Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (28)

27
Проясняване

— Този журналист, Питър Картър… е умрял заради нас, нали? — настоя Окса.

Осъзна в какво положение нейният въпрос поставя баща й и леко се засрами. Но любопитството й беше по-силно от всякакво чувство за вина… Павел каза примирено:

— Да… Питър Картър е мъртъв заради нас.

— Ужас! — изписка Окса импулсивно и прикова уплашени очи в баща си. — Защо? Кой го направи? Кой от вас?

Павел Полок отстъпи назад.

— Кой от нас ли? Що за въпрос! — озадачи се той. — А всъщност ти откъде знаеш? Кой ти каза?

— Чух ви, баба и теб… — отвърна смутено момичето.

— Ох! Окса… Някой ден досадната ти привичка да подслушваш по вратите ще ти изиграе лоша шега… Сега ще ти обясня всичко… Но ще останеш разочарована, защото и аз не съм много в течение. Наистина си най-досаждащата дъщеря, която един баща може да си пожелае…

Въздъхна дълбоко и продължи:

— Историята започна с Петрус, един от нашите, който се бе установил в Съединените щати. Той започна да се занимава с кражби на произведения на изкуството и кариерата му процъфтя заради необикновените му способности. Години наред обикалял света и „посещавал“ десетки музеи, галерии и частни колекции. Но веднъж късметът му изиграл лоша шега и го хванали на местопрестъплението. Трябвало бързо да се спасява и, естествено, си послужил с уменията си. В този ден влязъл с взлом в апартамента на някакъв богат колекционер на четирийсет и седмия етаж. Полицаите, които дошли да го арестуваш, в суматохата стреляли по него и го убили на място. В дома му открили стотици картини, част от които били практически безценни. Дотогава и най-опитните следователи не успявали да ги открият. И как да стане! Откъде да се сетят! Въпросният журналист, Питър Картър, бил от месеци по следите му. Запознал се с Петрус на един търг на произведения на изкуството. Заинтригувал се от него, започнал да го следи и постепенно все повече се убеждавал, че се е натъкнал на извънземен. Когато застреляли Петрус, Картър продължил разследването си и открил неща, които го насочили към нас…

— Какви неща? — попита Окса смаяна.

— О, спомени от Едефия, които Петрус ревниво съхраняваше… и най-вече едно тефтерче с имена, дати, информации и вестникарски статии за Леомидо…

— Майчице! — изохка тя.

— Да… — кимна баща й. — Картър си направил заключения, които не са били безпочвени. И оттогава неприятностите започнаха… Проучил Леомидо, после баба ти и семейството ни. Малко след това се свърза с нас и ни предложи да откупим мълчанието му…

— Ей така, директно! — удиви се Окса. — Боклук такъв! Надявам се, че сте го разкарали!

— Мислиш ли, че имахме избор? Ами той заплашваше, че ще разкрие всичко! Представяш ли си последствията? Платихме веднъж, платихме два пъти…

— И после — посока Лондон, така ли?

— Точно така! Заради него трябваше да заминем спешно и да не оставим никакви следи… И те уверявам, че никак не беше лесно…

— Чак сега разбирам защо ти бързаше толкова — въздъхна Окса. — Но все пак той е мъртъв…

— Да, и този факт доста ме смущава — подчерта баща й. — Картър беше безскрупулен мошеник и не мога да кажа, че съжалявам за смъртта му. Но ничия смърт не бива да ни радва.

Окса присви очи недоверчиво.

— Тате?

— Да, Окса?

— Кой го е убил? Кой уби Картър? Ти знаеш ли? Защо баба каза, че е един от вас?

Погледът на Павел се изпълни с тревога. Върху напрегнатото му лице се изписа притеснение.

— Картър беше убит със Стопител, а това вещество могат да произведат само Спасени — уточни той. — Всичко, което мога да кажа, е, че нито аз, нито баба ти сме отговорни за смъртта му.

— Слава богу! — отдъхна си Окса. — О! Татко! Да знаеш само колко ми олекна… Какви ли не откачени мисли минаха през главата ми. А ти смяташ ли, че може да са Абакум или Леомидо?

— Не, те не са способни на убийство. Никой от нас не е способен! Което прави нещата още по-мистериозни. Сякаш извършителят е искал да ни защити…

Павел Полок стана и си наля с треперещи ръце чаша газирана вода, която изгълта наведнъж, после я остави на ръба на камината толкова рязко, че едва не я счупи. Окса подскочи и уплашено погледна баща си. Но преди да попита каквото и да било, твърдият му поглед я прониза и тя окончателно се отказа.

— Бягахме непрекъснато… — подхвана отново Павел. — Едефия, Сибир, Швейцария, Франция…

— Как стигнахте до Франция? — въпросът сам се изплъзна от устата й.

— Отчасти благодарение на Малорана, както можеш да се досетиш. Спомняш ли си какво ти разказа Драгомира за способностите на Сияйните? — попита Павел.

