Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (46)

45
Тайните на семейство Беланже

Сред присъстващите настана гробна тишина. Всеки потъна в собствените си мисли. Окса не можеше да повярва: противният Макгроу и Леомидо са били приятели от детинство! Изпитваше особено чувство, представяйки си под маската на нежното и свито момче човека, който й бе създал толкова неприятности в началото на учебната година… Безброй въпроси се въртяха около Леомидо. Най-странно й се струваше, че той омаловажи опасността, която представляваше Ортън/Макгроу, след като лично той стана свидетел на фанатизма на Фелона и яростното му нападение. Дори двамата мъже някога да са били приятели, следобедният сблъсък ясно беше показал, че красивото приятелство е останало далеч в миналото. Че Ортън/Макгроу се е променил доста преди Големия хаос, установиха всички. Как тогава вуйчо й беше сигурен, че извергът не й желае злото? А семейството й? Ако направи нещо лошо на семейството й? Или на Гус? Защото Абакум имаше право: дори и да се окаже, че Макгроу не е тайният агент, когото тя бе съчинила, фактът, че е бивш Фелон, не вещаеше нищо добро. Беше даже по-лошо… Окса използва, че възрастните се бяха вглъбили в мислите си, стана и излезе от салона. Нужно й беше да се раздвижи, струваше й се, че иначе ще се побърка! Отиде в кухнята да си налее чаша вода, изпи я на един дъх, после се върна. Не й се стоеше сама. Когато минаваше през вестибюла, забеляза Леомидовите Фолденготи, които оживено разговаряха под стълбището. Приближи с тихи стъпки и нададе ухо.

— Фелонът Ортън е практикувал двойно убийство, това е сигурност! — шепнеше Фолденготът на обезумялата Фолденготка.

— Значи очевидност е, че Оциевият син Ортън, позорникът Фелон е извършил заминаване от Едефия? Както ние съвкуп със Старата Сияйна ли? — попита тя с тебеширенобяло лице.

— Истината е страшна, но неизбежна, Фолденготке моя. Фелонът Ортън е установил живота си близо до нашия и крои план от голяма грозота. Трябва да се обединят храбърство и сила, та да се отблъсне Фелонията. Главно важно е да не се губи надежда за връщане в Едефия, макар би през вероломни клопки.

— Вероломни, ама могъщи — уточни Фолденготката. — Паметта ти май е празна…

— Младата Сияйна е най-могъща, Фолденготке моя. Нахрани в сърцето си горещото доверие…

Фолденготът млъкна. Тумбестото му лице придоби странен лилав цвят, сигурен знак, че е разтревожен не на шега.

— Ушите на Младата Сияйна правят приемане на думите ни, има нейно близко присъствие до нас…

Окса вече можеше да долови само звуци от заплетения език на прекрасните създания. Но схвана смисъла на последните им думи…

— Хм, хм — промълви тя.

— Млада Сияйна, вашите домашници практикуват усърдно наблюдение на момчето в постеля на име Гус — съобщи Фолденготът, изпълзявайки от скривалището си. — Младата Сияйна трябва да получи информацията, че този, който й е приятел, вече си върна свестяването. Оживя!

— Искаш да кажеш, че Гус се е събудил! — възкликна Окса. — Чудесно!

И преди Фолденготът да успее да каже още нещо, изтича на горния етаж.

— Гус! Как си? — извика тя, нахлувайки като хала в стаята на приятеля си.

Гус лежеше, облегнат на три възглавници, лявото му ухо и лявата му буза бяха превързани с дебел бинт. Той погледна Окса и усмивка озари красивото му евро-азиатско лице.

— Да, добре съм, скъпа… — отвърна той. — Когато дяволската гадина ме ухапа, помислих, че ще умра в адски мъки. Боли ме зверски, може би се превръщам в мутант, без да знам… Иначе всичко е наред… А ти? Какво става?

Окса не се сдържа и се разсмя. Ту се плашеше, ту й олекваше. Двете диаметрално противоположни чувства вълнуваха силно душата й.

— О, Гус! Ако знаеше само!

Разказа му с най-малки подробности важните разкрития от последните часове. Гус седна в леглото и я изслуша удивен, без да я прекъсва.

— На ти сега! Хубаво се забъркахме! — изпъшка той, щом Окса свърши. — Макгроу? Фелон от Едефия? Закъсали сме я здравата…

Двамата приятели се спогледаха за миг, мозъците им работеха на пълни обороти, сърцата им се блъскаха до пръсване в гърдите.

