Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (9)

8
Смущаваща тайна

В Лондон, както в Париж, първото, което Гус правеше, щом се събуди, беше да изключи компютъра си. Не можеше да завърши деня, без да поиграе поне час на видеоигри. И когато сънят го оборваше, най-често пред екрана, той се пъхваше, унесен, под пухената завивка и заспиваше на мига, а неугасеният екран хвърляше бледа светлина по стените на стаята.

Тази лондонска събота беше много странна. Гус се преместваше за пръв път в нов дом и това, което днес изпитваше, бе на светлинни години от опасенията му. В промяната нямаше нищо ужасно, тя се очертаваше дори по-скоро вълнуваща. За по-малко от седмица почти всичко му стана близко! Той, който се плашеше от заминаването до побеляване, не вярваше, че ще се чувства тъй добре. Разбира се, в името на истината, присъствието на Полок, и най-вече на Окса, улесняваше светкавичното му приспособяване. Е, както казваше майка му, всяко щастие си заслужава да се изживее…

Гус реши да отиде да закуси. Родителите му вече бяха станали и му залепиха по една влажна целувка на бузите.

— Леле колко сте разнежени… — подкачи ги той и се престори, че бърше страните си с ръкава на пижамата.

Пиер Беланже, когото приятелите наричаха с прякора „Викинга“, беше едър мъж, облечен неизменно в черни дрехи. Дълъг кичур от побеляващи руси коси падаше на челото му и закриваше част от закръгленото му лице. Жан, майка му, имаше овално и нежно лице, черните й коси бяха късо подстригани, фигурата й бе стройна, походката й — елегантна, а кафявите й очи искряха. Когато бяха трийсетгодишни, ги сполетя тежък удар: разбраха, че никога няма да имат деца. Меланхолия се настани в сърцето на Жан и тя не можеше да се съвземе. Пиер се залъгваше с работата и се прибираше само за да потъне в мъчителен сън. В един пролетен ден се изправиха пред решаващ избор: да оставят жестоката действителност да ги сломи или да предприемат нещо.

Още на следващия ден направиха постъпки за осиновяване. След няколко пътувания до Китай, където срещнаха Мари, бъдещата госпожа Полок, съпругата на най-добрия им приятел Павел, надеждите им постепенно се избистриха. Две години по-късно отидоха да си вземат от приюта Гус, тяхното малко чудо, и да го доведат във Франция. Гус беше на повече от годинка и всичко, което научиха от неговата история, бе, че биологичната му майка е съвсем младо момиче от Шанхай, влюбило се в някакъв холандски студент. Когато разбрала, че е бременна, младежът вече се бил върнал в родината си, а тя не намерила смелост да прекъсне бременността, нито да сподели със семейството си, което живеело на село. Щом родила бебето си, го оставила в сиропиталището, защото не можела да се грижи за него. Жан и Пиер Беланже се влюбили от пръв поглед в прекрасното момченце, което си играело самичко в кошарката. Впрочем любовта им от пръв поглед била взаимна. Като ги видяло, детето се устремило, клатушкайки се, към тях на едва прохождащите си крачета и забъбрило: „мама, мама“. Бавачките се слисали. За пръв път едно мъничко фарфалаче проявявало такъв възторг от външни хора. А се бяха нагледали на кандидати за осиновяване…

Жан и Пиер наблюдаваха как синът им закусва. Беше красиво момче с евро-азиатски очи, хем сини, хем дръпнати, с черни и прави като клечки коси, с дълги и изящни ръце. А момичетата си падаха по него още от забавачката; не се знаеше броят на ухажорките му. Но най-вече Окса усещаше тези работи, Гус само се изчервяваше от притеснение, когато приятелката му забележеше нов случай.

— Хайде, Гус, да не си сляп?

— Какво? Какво толкова ми намират?

Почти винаги Окса не го удостояваше с отговор, повдигаше рамене и въздишаше. Какво му намираха ли? Просто имаше адски хубава фигура, супервъншен вид и свенливост, която момичетата о-бо-жа-ва-ха. Окса го познаваше най-добре от всички и смяташе, че той има редки качества: беше верен, внимателен, скромен, мил, интелигентен… Списъкът беше дълъг, но за нея Гус бе нещо, което можеше да се събере в три думи: най-добрият й приятел.

Две улици по-нататък, в малката къщичка на Бигтоу Скуеър, Окса потропваше с крака до телефона и гризеше нокти. На всеки трийсет секунди набираше номера му — вече го знаеше наизуст — и прекъсваше преди последната цифра. Умираше от желание да му разкаже за изключителното си откритие, но нещо все я възпираше. Не се съмняваше в него, но събитието, което гореше от желание да сподели, за нея самата вече бе доста потресаващо… Стоеше като прикована до телефона, потръпваше от противоречиви чувства, примирявайки се с очевидната истина: бе прекалено рано да говори за… това. Още не беше готова.

