Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (59)

58
Тревога!

Когато пристигнаха на Бигтоу Скуеър в неделя вечер, Абакум и Окса веднага забелязаха червената лампа на паркираната пред къщата линейка, която пулсиращо осветяваше фасадата й. Обзета от паника, Окса изскочи от коша на мотора и се втурна в салона. Там нямаше никой… В кухнята също. Накрая видя на площадката на първия етаж санитарите на Бърза помощ да изнасят майка й на носилка.

— МАМО!

Дългите разпилени коси на Мари се спускаха като водопад и откриваха изкривеното й, смъртнобледо лице. Ръцете и тялото й не помръдваха. Само очите й се въртяха хаотично в орбитите. Санитарите спряха и Окса се хвърли към нея.

— Какво става? Татко? Къде си? — извика обезумяла тя.

Павел Полок излезе от апартамента със сериозно и разстроено лице. В ръцете си държеше още незатворен сак.

— Ох, Окса, момичето ми! Голяма беда сполетя майка ти, ела! Трябва спешно да я отведем в болницата!

— Павел, не можеш да шофираш в това състояние, аз ще ви закарам! — предложи Абакум, гледайки разтревожено бащата на Окса. — По пътя ще ни разкажеш какво се е случило. Къде е Драгомира?

— Идвам!

Баба Полок също се появи и тръгна към Окса с разтворени обятия. На лицето й се четеше необичайна тревога. Не можеше да владее треперещите си ръце, което бе нетипично за нея и правеше жестовете й несигурни. Приближи се до Абакум, пошушна му на ухото нещо и възрастният мъж веднага пребледня.

Четиримата се качиха в колата на семейство Полок. Абакум подкара след линейката, чиято сирена виеше и мигновено си разчистваше пътя. Скован на предната седалка, Павел най-после започна монотонно да разказва.

— Тя не сподели с вас, но от няколко дни не се чувстваше добре. Започнаха да я мъчат ставите, приличаше на ревматизъм. Дори я задирях за възрастта… — призна той и се задави от хлипове. — А в петък се появи ужасен световъртеж. И двамата си помислихме, че е от родителската среща и най-вече от контакта ни с Ортън/Макгроу. Беше изнервена, усещах уплахата й през целия ден… Самият аз бях доста тревожен и затова не потърсих друго обяснение. В събота световъртежът се засили, появиха се болки и в очите. Светлината я дразнеше, дори в полумрака не различаваше почти нищо. Решихме, че е силна мигрена. Драгомира приготви някаква гъста отвара, обаче тя не помогна. Мари вече не можеше да стои на краката си. После се унесе и спа до средата на следобеда. С Драгомира се редувахме неотлъчно до нея, много се притеснихме. Когато се събуди, тялото й се беше парализирало! Не можеше да движи лявата страна. Единственото, което беше в състояние да направи, бе да ни каже с голяма мъка, че ужасно я боли навсякъде. Повиках Бърза помощ и точно тогава вие пристигнахте…

Павел прокара длан през лицето си. Беше съкрушен от мъка. Седнала зад него, Окса сключи ръце около врата му. Как искаше да го успокои! Сълзите се стичаха по лицето й. Чувстваше се безсилна пред сполетялото ги нещастие.

— Пристигнахме — наруши мълчанието Абакум. — Ще се погрижат за нея и ще видите, че след няколко дни това ще е само един лош спомен.

Но гласът му прозвуча неуверено и издаваше песимизъм, за който не можеше да си признае открито. Стисна волана, а в огледалото за обратно виждане загриженият поглед на Драгомира само потвърди страховете му.

