заради какво бяха тези убийства. Той беше само незначително винтче в цялата машина, нямаше достъп до всички подробности. Нищо чудно никой да не знаеше всичко докрай. Както с убийството на Джон Кенеди. Както с убийството на Боби Кенеди. Или, по дяволите, като при аферата с О’Джей Симпсън.

— А на мен ми се струва, че ти си застрелял и нея — опита се той да се помайтапи с шофьора на понтиака. — Може би изобщо не е избягала. Може би просто гние някъде в онези гори, превръщайки се в тор. Само туристите могат да я открият.

— Да, може би. — Бившият агент пое дълбоко дъх. Май започваше да прекалява с показното си раздразнение. — Слушай, ако може само да почистиш багажника, за да потеглим по живо по здраво.

Реми се почеса по чатала — пак го направи нарочно, — а после се затътри към багажника на колата. Шофьорът го отвори пред него. Исусе! Само виж това.

Двете тела бяха увити два пъти в черен полиетилен и залепени със скоч лента. Тези момчета бяха професионалисти в работата си — длъжен бе да им го признае. Но кой, дяволите да го вземат, беше убил тези момичета? Какво ставаше тук? Кой беше убиецът?

Извлече двата „пакета“ от багажника и ги тръшна върху брезентовата постелка, която преди това бе прострял на тревата. Инструментите му бяха оставени върху дебелия дънер от американски орех, а до дробилката за дърва бе донесъл още един галон с бензин.

— Коя, каза, че била застреляна? — провикна се той към онези двамата, онемели като привидения.

— По-високата. В лявата гръд. Каква загуба. Момичето наистина си го биваше.

Той се наведе над нея и преряза полиетилена по средата, като натисна с ножа само дотолкова, че върхът на острието остави тънка червена следа. Когато дръпна опаковката, откри малък отвор точно под добре оформената лява гърда. Тялото още бе топло, около тридесетина градуса. Най-вероятно бяха мъртви само от няколко часа.

— Добре, ще се оправя. Искате ли да извадя куршума, или ви е все едно?

— Извади го. Отърви се от него.

— Дадено. Ще бъде направено. Нещо друго?

— Да. Просто затвори багажника.

След няколко секунди двете копелета, многознайковците, си тръгнаха.

Макар че не им вярваше, не му пукаше за арогантността им, защото тя му бе изгодна. Вероятно на онези двамата никога не им бе минавало през ума колко заменими бяха те.

Или колко са уязвими.

Всъщност вече бяха свършили добра работа в негова полза, като заличиха своите самоличности. Сега бяха само два призрака и Реми знаеше, както и всеки друг, че когато му дойде времето, нищо няма да е така лесно, както да накара тези призраци да изчезнат завинаги.

Можеше да се справи и с това — по дяволите, и преди го бе вършил. Дори би трябвало да му се признае, че бе направил голяма кариера.

Разопакова и второто момиче — още една красавица. Стори му се, че може да е била удушена. И хапана? Разтри изстиващите вече гърди на момичето, поигра си с тях още малко, после отнесе двата трупа на хълма, където го чакаше дробилката за дърва.

Наистина каква невероятна загуба, какво прахосване на материала. Кой, по дяволите, би направил подобно нещо? Някой по-луд дори от самия него?