Направи усилие да се съсредоточи върху една чернова на менюто, което майка й беше надраскала предната вечер в ресторанта, и не се откъсваше от апарата, силно развълнувана. Така я завари Павел, когато излезе от стаята си.

— Ама какво правиш тук, миличка? — разтревожи се той.

Окса се сепна.

— Ъъ… нищо… — замънка тя. — Чакам някой да благоволи да стане и да дойде да закусва с мен!

Беше се окопитила и се постара да изглежда съвсем естествена.

— Ето вече четирийсет и осем минути и половина как кисна в тоя ветровит хол!

— Майка ти е виновна! — заоправдава се Павел с блеснали закачливи очи. — А иначе, ти ме знаеш… Ако зависеше от мен, щях да съм станал по изгрев!

Окса прихна при това важно признание.

— Да… ако приемем, че слънцето изгрява някъде към десет!

Павел изохка уж патетично, но успя да изтръгне от Окса поредна порция тих, весел кикот.

— Какво става? Тази сутрин изглеждате много радостни!

На горната стълбищна площадка се бе появила още сънената Мари Полок.

— Дъщеря ми се забавлява — отговори й Павел. — Кеф й прави да ме дразни.

— Горкичкият… — каза Мари и смигна на Окса.

Тримата седнаха в кухнята пред обилна закуска във ведро настроение. За Окса това бе само привидно, защото мислите й бяха по-скоро тежки като олово… разтопено. Тя ядеше дебелите, намазани с масло филии, а вътрешно кипеше. На няколко пъти за малко да отпуши бента и да издаде тайната си. Що ли пък да не стане и да не направи тържествено изявление? Или да подхвърли новината нехайно, ей така, между другото? А още по-добре, ако направо им го демонстрира! Да изстреля във въздуха ей оная кърпа, закачена до мивката! Или да измисли нещо с бурканчетата с подправки, подредени безукорно на етажерката! Хрумването беше примамливо, но Окса не можеше да си го позволи. Не можеше да направи, нито да каже каквото и да било. Никому. Не още.

— Отивам да се изкъпя, мамо! — съобщи тя.

— Добре, скъпа.

Когато се потопи в топлата вода и се вгледа в плочките на стената, които постепенно се запотяваха, Окса се опита да въведе порядък в обърканата си глава. Чувстваше се изчерпана и в същото време преливаше от енергия. Колко сложно беше всичко… С нея се случваше нещо фантастично, добре го разбираше. Винаги си беше мечтала да притежава необикновена сила. Но това нещо също така ужасно я плашеше. Тя се отпусна на ръба на ваната и затвори очи. Тогава дочу странен звук. В началото слаб и далечен, той стремглаво приближи и прониза тъпанчетата й. Окса се уплаши, стана и потръпна, когато разбра, че шумът, който сега толкова ясно стигаше до нея, не бе нищо друго, а страшни женски писъци! Момичето се смрази, напрегна слух и се поколеба дали да излезе от ваната. Но няколко секунди й бяха достатъчни, за да си даде сметка, че виковете не идваха от къщата, дори не идваха и отвън. Не! Виковете бяха в самата нея! Те се вихреха в ума й, завладяваха я цялата, от главата до петите и я сковаваха от ужас. После заглъхнаха и изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Окса се огледа стъписана, след това се потопи в топлата вода, задържа на повърхността само лицето си. В този момент забеляза златисти отблясъци по замъглените от парата плочки и усети, че сърцето й бие по-спокойно. Раздвижи ръката си, за да провери дали не са водно отражение. Но те не само че не се промениха, а запазиха невероятния си цвят. Окса затвори очи и когато ги отвори, вече бяха изчезнали. „Може би трябваше повече да поспя… си каза тя. Дали пък не халюцинирам…“

При все това всичко изглеждаше толкова реално!

— Добре ли си, Окса, жива ли си?

Павел Полок стоеше пред вратата. Искаше да разбере как е. Както обикновено… Щом Окса влезеше да се къпе — откакто беше на възраст да го прави сама — той я викаше приблизително на всеки три минути, за да се увери, че всичко е наред.

— Да, татко, тъкмо се давя в момента — отговаряше му тя с престорено сериозен глас. — И съм включила сешоара, защото обичам да си суша косите във ваната. А, забравих да ти кажа, че сложих белина във водата вместо пяна…

— Хайде, подигравай се с горкичкия си баща, който се тревожи за оцеляването на обожаваната си дъщеря!

— Ох! Тежък, тежък е животът на обожаваната дъщеря — измърмори Окса с усмивка.

— Добре! Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.

