Джеймс Патерсън
Високи залози (33)

30.

— Какво имаме досега?

— Един тъмносин мерцедес „Макларън“, с регистрационен номер DLY 224, собственост на Темпъл Суитър.

— Адвокатът?

— Предполагам. Кой друг? От онези типове, които изкарват повече пари от господ.

Карл Виланович отпусна видеокамерата и силно разтърка очите си. Бяха му се насъбрали три поредни нощи да дежури в горите край „Блаксмит Фармс“, та беше силно преуморен и здравата премръзнал.

Разгъна триножника от багажа си и монтира видеокамерата отгоре, за да си отдъхне за малко. На екрана на оставения до него лаптоп се появи изображение, което той увеличи, за да намали мащаба и да обхване цялата фасада на къщата.

Мястото изглеждаше страхотно, с колони, високи колкото три етажа. От това разстояние облицовката му заприлича на варовик. Вероятно някога е била плантаторска къща. Отзад имаше стар хамбар, сега преустроен, както и още няколко постройки наоколо, всичките тази вечер тънещи в мрак.

— Ето че се задава още един.

Партньорът му, Томи Скуба, направи няколко моментални снимки с високоскоростен цифров фотоапарат, когато един виненочервен ягуар купе изскочи от гората. В последния момент Виланович успя да засече регистрационния му номер, преди автомобилът да свърне по овалната извивка пред фасадата на къщата.

— Улови ли го?

— Улових го — отговори гласът от слушалката. Командният център се намираше на сто и двадесет километра, във Вашингтон, откъдето следяха всичко в реално време.

Не се появи никакъв портиер. Новопристигналият сам паркира колата и натисна звънеца. Почти веднага му отвори една висока, разкошна на вид чернокожа жена в бляскава рокля. Усмихна му се и го пропусна вътре.

— Скуба, не отклонявай обектива от прозорците.

— Зная, зная. Правя най-доброто, на което съм способен, така че и Стивън Спилбърг да се гордее с мен. Този с ягуара трябва да е редовен посетител.

Виланович разтърка ръце и сведе лице, но продължи да следи обекта.

— Има ли шанс да се приберем по-рано тази вечер? Вече се сдобихме с повече, отколкото ни е нужно, нали?

— Няма начин — долетя командата начаса. — Искаме ви там до заминаването им.

Следващият залп от щракането на камерата на Скуба отново привлече вниманието на Виланович към къщата. Шофьорът на ягуара току-що премина зад прозорците по стълбището, с някакво момиче под ръка. Високо и чернокожо, но не беше жената, която му отвори вратата.

— Мили боже. — Скуба спусна камерата и спря звука в слушалките. — Видя ли й циците? Не мога да отрека, че малко им завиждам. Ето, надървих се…

— Недей. Случаят вече е в ръцете на ФБР — промърмори Виланович, докато още наблюдаваше празния прозорец. — Когато това място се срине, всичките тези ще пропаднат заедно с него.