Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (43)

42
Неочаквана среща

— Много е хубаво!

Гус и Окса не преставаха да възклицават от възторг. От коша на жълто-червения балон, който се носеше над Леомидовото имение, гледката беше великолепна. Само на няколко километра по-нататък блестеше морето.

— Ще отидем ли дотам, Леомидо? — попита оживената от полета Окса.

— На вашите заповеди, Млада Сияйна! Посока — морето! — разпореди Леомидо.

Предприемайки маневрата, възрастният мъж оглеждаше наоколо, проучваше хълмовете и долчинките със свъсено чело и присвити очи, сякаш се готвеше да устрои засада. Окса забеляза това и пошушна съучастнически на Гус:

— Видя ли, убедена съм, че търси натрапника! Или оня, дето ни нападна… Ама си залагам главата, че е един и същ човек. А като се сетя, че и Абоминари също броди из околността…

— Явно пътуването не е случайно — допълни също шепнешком Гус. — Много е подозрително да тръгнем на разходка просто така точно в този момент.

Балонът летеше плавно и безшумно над възвишенията, по които децата бяха тичали два часа по-рано. Бризът люлееше изтравничето и високите треви. Беше прекрасна картина. Морето се приближаваше и младежите ясно виждаха надвисналите над него скали, а на стотина метра по-нататък — малкото заливче в ниското. И тогава от сгушения, недостъпен за чуждия поглед, залив изскочи една Лещарка! Двамата приятели извикаха от изненада.

— Ама какво прави тя там?

Леомидо, изглежда, очакваше необичайната среща, защото веднага се разпореди:

— Деца! Дръжте се здраво, слизаме!

Окса и Гус веднага разбраха командата: Лещарката размахваше мощно криле само на десетина метра от балона и бе на косъм да се блъсне в него. Леомидо завъртя вентила, всички се вкопчиха здраво в коша, без да откъсват поглед от птицата. Но въпреки маневрата, тя скъсяваше дистанцията застрашително. Сякаш летеше неотлъчно след тях. ИЛИ ПО-СКОРО, СЯКАШ ГИ ПРЕСЛЕДВАШЕ! Независимо дали Леомидо завиваше наляво, или надясно, дали слизаше, или се изкачваше, гигантското същество не се откъсваше ни на метър. Изведнъж до тримата достигнаха смътни гласове и въпреки че бяха неясни, на Окса й се стори, че долавя името на вуйчо си.

— Леомидо! Май някой те вика! — изкрещя момичето.

— Какво говориш? Не може да бъде!

Но беше истина! Бе чула точно неговото име! Колкото повече птицата приближаваше балона, съмненията й се потвърждаваха. Леомидо извади Граноксомета си и повика Медузата лупа, за да види кой го зове тъй настойчиво, и застина неподвижно за известно време, а очите му се разшириха от изумление. После пребледня и се облегна на стената на коша.

— Не, това не е възможно! Това е абсолютно невъзможно… — промълви той, сякаш бе видял призрак.

На гърба на Лещарката ясно се очерта тъмен силует. Странно познат на Окса и Гус. Не… Сигурно беше случайна прилика. Халюцинация. Зрителна измама. Тежка зрителна измама. Много, много тежка зрителна измама.

— Гус, май се задава беда — прошепна Окса и посочи смъртнобледия си вуйчо.

— Да… и оттам също… — отвърна момчето глухо и посочи настъпващата птица, а това окончателно доказа опасенията им. — ВИЖ!

Окса се вгледа и получи най-големия потрес в живота си. Ужасно привидение. Оживял кошмар. Пред тях беше от плът и кръв учителят Макгроу! Отвратителният, противният и непоносим Макгроу бе тук, съвсем близко, върху гърба на Лещарката! В уелското небе, на няколкостотин километра от дома им!

— Макгроу! — извикаха в хор Окса и Гус.

— ОРТЪН! — произнесе Леомидо със задгробен глас.

Дяволската птица се бе доближила и помете последните им подозрения. Макгроу зовеше с цяло гърло Леомидо, а Окса гледаше вуйчо си в пълно недоумение и с очи настояваше за някакво обяснение. Щом погледите им се срещнаха, времето спря за десети от секундата и тя прочете в очите му паника, сякаш възрастният човек изживяваше последните мигове от живота си. После се окопити, тръсна глава и прогони страшните си мисли.

— Лягайте долу, деца, скрийте се! — заповяда непривично строго той.

Хвърли се отчаяно към горелката на балона, която изпращя и го издигна. Но, за техен най-голям ужас, Макгроу явно управляваше перфектно, защото Лещарката тутакси ги последва.

— Леомидо! — ревеше той. — Дай ми Окса! Дължиш ми я! Цял живот чакам този миг! Тя е моят ключ!

— Ти си луд, Ортън! — отговори му гръмогласно Леомидо.

