Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (14)

13
Тиха вечер

Окса се раздели с Гус и веднага се качи в стаята си. Тя чувстваше, че всяко мускулче, всеки нерв в тялото й се отпускат и напрежението й спада. Струваше й се, че в спокойния им дом нищо лошо не може да й се случи, че е защитена от света и неговите опасности. Усети тази сигурност още щом затвори вратата след себе си. Днес повече от всякога… Първото нещо, което направи, бе да смени униформената плисирана пола и сакото с протрити дънки и ярка оранжева тениска. Разроши косите си, излегна се за няколко минути на леглото, после — тъй като пак не я сдържаше — излезе. Когато се запъти към апартамента на баба си, входната врата тропна: майка й се прибираше. Окса се завтече към нея.

— Хелоу на дъщеря ми! Добре ли ти мина денят?

— Пфу… Убийствен ден… Но аз съм добре! Както виждаш, още съм жива! Тръгнала съм към баба…

— Не искаш ли да хапнем заедно? Знам, че си имаш навици, но… — каза майка й, вглеждайки се с лешниковия си поглед в очите на дъщеря си. — Баба ти е заета с баща ти и с приятелите им, не ги безпокой.

— О, бабината сбирка! Има да дрънкат с часове… по-добре да не ходя…

Когато семейство Полок живееше в Париж, Драгомира обичаше да кани приятели, затваряха се в апартамента й, дълго разговаряха и пиеха черен като кафе чай. Обичая поддържаха и в Лондон.

— Да, тази вечер е бабината сбирка! — отвърна Мари Полок през смях. — Но нас не ни засяга, хайде, ела! Сложила съм да се топлят любимите ти пирожки с месо. А освен това и аз искам да те видя!

Настанени около кухненската маса, майка и дъщеря изядоха половин дузина току-що излезли от фурната руски пирожки, после се нахвърлиха на наденичките и накрая преминаха към камамбера. Окса беше много щастлива от миговете насаме с нея (и на тотална лакомия). Бяха скъпоценни и задушевни и не би ги заменила за нищо на света! Сърцето й пърхаше от щастие и тя гледаше майка си с грейнали от безброй звездички очи, а Мари й отговаряше с лъчезарни усмивки.

— Ресторантът напредва ли? — запита Окса, след като надълго и широко разказа за колежа.

Мари винаги беше работила рамо до рамо с Павел. В Париж, докато съпругът й се трудеше край готварските печки, тя ръководеше същински батальон от сервитьори и управляваше заведението с жар. „Желязна ръка в кадифена ръкавица“, казваше Павел, който се възхищаваше от похватността на жена си. Сега, когато откриваха собствен ресторант, Окса знаеше, че родителите й ще са заети още повече, и дълбоко в себе си съжаляваше. Вече щяха да са много редки тихите семейни вечери…

— Подготовката почти е приключила, но баща ти е убеден, че нищо няма да е готово за откриването, нали го знаеш. Работниците се умориха, той е все по петите им, от все сърце ги жаля! Слава богу, че Пиер е тук и не е толкова нервен… Доволна съм, че станаха съдружници, смятам, че е много добре за вечно притеснения ти баща. Макар да губя надежда, че някой ден ще го видя по-спокоен… Но трябва да го приемем какъвто е. В крайна сметка такъв го обичаме, нали?

Окса потвърди без колебание.

— А уроците ти? — подхвана Мари, сменяйки темата. — Покажи ми докъде сте стигнали?

Окса се почувства щастлива от вниманието на майка си и отиде да вземе учебниците и тетрадките. Всички кашони бяха разопаковани и сега просто трябваше да свиква с новата, уютна типично по английски къща, капризни кранчета и прозорци като гилотини… толкова различна от парижкия апартамент. Окса изпитваше много противоречиви чувства: уж всичко беше налице, мебелите, вещите, хората, които обичаше. Всичко. Но в нов град, сред непозната, засега по-скоро враждебна среда. Поне що се отнася до колежа. Къщата на Бигтоу Скуеър беше много приятна, а Лондон — невероятен. Окса го обожаваше! Парковете, музеите! Нямаше нещо да не е супер! Освен английския начин на живот: вежливост и благоприличие, екстравагантност и висока класа — разбира се, омесени… Това й харесваше, но беше нужно още малко време, за да се почувства съвсем като у дома.

