Джеймс Патерсън
Високи залози (35)

32.

С лекарката се изкачихме на горния етаж, за да видим заедно Нана. В края на краищата показателите й не навяваха опасения. Нима това не беше добре?

— Госпожо Крос — заговори доктор Енгълфийлд, — възстановявате се забележително добре, като се имат предвид всички обстоятелства. Препоръчвам ви да останете още една нощ, след което може да ви изпишем.

— Харесва ми думата препоръчвам — каза Нана. — Благодаря ви за препоръката, докторе. Оценявам я. А сега, ако ме извините, моят внук ще ме отведе у дома. Имам работа за вършене днес, да пека кейкове, да ви напиша благодарствено писмо…

Примирих се, като видях как доктор Енгълфийлд сви леко рамене.

След четиридесет и пет минути Нана и аз пътувахме към къщи.

В колата тя ми напомни за стария тъмнокафяв лабрадор, който имахме в Северна Каролина, когато бях дете. Беше малко преди родителите ми да умрат. Прозорецът на колата беше спуснат и въздухът я облъхваше силно, докато навън светът профучаваше покрай нас. Очаквах донякъде тя да започне да рецитира думите на доктор Кинг: Най-сетне свободни! Най-сетне свободни!

Или може би някой подбран цитат от репликите на Морган Фрийман във филма „Ритни камбаната с финес“.

Тя се извърна към мен и потупа тапицерията на седалката.

— Как ги правят толкова удобни тези седалки? На тази мога да спя много по-добре, отколкото в онова болнично легло. Сигурна съм в това.

— Значи няма да възразиш, ако превърна твоята стая в работен кабинет — заявих с непроницаема физиономия.

Тя се разсмя и се зае да спуска седалката си.

— Само гледай как ще го направя. — Но когато се спусна прекалено много назад, смехът й отстъпи пред пристъпа на задушаваща кашлица. Дробовете й още бяха зле и тя се присви, докато кашляше хрипливо, от което стомахът ми се стегна.

Спрях край шосето и промуших ръка зад гърба й, докато изправя седалката. Нана ми махна с ръка да я оставя на мира. Още кашляше, но вече беше по-добре. Моето сърце обаче бясно препускаше. Можех да се обзаложа, че възстановяването й ще е вълнуваща емоция.

Епизодът с кашлицата ми се стори удобен претекст, затова като потеглихме отново, аз й казах:

— Слушай, с Бри си обмисляхме дали да не вземем още някого в къщата…

Старата жена изсумтя недоволно.

— Нямам нужда някаква прекалено загрижена непозната да виси около мен и да поддържа възглавниците бухнали. Ще е неудобно. И скъпо. Сега повече се нуждаем от нов покрив, Алекс, а не от болногледачка.

— Чух те — кимнах. Очаквах го този отговор. — Но няма да съм спокоен, ако те оставя сама вкъщи. Имаме достатъчно пари.

— О, разбирам. — Тя скръсти ръце в скута си. — Явно това искаш. Сега вече те разбрах чудесно.

— Хайде да не спорим. Нали се прибираш у дома — продължих с примирен тон, но успях да видя как тя завъртя очи. Правеше се на обидена, само и само за да отклони темата, и при това се забавляваше.

Което още не означаваше, че ще отстъпи по въпроса за „болногледачката“.

— Е, поне пациентът е в добро настроение.

— Да, така е — отговори ми Нана. Излязохме на Пета улица и тя се понадигна малко по-високо в седалката си. — И да знаеш, че никой, дори и великият Алекс Крос, няма да успее да провали хубав ден като този.

А след няколко секунди добави:

— И никакви болногледачки!