Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (53)

52
Фейният Син

Последния път, когато Окса беше на гости у Абакум, въобще не подозираше, че кръстникът на баба й — нейният Пазител, както го наричаше Драгомира — е толкова изумителен, при това нямаше предвид невероятното му превъплъщение в заек, на което бе станала жив свидетел. Откри, че този внимателен и загадъчен човек бе самото олицетворение на предаността. Малорана бе заложила на нея и с право. Той бе удържал на думата си от край до край и бе посветил живота си на Драгомира. Дори когато тя вече бе станала жена, напълно способна да се защитава. А бил ли е женен някога? Бил ли е влюбен? Окса не знаеше, но се бе зарекла да го попита един ден. Докато караше мотоциклета си по тесния път, който водеше към фермата, тя тайничко го наблюдаваше. Жестовете му, както всичко, което правеше в ежедневието си, отразяваха природата му: внушаваха кротост, спокойствие и най-вече доверие. Откакто се помнеше, той винаги бе считан за член на семейството. В билкарницата, която държаха с Драгомира цели трийсет години, сякаш Баба Полок бе стожерът. Бароковият му дух и харизмата му привличаха цялото внимание и цялото уважение на околните. Особено през последните години, когато славата на скромното предприятие се разпростря отвъд границите на страната. Макар да беше необикновен билкар, какво ли не направи да възпре стремежа на Драгомира да се изявяват чрез пресата. Не криеше враждебното си отношение към показните изяви. Впрочем Окса вече беше присъствала на оживени разисквания по този повод и тогава реакцията на Абакум й се бе сторила пресилена. Тя недоумяваше защо беше нужна чак такава предпазливост. Днес разбираше по-добре: и най-незначителната статия за Драгомира и нейния талант можеше да попадне в ръцете на зложелателни хора. Като например Ортън/Макгроу. Спомни си последната публикация в специализирано американско списание само няколко дни преди да отпътуват за Лондон, в която журналистът не се скъпеше на суперлативи, наричаше Драгомира „гений на природната медицина“ и „вълшебница на билките“. Въпросната вълшебница отказа да я снимат, но името й ясно се четеше… Като гледаше Абакум и вече знаеше повече неща за него, Окса схващаше важната роля на този загадъчен и мъдър човек. Определено бе мъж в сянка, но преди всичко — вещ защитник. Мотоциклетът му прекоси някакво село, после сви по един път, който се виеше между шипкови храсти и свършваше пред висока бариера. Абакум слезе, свали каската и извади от чантичката си малка кутийка. Взе от нея някакъв яркозелен бръмбар и го пъхна в отвора на ключалката. Бариерата се вдигна веднага. „Виж ти! — каза си изумена тя. — Жив ключ! Колко интересно!…“

Абакум паркира мотоциклета в двора, грижливо спусна бариерата и прибра бръмбара, който шаваше кротко с крачета. Мястото, на което беше разположена основната сграда на дома му, беше опасано с много висока ограда, иззидана от плоски камъни и с двойна блиндирана врата. Той също като Леомидо обитаваше необикновена къща, но в доста по-различен стил. Великолепната обновена ферма дълго време му служеше за вила, но откакто напуснаха Франция, живееше там постоянно, защото предпочиташе тихата английска провинция пред шумния Лондон. Окса беше прекарала няколко дни тук миналото лято със семейството си. Сега постройката й се стори още по-красива. Тухлените й стени с всички нюанси на червено, от най-тъмнокафеникаво до бледорозово, бяха покрити с пълзящи глицинии и рози, които стигаха чак до първия етаж. Абакум беше ремонтирал основно бивш силоз и го беше приобщил към нея с покрит коридор. Девойката никога не бе влизала в пристройката. Но може би този път Абакум щеше да се съгласи да й я покаже…

— О, Абакум, все по-хубаво и по-хубаво става в дома ти!

Настанена в кресло с форма на мидена черупка, тя съзерцаваше интериора, докато той й приготвяше почерпка за добре дошла. Контрастът с външния вид на къщата беше поразителен: вместо очаквания битов селски декор Абакум бе избрал съвършено различен стил.

— Тук е като в музей на модерното изкуство! — подсвирна Окса.

Абакум сложи подноса върху масичка с раирани крака, напълни две чаши с топъл шоколад и седна насреща й.

— Навярно не знаеш, мила Окса, но осиновителите ми бяха това, което тук наричат дизайнери. Баща ми и родителите му проектираха мебели, а майка ми беше най-добрият вътрешен архитект в Едефия. Тя оформи изцяло апартаментите на Малорана в Стъклената колона. Обзаведох къщата си почти като тези на Горските хора. Родният ми дом в Едефия беше подобен, с единствената разлика, че беше построен върху едно гигантско дърво — Колосо — на няколко десетки метра над земята… Семейството ми отдаваше голямо значение на естетиката на вещите, особено на ежедневните, и аз съм особено щастлив, че ти проявяваш естетически усет.

Окса го слушаше много внимателно. Обожаваше, когато й говореха по този начин.

— Едефия трябва да е била много красива… — каза тихо и замечтано тя. — Извини ме, Абакум, но ти спомена за осиновителите ти. Значи ти си като Гус?

— Да. И като него съм голям късметлия, защото ме взеха изключителни хора със златни сърца.

— Ти на колко години беше тогава? — попита Окса, предразположена от благата усмивка на възрастния човек.

— На няколко часа…

— Но ти си бил съвсем бебе!

През лицето на Абакум премина ефимерна сянка на тъга. Той затвори за миг очи и продължи:

— Ах, Оксичка… Ще разкрия пред теб една тайна, която малко хора знаят.

