Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (37)

36
Развилнелият се размирник

Всички създания потръпнаха и се вторачиха възмутени в безсрамника, който бълваше яростно ругатни сред зеленчуковата градина.

— Отдавна ли е така? — попита Леомидо разтревожен.

— От няколко седмици — отговори Драгомира. — Май откакто сме в Англия. А най-лошото е, че никакви лекарства не му действат.

— Дори Добронравекс ли?

— Дори Добронравекс! Не знам вече какво да правя! Напада всекиго, дере ме, хапе, и то до такава степен, че съм принудена да го обездвижа с Гранокс, или някой Нок-бам, та да мога да се погрижа за него.

Леомидо погледна тревожно Драгомира, после Абоминари, който ръмжеше през острите си зъби, готов да разкъса всеки, който го приближи.

— Но той защо говори за Оций, бабо? — попита Окса.

— Абоминарите са за Якоръките това, което са Фолденготите за семейството на Сияйните — отговори Драгомира и сви устни. — Оций беше негов господар. Точно преди да напуснем Едефия, синът на Фелона ни преследваше. Настигна ни и Абоминари се закачи за роклята ми, секунди преди да преминем през Портала. В суматохата не му обърнах внимание. После го прибрахме и се грижихме за него, точно както за всички останали същества, въпреки че непрекъснато ни създаваше главоболия. Никога през годините не пожела да ме приеме и признаваше властта само на своя господар. Остана му верен докрай! Дълго време беше спокоен именно благодарение на Добронравекс, лекарството, което Абакум приготви, за да преодолее… как да кажа… склонността си към гняв. Но отскоро е неуправляем и признавам, че вече се чувствам безпомощна.

— Моят господар ще дойде за мен, дърто! — извика Абоминари и извади нокти. — Ама преди да се върна при него, ще ти избода очите и ще ти пръсна гранясалия мозък!

— О, писна ми от заплашителните ти речи! — кипна Драгомира.

Тя протегна дланта си към злия Абоминари и го изхвърли на десетина метра. Мекото му тяло тупна глухо до ниската каменна ограда, която опасваше гробището. Окса извика и пошушна гордо на Гус:

— Точно това направих с безмозъчния Острогот!

Леомидо отиде при поваления Абоминари, вдигна го и го внесе в къщата. Секунди по-късно се върна сам.

— Изолирах го. Затворих го в една стая, от която няма как да се изплъзне. Наистина се е развилнял, много странно… — заяви мрачно той и после продължи с по-ведър глас: — Но да се върнем към запознанството. Та докъде бяхме стигнали?

— Имаш ли още много като него? — попита Окса, леко потресена от сцената с противното същество.

— Като Абоминари ли? Не, за щастие е само той! А останалите са десетина вида, общо около двайсет… Виждаш ли, Гус, далеч не съм самотен! — отбеляза Леомидо и му намигна.

— Е, това е сигурно! Не скучаете! А растенията? И те ли са феноменални? — полюбопитства Гус, като забеляза, че Драгомира изважда от Боксиминуса миниатюрни насаждения.

Щом приеха естествените си размери, Баба Полок ги сложи до сродните им екземпляри и те се зарадваха на срещата, като развяваха листата си и радостно въздишаха.

— Да, повече или по-малко — отговори Леомидо. — Всяко си има собствени качества, но това не е нещо непознато. Отвъншниците и Отвътрешниците си приличат. Единствената разлика е, че донесените от Едефия са по-развити и общуват така, че хората да ги разбират. И обратно. О! Драгомира, ти си успяла да донесеш своята Горанова! Браво, поздравления! Знаеш ли, че понякога ми е доста трудно да изнеса моята дори в зеленчуковата градина? Толкова е стресирана…

— Донесла съм ти мехлем от гребен на Глупи, може да помогне. Намажи й листата и после ще ми кажеш как й е подействал…

И дообясни на младите гости:

— Горанова е растението на Всесъщите феи. Сокът й е като живак. Съединен с човешка ДНК, образува уникална субстанция, от която произвеждахме Граноксомети. Цялата операция беше твърде деликатна и сложна, единствено Абакум имаше правото да я извършва в Едефия. Така той направи твоя Граноксомет, Окса, от капки сок и от косъм, който аз взех от гребена ти. Но Горановите имат два недостатъка — изключително страхливи са и ужасно чувствителни към стрес.

Децата заобиколиха създанията и се приближиха до растенията, прехласнати от срещата със себеподобните си. Горанови разпалено обсъждаха:

— Пътуването беше страшно! Мислех, че ще умра… Самолет, разбираш ли! САМОЛЕТ! Нищо не ми спестиха…

— Разбирам те напълно! И аз летях веднъж и ми се повиши хлорофилното налягане. Щяха да ми се спукат жилките! Само като си помисля…

Листата на растението затрепериха доста обезпокоително, сякаш се бе извил силен вятър. После то изведнъж се свлече. Окса ахна и сложи ръка на устата си. Макар че бе присъствала вече на подобна сцена, не преставаше да се изненадва.

— Помощ! — извика втората Горанова. — Елате на помощ!

Нейните листа клюмнаха на свой ред. Окса и Гус се втрещиха.

— Есента дойде! — крещяха двете Ясновидци, подавайки малките си главички изпод сакото на Леомидо. — Тревога! През есента листата падат! Всички в убежищата!

— Хайде сега пък есен! — прекъснаха ги двата Глупита. — Всеки ден ново двайсет, а ние как да се оправяме?

Звънкият смях на Окса зарази Гус, Драгомира и Леомидо и те също прихнаха.

— Неустоими са! Обожавам ги, бабо! О-БО-ЖА-ВАМ ГИ!

— Лудница… Пълна лудница! — редеше Гус и не откъсваше очи от припадналите растения.

— Хм, хм…

— Фолденготите май искат да ни кажат нещо — забеляза Леомидо и посочи с пръст дебеланковците.

— Яденето дойде до последен етап на приготовление! Поканата заповядайте на масата е от голяма спешност, ако желанието ви го има… — уточниха Фолденготите на Леомидо.

— Говорят също като вашите Фолденготи, Драгомира! — заяви Гус.

— Нали? — усмихна се тя. — Хайде, да прибираме народа в къщата и да сядаме на вечеря.

— Това беше най-щурият ден в живота ми — каза Окса и се прозя.

Изтегната на дивана срещу огромната камина, в която пращеше буен огън, Окса правеше равносметка на изминалия ден заедно със заразения от прозевките й Гус.

Ястията бяха вкусни, с изключение на уелския специалитет — Окса мразеше праз — а настроението — прекрасно. Загледани в хипнотизиращия танц на пламъците, двамата приятели се предаваха на оборващия ги сън.

— Все пак — мърмореше сънливо Гус, — балсам от гребен на Глупи… Пфу…

— Ама признай си, че това не е най-странното нещо, което видяхме днес… — каза Окса провлачено.

— Гребен на Глупи…

Краят на мисълта му се изгуби в дълбоки похърквания, на които Окса скоро отговори като ехо. В стаичката в отдалечения край на Леомидовия дом чудноватите създания също заспаха, сгушени в подплатените ниши, след като надълго и нашироко бяха обсъждали последните събития. Колко вълнуващ беше този ден!