— Няма проблем, татко, не се тревожи!

— Но аз не се тревожа!

Окса не можеше да не се усмихне.

— Пословичната руска грижовност… — пошепна тя и отново се потопи под водата.

Няколко минути по-късно излезе от ваната. Когато обличаше хавлията, забеляза около пъпа си впечатляваш хематом. Окса недоумяваше откъде се е получил. Наистина малко я наболяваше, но в крайна сметка не чак толкова, колкото можеше да се очаква от голяма и тъмна синина като тази! Дали не бе станало, когато припадна в първия учебен ден? Може би някой я бе ударил с юмрук в корема, защото точно такова беше усещането й, преди да припадне. Странно… Погледна по-отблизо. „Трябва да покажа това нещо на баба… Тя сигурно има някой мехлем“, помисли си Окса. Облече се и се качи при баба си. Драгомира я посрещна в дълъг пеньоар от тъмносиньо кадифе с руска бродерия в ярки цветове.

— Много си хубава, бабо!

— Благодаря, съкровище! Ти как си?

— Добре съм. Излязла ми е голяма синина на корема. Сигурна съм, че имаш някакъв крем или масло за случая.

— Покажи ми…

Окса повдигна фланелката си. Когато видя синината, Драгомира закри с ръка устата си. Беше потресена.

— От колко време я имаш? Защо не ми я показа по-рано? Друг видя ли я? — питаше задъхано Драгомира.

— Ей, бабо! Много въпроси за една нищо и никаква синина! Не, не е стара, току-що я видях, но преди три дни паднах, може би тогава съм се ударила. Ъъъ, какъв беше последният ти въпрос?

За пръв път бъбривата Баба Полок занемя. Тя изглеждаше зашеметена и същевременно, безкрайно развълнувана. После с блеснали очи взе да шепне неразбираеми думи, вероятно на руски, помисли си Окса.

— Ей, бабо? Имаш ли крем? — повтори въпроса си тя.

Драгомира се съвзе от вцепенението и смънка:

— Да, да, разбира се, съкровище…

Веднага щом Окса слезе, Драгомира отиде в своята супер-тайна-работилница. Двата Фолденгота бършеха прах от етажерките с миниатюрна метличка от пера и почтително поздравиха господарката си. Драгомира с отсъстващ поглед ги потупа по сбръчканите им главички и се настани на писалищната си маса. Тя включи компютъра, отвори електронната си поща и трескаво заудря по клавишите:

Леомидо, току-що се случи невероятно събитие: Следата. Няма никакво съмнение. Ела при първа възможност. Ще се свържа с нашите приятели.

Подпис: Твоя любяща сестра

С разтуптяно сърце и треперещи ръце кликна нервно на „Много важно“, после на „Изпращане“. Усмивка грееше на лицето й и очите й светеха със странен блясък. Не можа да сдържи въздишката си — нещо средно между стон и ликуване.

— Нашата Сияйна изтърпява страданието на някаква досада — такава ли е работата? — втурнаха се към нея Фолденготите.

Вместо отговор Драгомира затанцува около масата в средата на работилницата. Тя се носеше вертикално на метър от пода, въртеше се, пляскаше с ръце и въодушевено пееше. Създанието с форма на рошав картоф се качи на масата, тежко се заклатушка, като развяваше буйната си коса. Растенията ритмично раздвижиха листата си, с изключение на Горанова, която изглеждаше уплашена от настъпилия бурен възторг. Единствено Баба Полок знаеше причините за всеобщата радост. И въпреки това никой не се поколеба да се присъедини към своята господарка. В работилницата бе настъпил празник!

— Скъпоценните ми създания, добрите ми Фолденготи, Следата се появи!

— Следата се появи? Следата се появи? Какво значи това? — запита едно набръчкано създание с позлатен гребен.

Другите погледнаха към тавана и въздъхнаха с досада.

— Ще ти обясня, Глупи — предложи къдравият Геторикс. — Ще ти обясня.

— Това е висше благоволение! — възкликна единият от двата Фолденгота. — Надеждата е станала възможност, така ли е, наша Сияйна?

— Не знам — отговори Драгомира замислена. — Още не знам… Но сега ме чакат много важни дела, затова ви моля да не ме безпокоите.

Създанията се върнаха незабавно в своите убежища — уютно подредените ниши в стените на супер-тайната-работилница. Драгомира седна пред компютъра, поднови електронната си кореспонденция и разпрати писма до кръстника си Абакум и до други близки приятели, пръснати по четирите краища на Европа. Щом изпълни тази задача, слезе по тясната вита стълба, мина през калъфа на контрабаса и грижливо го затвори след себе си. Силно развълнувана, тя се излегна на червената софа, положи глава върху три меки възглавници и потъна в размисъл.