— Знаеш ли, нещо става с Леомидо, много е особен… — каза Окса и се приближи до Гус. — Едва ли не той брани Макгроу и се държи като че застава на негова страна…

— Да не вземеш да си помислиш, че той го е довел при теб? — задъха се Гус.

— Не! Защо тогава ни защити? Просто щеше да ме предаде, точка и край! Не, не, нещо не се връзва. Друго има… Но какво?

— Забеляза ли, че Макгроу изглежда доста по-млад от вуйчо ти? — добави Гус с измъчено от болка лице. — А нали са почти връстници?

— Да… — съгласи се Окса и се замисли. — Странно…

— Има и още един проблем, скъпа…

Гус затвори очи от вълнение и щом ги отвори, Окса прочете в тях дълбока тревога.

— Бях в полусъзнание, но добре видях, че родителите ми са тук…

— Майка ти… — поде Окса.

— … е Спасена, нали? — довърши с треперещ глас мисълта й Гус.

Зад тях някой се изкашля и ги сепна. Те рязко се обърнаха и видяха Абакум, облегнат в рамката на вратата. Скръстил ръце на гърдите си, леко наклонен встрани, ги наблюдаваше със своите проницателни сиви очи.

— Абакум! Ооо, не може да бъде! Всичко ли чу?… — изстена Окса.

— Не се безпокой — отвърна й ласкаво той. — Знаеш, че можеш да ми се довериш. Никога никого не съм предавал.

Тя се намръщи.

— Мога ли да ти дам един съвет, мило мое дете? Внимавай, когато съдиш, без да знаеш всичко. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

— Добре, Абакум… — каза Окса и наведе глава.

— Все пак впечатленията и инстинктът понякога могат да бъдат също толкова точни, както познаването на фактите — загадъчно добави Абакум. — Въпрос на съотношение…

Дълго се вглежда в двамата приятели, преди да продължи:

— Стори ми се, че ви чух да говорите за външния вид на Ортън… Какво точно искахте да кажете?

— Ами че изглежда много по-млад от Леомидо, наистина е странно — каза момичето.

— Какво имаш предвид под „много по-млад“? — попита Абакум заинтригувано.

Окса погледна Гус.

— Спокойно бих му дала трийсет години по-малко! — отговори тя, а Гус кимна с глава в знак на съгласие.

— Чак толкова ли? — учуди се Абакум. — Впрочем разбирам изненадата ви…

Възрастният мъж присви очи, поглади късата си брада и се отнесе за няколко секунди.

— Какво означава това, Абакум?

— Имам да кажа нещичко по въпроса, но за това — по-късно. Сега смятам, че Гус чака да получи отговор на един доста по-наболял въпрос… Присъствието на родителите ти те занимава, нали?

— Да! — възкликна Гус и отхвърли кичура коса от лицето си.

После допълни притеснен:

— Още повече че майка ми е в списъка! Това значи, че тя е една от Спасените, нали?

— Вярно е, тя е потомка на Спасени и като такава съществува възможност един ден да стане наша Сияйна. Затова името й е в прословутия списък, който вие… хм… намерихте. Само че не беше избрана — добави той и се усмихна на Окса с обич. — А не смяташ ли, че е по-добре сам да поговориш с родителите си?

Абакум помогна на Гус да стане, подложи ръката си да се опре на нея и тримата заедно слязоха в салона.

— Жан, Пиер, един младеж желае да ви зададе няколко въпроса…

— Гус! — извика Пиер.

Този, когото всички наричаха „Викинг“, видимо беше смутен, и това смущение контрастираше с впечатляващата му осанка.

— Е, добре… — заекна той и потри брадата си. — Май часът на откровенията настъпи…

После погледна нещастния Гус.

— Както вече си разбрал, сине, щом сме тук, значи Едефия не ни е чужда. Също като Павел, майка ти и аз не сме родени там и никога не сме били в тази страна. Но родителите ни са от групата на Спасените, която успя да премине през Портала в деня на Хаоса…

Остра болка прониза момчето, то хвана главата си с две ръце и се свлече по стената. Баща му се втурна към него, вдигна го и го отнесе на дивана до Жан.

— Изпий това, милото ми дете! — притича Драгомира и му подаде синкаво флаконче. — Смятам, че още една доза няма да ти навреди, тъкмо обратното.