— Да напускат Едефия ли?

— Сияйните действително притежават завидната власт да отварят Портала и да излизат Отвън. Но Малорана познаваше Франция по силата на друга, изключителна и баснословна дарба: облитането…

— Облитане ли? — нетърпеливо го прекъсна Окса.

— Това е способност да пътуваш мислено, без тялото ти да напуска мястото си. Нещо като телепортиране на духа или, ако щеш, на съзнанието. Малорана била любознателна и облитала безброй пъти по света, за да разбере как живеят Отвъншниците. Противно на предшественичките си, предпочитала да знае какво се случва там, а не да си затваря очите и да се прави, че Едефия е единствена във Вселената. После чрез Мемопроектора публично прожектирала филми за пътешествията си. Много пъти се носела из Франция, просто се влюбила в нея и специално за Драгомира правела отделни прожекции, също както майките разказват красиви приказки на децата си. Ето защо се запътихме към страната, която ми стана толкова скъпа. Интересна история, нали?

— Интересна ли? Фе-но-ме-нал-на, искаш да кажеш! — отвърна пламенно Окса. — Признай си обаче, че не е най-невероятната… Ще да ти дам стотици други примери за strange от тези, дето се наслушах напоследък!

— Не разбирам за какво говориш — каза Павел престорено наивно. — Земя, Земя! На хоризонта не се наблюдава нищо странно!… — добави той, като въртеше очи, и пъхнал малкия си пръст в ухото, имитираше лоша телефонна връзка.

Окса прихна и струйката въздух изсвистя някак особено през устата й. После каза сериозно:

— Тате… тормози ме едно нещо…

— Сподели, голямото ми момиче, сподели!

— Щом Сияйните могат да облитат, значи ли, че и аз го мога?

Окса развълнувано погледна баща си. Павел въздъхна дълбоко, протегна дългите си крака, помълча и отговори:

— Точно така. Ти също имаш тази дарба. Но можеш да я използваш само след като влезеш в Залата на Пелерината, защото единствено там се отключва тя.

Окса оклюма. Облитането непременно щеше да й хареса! Като я видя толкова разочарована, Павел я прегърна.

— Знаеш ли, и аз бих бил щастлив да мога да облитам. Но има още много други неща, на които можем да те научим. Особено… баба ти и Леомидо. Абакум също би бил добър учител, той е силен, най-силният е сред нас…

— По-силен от Сияйна ли? — попита Окса.

В този миг телефонът иззвъня. Обаждаше се Мари Полок. Тя звънеше всяка вечер на дъщеря си и двете дълго разговаряха. Гласът й звучеше напрегнато и развълнувано, задавен в сълзи, но момичето се правеше, че не забелязва колко дълбоко е наранена майка й. Окса си беше виновна за всичко. Направо й се късаше сърцето от майчината тъга. Опитваше се да я разсейва, разказваше й как е прекарала деня, сякаш си бяха у дома и седяха една срещу друга на кухненската маса пред димящите пирожки. И й ставаше по-леко, щом доловеше усмивката на Мари на другия край на линията.

— Отличен по математика, какво ще кажеш, мамо?

— Не е зле — отговори Мари с престорено безразличие.

— Мамо! Уточнявам, че все пак е при ужасния Макгроу, най-страшният диктатор в „Свети Проксим“!

— Е, добре, щом е при такива изключителни обстоятелства, признавам успеха ти, миличка…

— Да беше видяла каква физиономия направи, когато ми връщаше контролното! Щеше да се спукаш от смях!

— Гордея се с теб, момичето ми. Добре ли си иначе? Добре ли я караш с баща си?

И както всяка вечер, поговориха в този дух известно време, после си пожелаха лека нощ и си изпратиха целувки по телефона. Окса й предложи да продължи разговора с Павел, но щом той вдигна втората слушалка, Мари вече беше затворила.

— Ама защо всеки път прави така? — негодуваше Окса със свито гърло.

Тази вечер повече от всякога й се искаше те да си поговорят. Да си поговорят нормално.

— Толкова ли ти е сърдита? — продължи тя.

Бузите й горяха от вълнение, сърцето й биеше до пръсване.

— Не помниш ли, че ти също ми беше сърдита? — тъжно отвърна баща й. — Нещата ще се наредят, ще видиш…

— Мислиш ли?

— Сигурен съм!

Окса положи глава върху бащиното рамо и затвори очи, както винаги, когато си пожелаваше нещо.

— Дано си дойде за рождения ми ден…

— Не се безпокой, за нищо на света няма да го пропусне!

След миг на мълчание, каза:

— А искаш ли да се поразсееш малко?

— Как да не искам! — провикна се Младата Сияйна и любопитството й се разпали. — Какво предлагаш?

Вместо отговор, Павел я хвана за ръка и я поведе към апартамента на Драгомира.