Когато Окса се върна, усети се, че наблюдава майка си, която се беше настанила до камината в хола. Мари Полок беше висока жена, с млечнобяла кожа, слаба, но силна, с положителен и ведър характер. Беше много търпелива, безкрайно енергична, в разрез с първото впечатление на безметежност и спокойствие, които внушаваше. Обличаше се в дрехи с изчистени линии, едноцветни, семпли и дискретни като самата нея. Тази вечер беше много красива, в сиво-синкава копринена рокля и с прибрани в хлабав кок коси. Но Окса забеляза угриженото й изражение и бръчките по челото й. Умора, навярно… Трябва да се каже, че следите от неотдавнашното пренасяне бяха заличени. Кой можеше да повярва, че семейство Полок току-що се е настанило? Мари беше работила до изнемога, за да постигне този резултат… Годините, прекарани в Китай, силно бяха повлияли на характера и вкуса й. Бе създала азиатска, доста необичайна екзотична атмосфера тук. В съседните къщи, построени по същия модел, царуваха дантелите, цветните импримета, кожените и тафтените кресла. У семейство Полок всичко беше различно. Близо до камината, като същински господар на дома, се изправяше статуя на мандарин от сив камък, на пода, под масичката от лакирано червено дърво, на която бе поставен голям букет от анемонии, беше постлана бамбукова рогозка. Огромен полилей от жълта восъчна хартия пръскаше златна светлина по стените, украсени с маски от Пекинската опера, калиграфии и снимки на Окса. Долните етажи и етажът на Драгомира с неговия бароков стил рязко се различаваха от фасадата на сградата. Окса обичаше тези контрасти, те съответстваха напълно на семейството й. И на сегашния му живот… Младата колежанка се настани до прозореца, на покритото с черен брокат канапе, точно срещу майка си, която внимателно изслуша разказа й за училището. След като подготви упражненията си по математика и английски, Окса се сгуши във вдлъбнатинката на рамото й, нежно хвана един от дългите й кичури и вдъхна парфюма й с аромат на бяла тинтява. Минути по-късно, преуморена от трудния ден и упоена от майчината топлина, заспа със свити длани.

Когато отвори очи, все още лежеше на канапето в салона. Светлината на уличните фенери се процеждаше през прозорците. Беше завита с пухкаво одеяло на лотоси, а главата й беше положена на мека възглавница.

— Мамо?

Никакъв отговор. Окса се надигна, замаяна от съня. Запали лампата и погледна часовника: девет часа. Беше спала само един час. Не й беше ясно дали иска да си отиде в леглото, или е във форма да свърши други дела. Запрати с длан топчица огън в угасналата камина и я разпали.

— Yes! — каза тя и победоносно вдигна свитите си юмруци.

Тогава на масата пред себе си забеляза лист хартия. Беше бележка от майка й.

Голямото ми момиче, ти заспа. Не ми даде сърце да те събудя. Отивам за малко в ресторанта, за да помогна на Пиер. Спи, детето ми, обичам те.

Мама

Окса събра училищните си вещи и се качи в стаята си. Надяна долнището на пижамата и тениска, изми зъбите си, но още се колебаеше дали да си легне веднага.

— Я да ида да целуна баба…

Не беше я виждала от предната вечер, когато й бе намазала корема с мехлем. Повдигна машинално фланелката си да види какво бе останало от синината.

— Ооо! Какво е това нещо?

Мехлемът явно беше подействал, понеже петното беше избледняло и от синьо-черно допреди няколко часа сега жълтееше. Но контурите му — странна работа — бяха изписали около пъпа й съвършена осмоъгълна петсантиметрова звезда. Беше ярка, сякаш начертана с линия и лилав флумастер. Кожата беше леко подпухнала, но никак не я болеше. Недоумяваща и тревожна, Окса хукна по стълбите към баба си.