На следващата сутрин Окса трябваше да отиде на училище с натежало сърце, рееше се на светлинни години от училищните си занимания. Този понеделник не приличаше на другите. Макгроу се беше обявил за болен и тя си отдъхна. Никак не бе готова да понесе присъствието и подигравките му. Мерлин и Зелда бяха научили от Гус за болестта на Мари и я обградиха с цялата си нежност. Но Окса се чувстваше изгубена, безучастна, душата й оставаше недосегаема. Думите им се плъзгаха покрай нея и не получаваха отклик. Никой и нищо не можеше да я утеши. В часа на господин Бенто я налегнаха мрачни мисли и тя потъна в отчаяние. Разбира се, вече беше размишлявала за смъртта. Около нея бяха умирали хора, но като се замислеше, не бяха сред близките й. Никога не бе губила човек, когото обича. Никога. Смъртта винаги си оставаше абстрактно понятие, представяше си я като дълбока и неизлечима болка. Тежко усещане за празнота. Но днес беше съвсем различно. И съвсем реално. По-силен от болка, глух и неконтролируем ужас се просмукваше до дълбините на съществото й. През междучасието изтича и се скри в Бърлогата със статуите, заключи се и се разрида. Когато излезе оттам със зачервени и плувнали в сълзи очи, приятелите й я чакаха неспокойни и притихнали. Точно преди обяд господин Бонтемпи я потърси в класната стая и я отведе в кабинета си.

— Окса, научих, че майка ви е постъпила в болница. Това е трудно изпитание, с което се сблъсках самият аз, когато бях на вашата възраст, и смятам, че ще е по-добре за нея и за вас да прекарате няколко дни до леглото й. Ще наваксате лесно пропуснатите уроци. Имате приятели, на които можете да разчитате, това е една от привилегиите на популярността, нали? — допълни той и се усмихна в желанието си да я утеши. — Баба ви ще дойде да ви вземе. А, тя вече е тук!

Като видя баба си на прага, Окса тъй стремглаво се втурна към нея, че събори стола зад себе си.

— Бабо! Видя ли мама? Как е тя?

— Направиха й пълни изследвания — отговори Драгомира, след като поздрави господин Бонтемпи. — Днес знаем малко повече. Парализирала се е лявата половина на тялото й. Обаче има и друг неврологичен проблем, който лекарите изследват в момента. Още не са го установили и е много рано да правят заключения. Но майка ти се чувства по-добре, Окса, болките й са намалели. Иска да те види…

— Тогава не я карайте да ви чака, госпожо Полок — подкани я директорът. — Тръгнете бързо! Бъдете силна, Окса… Майка ви има нужда от вас!

Последваха дни на изпитание за семейство Полок. Окса послуша съвета на Бонтемпи и положи огромни усилия да си изгради броня, за да издържи на тревогата, която я смазваше безмилостно и непрекъснато. Денят прекарваше с баща си в болницата до Мари. Криеше, доколкото можеше, чувството си за безпомощност, изсипваше върху леглото подаръците, които с Павел купуваха всяка сутрин: коя от коя по-хубави нощници, тоалетна вода, играчки и цветя, за да стане болничната стая по-приветлива, захаросани плодове — любимото изкушение на Мари — дискове с релаксираща музика… Четеше й списания, за да я разсейва, разказваше, каквото й мине през ума, от сутрешните новини до последните смешни вицове, които бе чула. Вечер се прибираше изтощена от изразходваната енергия. Тогава рухваше на кревата си, почти винаги обляна в сълзи и с разбито на хиляди парченца сърце. Баща й присядаше до нея и се опитваше да я успокои както можеше, макар че и той самият бе съсипан. Драгомира се настаняваше на шезлонг и прекарваше нощта до леглото й. Но колкото и всеотдайна да е една баба, тя не може да замени майката… Довършена от мъка, Окса накрая все пак потъваше в тежък сън, изпълнен със страх за мрачното и несигурно бъдеще.

Когато пристигна в болницата, Мари Полок бе доста зле. В очите на близките й контрастът между предишната Мари и жената, която днес лежеше на болничното легло с изпито и обезкървено лице, бе поразителен! Както каза Драгомира, тя страдаше по-малко. Но им беше тежко да я гледат как се топи от разяждащата я болест… Без да се смята гаденето от силните лекарства, които й предписваха… А диагнозата потвърждаваше, че заболяването е сериозно и труднолечимо. Мълчаливо отчаяние витаеше около майката на Окса и потопяваше всички в безименна скръб. Но няколко дни по-късно, за най-голяма почуда на лекарите, съвсем неочаквано състоянието й внезапно се подобри…