Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (40)

39
Един нещастен приятел

Същата вечер Мари и Павел Полок се обадиха по телефона и Окса дълго им разказва с почти еуфоричен ентусиазъм за всичко, което бе научила само за два дни.

— Надявам се, че не вършиш глупости — каза загрижено баща й.

— Ама разбира се, тате! Само да видиш как Леомидо трепери над мен! Честно казано, по-краен е и от теб.

— Ох, непокорно момиче, как само се отнасяш към горкия си притеснен стар баща! Много съм нещастен, никой не ме разбира…

— Е, татко, преувеличаваш както винаги! — отговори Окса закачливо.

На фона на патетичните възклицания на Павел Окса чуваше кикота на майка си.

— Татко, а ти можеш ли да правиш тези неща? — попита вече сериозно тя.

— Хмм… Като виждам, че майка ти хич не ми влиза в положението, питам се дали да не си ги поприпомня, та да й го върна… Да знае с кого си има работа!

Окса забеляза, че баща й избягваше въпроса и че майка й се смееше все по-звънко, преди да вземе телефонната слушалка.

— Как си, малка моя вълшебнице? Добре ли прекарваш ваканцията си?

— Чудно! Напрегнато, но ми харесва! Ще видиш на какво съм способна, мамо! Определено усъвършенствах Магнетуса си и сега мога да вертиполирам.

— Ох, боже, ужас… — промълви Мари. — Внимавай все пак и си почивай по малко.

— Добре!

— Утре ще се чуем пак, целувам те, големичката ми!

Окса затвори и отиде при Гус в просторния хол, който се бе сгушил в едно кресло срещу прозореца, гледаше навън и галеше мъркащото на коленете му бебе Фолденгот.

— Как си, Гус? — попита Окса, когато се приближи.

Гус само вдигна рамене и потъна още по-дълбоко в креслото.

— Какво има? — настоя Окса.

— Уууффф… нищо особено — измърмори Гус.

— Значи има нещо все пак… — заключи Окса и приклекна до приятеля си.

— Е, да, има… аз — започна той, без да я поглежда.

— Какви ги разправяш?

— Разправям, че… аз нищо не мога да правя! — продължи момчето, като се стараеше да говори тихо, за да не събуди спящата топчица. — Разправям, че ако се обадя на родителите си, какво ще им разкажа? За най-добрата ми приятелка, която се учи да лети и предизвиква пороища ли? Или за чудновати създания, дошли от невидима страна? За себе си, че съм тук и мога само да ръкопляскам на невероятните ти номера? За мен — безполезния? За мен — никаквия?

Думите му се процедиха през зъбите, изплющяха и се забиха право в сърцето на Окса. Очите й плувнаха в сълзи.

— Никакъв ли? Да не си се побъркал? Не си никакъв! Не си безполезен! — изрече тя със свито гърло.

— Така ли смяташ? Даже Глупитата са по-полезни от мен! Нищо не правя като теб. И въобще не говоря за Вертиполет или за Магнетус, говоря за най-обикновените неща: ролерите, колежа, каратето, приятелите, направо за ВСИЧКО! Винаги съм все на опашката аз, Гус-голямото-нищо…

Окса занемя. Отдавна знаеше, че Гус няма високо самочувствие, но никога не го бе виждала в такова състояние. Не тежките му тиради я натъжаваха най-много, макар да бяха резки и искрени, не, нещо по-лошо. Гус наистина си го мислеше. Наистина вярваше, че е такъв…

— Ама Гус… говориш глупости! — кипна сърдито Окса. — Имаш куп качества! Ти си истински и интелигентен, свръхнадарен за много неща — информатика, видеоигри. Знаеш всичко за манга, отличен ученик си!

— Да, бе! — горчиво въздъхна Гус. — Твоите бележки са къде-къде по-високи от моите!

— А каратето — продължи Окса все така разпалено, — съжалявам, драги, но ти винаги и във всичко се подценяваш! Ако човек се вгледа в теб, веднага ще забележи, че си много по-кадърен от мен! А аз — ти ме познаваш най-добре — винаги се втурвам, но куп неща не ми се получават. За разлика от Гус, който постига резултати, без да се изтъква, без да бие на очи и разни такива… Което си е невероятно качество! А и знаеш ли, суперското у теб е, че си уравновесен. Ако не беше ти, щях да си навличам големи неприятности. Ти мислиш и после действаш, а аз — обратното. Даваш ли си сметка колко е по-ценно това? Нужно ми е да си ми приятел… Обичам да си ми приятел и точка по въпроса! За мен си важен, колкото семейството ми. Всъщност ти си ми като семейство. Ох, да знаеш колко ме дразниш, като ги говориш едни такива…

Окса извърна глава и се загледа навън. Чувстваше се съсипана. В душата й кипеше болезнено чувство на гняв, примесено с тъга. Борейки се да не му се поддаде, пое дълбоко въздух и се опита да се успокои.

— Добре, добре — отстъпи Гус. — Но това не значи, че ти не си оставаш кралица, вълшебница, уникално момиче във всяко отношение! А аз — едно нищо! Не ревнувам, Окса, просто аз съм абсолютно никой!

— Така ли? А да си най-добрият приятел на една кралица, това нищо ли е? Прекаляваш! — отвърна Окса и подръпна един кичур от дългата черна коса на Гус. — Смяташ ли, че една личност от моята величина ще се занимава с нищо и никакъв човек? Честно?

И му направи гримаса, за да скрие тъгата, която изпълваше сърцето й. На лицето на Гус се изписа сдържана усмивка.

— Понякога толкова ми се иска да бъда като теб…

— Недей, Гус, не ти трябва. Много си си добре, какъвто си, повярвай ми! — горещо го увери Окса и се изчерви до уши.

Двамата приятели останаха един до друг безмълвни в падащия мрак. Дъждът беше спрял внезапно, както и бе завалял. Чуваше се само лекото похъркване на малкото Фолденготче и далечният глас на Леомидо, който обсъждаше нещо с големите Фолденготи в разгара на кухненската им суетня. Драгомира се бе облегнала на вратата и наблюдаваше младежите в гръб. Разговорът им, на който неволно стана свидетел, я разстрои. Тя избърса сълзата, отронила се от зачервените й очи, и с тихи стъпки тръгна към брат си.