— Че единият ти родител е бил заек, нали? — изтърва се Окса с присъщата й нетърпеливост.

При тези думи Абакум избухна в оглушителен смях, който тя не бе чувала от него никога досега. Дотам, че подскочи и едва не разля топлия шоколад.

— Съвсем ясно ми беше, че знаеш за… как да се изразя… животинската част от моята същност — каза възрастният мъж, докато бършеше сълзите от очите си. — Но чак пък толкова! За пръв път на някого му хрумва, че родителите ми са зайци!

— Значи ти знаеш, че знам… — каза жално Окса, макар че доста се забавляваше да го гледа как се тресе от смях. — Наистина не ме бива за шпионка!

— Не, не бих казал… Но не беше трудно да разбера от сутрешните ти намеци. Всъщност нали това бе целта ти, хитруша такава? Познавам те… Не, Окса, родителите ми не бяха зайци. Но имаха нещо приказно.

— О, разкажи ми, Абакум! — примоли се момичето. — Умолявам те!

— Баща ми, Тибурс, бил пчелар Горски човек. Знам само, че е бил самотен, близък до природата, скромен и добър. Веднъж разположил кошерите си на осеяна с цветя полянка и там го видяла една Всесъща фея. Влюбила се в него от пръв поглед. Било нечувано събитие, може би единственото в историята на Едефия. Феята, майка ми, разкрила чувствата си пред баща ми и още в същия миг между тях пламнала любов. И макар да била изключително чиста, тази история ги погубила. Не било допустимо мъж и Фея да се срещат, а още по-малко да се обичат…

— И какво станало по-нататък? — попита Окса задъхано, приковала поглед в устните на Абакум.

— Още щом съм се родил, се превърнали в прах — каза горестно той.

— Ааа! — ахна Окса и сложи ръка пред устата си. — Това е ужасно! Искаш да кажеш, че майка ти е умряла веднага, след като си се появил на бял свят?

— В известен смисъл… — отговори с тъжна усмивка мъжът. — Изглежда, Всесъщите Феи не са устроени като хората. Защото раждането ми е последвало мигновено зачеването. И двамата го заплатили с живота си.

— Но това е ужасно! — повтори тя със свито гърло.

— Аз пък си мисля, че е по-скоро прекрасно. И двамата са знаели, че поемат безумен риск. Но дори смъртната заплаха не могла да попречи на любовта им. Безпределна любов.

— И после?

— На следващия ден съседи чули виковете ми и ме намерили в бащиния дом. Бил съм сам, гладен, гол и мръсен. Чудели се какво да правят, нахранили ме и ме отнесли при Сияйна Малорана, която разпоредила случаят да се проучи. Никой не знаел, че жена е влязла в живота и в сърцето на баща ми. Настъпило всеобщо изумление. Дни наред десетки мъже претърсвали горите, горските полянки, езерата, проверявали туземците един по един, но от родителите ми нямало и следа. Те чисто и просто изчезнали. Дълги седмици това била голямата загадка в Едефия. Всеки имал свое обяснение, защото никоя девойка не била изчезнала, нито се било раждало бебе. Някои си мислели, че родителите ми са били нападнати от пчели, други вярвали, че майка ми е родила тайно, за да се спаси от гнева на родителите си. Трети си въобразявали, че Тибурс е искал да отиде на Острова на Феите и че неговото неблагоразумие завинаги го е превърнало в Грижовник.

— Грижовник ли?

— Грижовниците били наказвани за любопитството им. Омагьосвали ги и ги превръщали в дребни полумъже, полуелени.

— Как така за любопитството им? — възкликна Окса. — Какво са правили?

— Пожелали са да видят Феите.

— А не е ли нормално да искаш да видиш Феите? — възмути се младото момиче. — Наистина е жестоко да ги съдят за такова нещо!

— Може би си права — призна Абакум. — Разбери, че наказанието им е донесло и голямо щастие. Долната половина на тялото им била на елен, на главите им растели рога, но пък могли да живеят на Острова с феите до края на дните си. А това е била най-съкровената им мечта. Що се отнася до баща ми, досещаш се, че тази теория се доближавала най-много до реалността. Доста по-късно имах възможност да се поровя в архивите на Светлик — новинарският вестник на Едефия, и те уверявам, че там се споменават всички възможни предположения, от най-абсурдното до най-романтичното. Но никой не успял да узнае какво наистина се е случило, нито да намери родителите ми. Тогава Малорана ме повери на семейство Мика и Ева Горски. Обичаха ме като роден син и всичко, което имам, дължа на тях. Никак не им бе лесно…

Изгаряща от любопитство, Окса го погледна и с нетърпение чакаше да научи нещо повече.

— Като се съгласили да ме отгледат, те приели също и тайната, в която било забулено моето раждане. В Едефия за всяко новородено се изработва личен пръстен от ДНК и Горанов сок, както и Граноксомет. Когато трябвало да направят пръстен за мен, забелязали, че моята ДНК не била като на останалите, което означавало, че е непозната за Едефия. Само четирима били посветени: Малорана, осиновителите ми и Майстора на пръстените. Той трябвало да пази абсолютна професионална тайна. Длъжен съм да кажа, че Малорана и родителите ми бяха изключително грижовни към мен в детството ми. И тримата непрекъснато се тревожеха и непрекъснато ме наблюдаваха, а това невинаги се понася лесно. Още повече че бързо си дадоха сметка, за моите особени заложби…

— Значи ти си Син на Фея! — прекъсна го Окса, подскочи и почти изхвърча от креслото. — ТИ СИ ФЕЙНИЯТ СИН?