— Ти ли ще ми говориш за лудост? Я си погледни окаяния животец! Ела с мен! Аз открих Отвън свят, който отговаря на амбициите ми и където подготвих завръщането си в Едефия като главнокомандващ армия. Иде нова ера, ера на могъщество и светлина! Не ми се противи, Леомидо! Притежавам огромна власт, а ти нямаш друг изход, освен да ми помогнеш, ако искаш да останеш жив!

— Какво говори той? Какво означава това? Откъде те познава? — изкрещя обезумяла Окса, сграбчи ръката на вуйчо си, но той веднага я оттласна, да не изпусне управлението.

Окса се сби в дъното на коша и погледна панически Гус, който припълзя до нея. „Загубени сме!“, викаше на себе си Окса.

— Видя ли? Права бях! Макгроу ме издирва, не е никакъв учител, дошъл е да ме отвлече! Права бях, ооо, Гус…

— Ортън! — провикна се Леомидо над коша. — Откажи се! Окса никога няма да дойде с теб! НИКОГА! Чуваш ли? Върни се там, откъдето си дошъл!

— А обещанията ти? Дойдох, за да си ги изпълниш! Предай ми Окса! — отговори му Макгроу.

Тези думи поразиха Окса. Тя се разтрепери от ужас. Сви се още повече в кътчето си. Гус не се откъсваше от нея.

— Каква е тази история? Защо Леомидо го нарича Ортън? Нищо не разбирам… Умирам от страх!

— Окса, взе ли си Граноксомета? — попита задъхано Гус.

Тя кимна.

— Мисля, че сега е моментът да покажеш какво можеш, скъпа. Хайде! Ти си на ход! — разпалено я поощри момчето.

Окса се съвзе и отговори:

— Прав си!

Извади от вътрешния джоб на сакото си тръбичката и се надигна. Надникна над борда и видя, че на няколко метра от тях Макгроу се целеше в корпуса на балона с нещо, което проблесна на слънцето. Оръжие ли беше? Или пистолет? Опита се да се съсредоточи, но уплахата помиташе и заличаваше от ума й всяка разумна мисъл.

— Окса! — разтърси я Гус. — Бързо! Трябва да действаме!

Но Окса напразно се напрягаше, в главата й се бе настанил космически вакуум. В паметта й не бе останал и най-откъслечен спомен от обясненията на Драгомира отпреди няколко часа. Обезумяла, погледна Гус, готова да се разплаче.

— Нищо не си спомням, Гус… Вече нищо не знам!

Гус се наклони към нея и й зашепна на ухото. Време беше! С преливащо от ужас сърце, благославяйки интуицията на Драгомира и образцовото хладнокръвие на Гус, Окса изкрещя името, което приятелят й бе подсказал:

— Торнадокс!

После взе на мушка Макгроу и веднага щом духна, Лещарката му се завъртя около себе си бясно, повлечена от внезапна турбулентност, на чието феноменално завихряне нищо не можеше да устои.

— Ти успя! Гениална си! — ликуваше Гус. — Аахх! Сега пък това какво е?

Насреща им като страховит черен облак се стрелна плътно и подвижно ято.

— Внимание, деца! — изрева в същия миг Леомидо. — Прилепите Мъртвешка глава! Наведете се и прикрийте главите си! Само се пазете да не ви ухапят!

Гус и Окса едва мярнаха чудовищния рояк от летящи мутанти, който настъпваше към балона. Те се приведоха, а Леомидо овладя положението, изстрелвайки защитни огнени топки. Двамата приятели чуха как потресаващо пращят изгорелите в пламъците тела и как заплашително жужат оцелелите, които налитаха да ги превземат с цената на всичко. Окса се окопити, успя да хвърли няколко горящи топки и изтреби няколко орди от Прилепите Мъртвешка глава. Десетки обгорели нападатели, чиито едри екземпляри достигаха десет сантиметра, паднаха веднага. Най-устойчивият или най-упоритият от себеподобните си, все пак успя да премине огнената преграда, издигната от Леомидо и Окса, и нападна яростно Гус. От димящите му крила се разнесе мирис на изгоряла плът и ужасното същество нададе вледеняващ вик на агония.

— Но как може да е още живо? — задъхано попита Гус. — Та то гори! Изпепелява се пред очите ни!

Момчето се вцепени от страх, като видя току пред себе си зейнали челюсти и остри като бръснарско ножче зъби. Преди да смогне да се предпази, остра болка го прониза в ухото: гадината го бе ухапала! То я смачка със силен удар и по бузата му потече зеленикава лепкава течност. Намръщи се, избърса се припряно и вдигна неприятната твар с върха на пръстите си да я огледа отблизо. Щом видя малката гнусна глава, разбра защо е наречена с това име и с отвращение я хвърли през борда, където пострадалата от торнадото Лещарка губеше скорост и височина. Тя яростно се бореше да се освободи от ездача си, надаваше раздиращи викове. Рязко удари с крило и го събори от гърба си. Макгроу изгуби равновесие, а птицата ги отнесе навътре в морето и след миг се разбиха жестоко. През това време, наведен над пулта за управление, Леомидо насочи червено-жълтия балон към сушата, под заплашителните крясъци на Макгроу, отекващи като ехо във водата…