Гус глътна лекарството със затворени очи, намръщи се и тръсна глава.

— Тая гадост направо ще ми изстърже стомаха!

— Вкусът му не е препълнен с великолепие, ама действието му прави победи над отравянията — окуражи го Фолденготът.

Гус леко се усмихна на дребничкото създание, после се обърна към майка си.

— Обясни ми, мамо, моля те. Искам да знам.

— Моят баща се казваше Тампел — започна нежната Жан Беланже. — Беше представител на Горските хора в Помпиняк, правителството на Едефия. Родителите на Пиер бяха от Якоръките интенданти на Стъклената колона. И тримата бяха много верни на Сияйна Малорана и се ползваха с нейната закрила чак до Портала. Благословените от това щастие се заклели да бдят над Драгомира. Но за зла беда, след като напуснаха Едефия, Спасените се разпиляха по целия свят. Единствено онези, които не се бяха разделили по време на бягството, се оказаха на едно място като Драгомира, Абакум и Леомидо. Друга група, обединила се около баща ми и родителите на Пиер, намерила убежище в Чехословакия, на няколко хиляди километра от Сибир. Хората бързо се интегрирали в новото общество и заживели сплотено. Баща ми се оженил за чехкиня и дванайсет години по-късно съм се родила аз. Родителите ми загинаха по време на събитията през 1968 година, когато руснаците нахлуха в Прага. Бащата и майката на Пиер ме взеха и ме отгледаха като своя собствена дъщеря. Малко след това поехме пътя на изгнаничеството. За родителите на Пиер това се случваше за втори път. Инстинктът им ги заведе във Франция, а няколко години по-късно съдбата пожела да намерят Драгомира, Абакум и Леомидо.

— Как точно? — попита запленената от разказа Окса.

— В Чехословакия, една изолирана страна, до нас не стигаха новини от Запад. Но няколко месеца след пристигането ни във Франция, бащата на Пиер попадна на една статия във вестника, посветена на Леомидо. Той, както знаете, вече се бе прочул като диригент на известен оркестър. Веднага го разпозна по снимката, както го разпознали и други Спасени, установили се в страни със свободен достъп до информация. Много измежду тях се открили благодарение на именития ти вуйчо, Окса. Спасени от първото поколение като Мерседика от Испания, Нафтали и Брюн от Швеция, Кокрел от Япония…

— Знаете ли колко наброявате? — попита Гус.

— Засега познаваме десет Спасени. Ако не смятаме Ортън, без когото можем да минем на драго сърце — отвърна с горчивина в гласа Викингът. — Списъкът, който ни дадохте сега, ни подсказва къде можем да издирим още. Трийсет и пет души придружаваха Сияйна Малорана, но колко от тях са успели да преминат през Портала, така и не разбрахме. Нали виждаш! А да намерим хора от второ и трето поколение ще е още по-трудно, защото не всички са споделили с децата си за своя произход.

— Като вас… — измърмори Гус.

— Оох, Гус! — простена майка му и понечи да го прегърне.

— Това означава, че от няколко седмици вие знаете, че съм наясно с цялата история и сте се правили, че нищо не се е случило! — разбунтува се момчето и отблъсна жеста й.

— Не се обиждай — каза ласкаво баща му.

— Не се обиждам, унизен съм. Сигурно ви е било много забавно!

— Недей, Гус! — възмути се майка му и стана. — Защо да сме се забавлявали? Наистина ли го намираш смешно?

— Да, права си — отстъпи сърдито Гус, — няма нищо смешно. Даже е още по-лошо от това, от което се боях.

— Кое е по-лошото, Гус?

— Защото сега съм още по-чужд! — избухна той.

— Хайде, почна се! Жалбите на Гус комплексаря… Ще престанеш ли, оплаквач такъв? Стига! — извика на свой ред Окса. — Ти си тук, защото си ми приятел, най-добрият, за когото мога да си мечтая. Какво повече искаш? А ако и това не ти е достатъчно, можеш да ми припомниш чия е заслугата да имаме днес всички сведения за Макгроу? Кой ми подсказа заклинанието на Торнадокс, когато ми беше изхвръкнало от ума? Кой е винаги до мен и ми помага да виждам ясно нещата? ТИ, САМО ТИ!

Окса се изчерви и го погледна през сълзи право в лицето, после се завъртя на пети, изтича към дъното на салона и се хвърли на дивана.

— Наистина ми писна!