Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (79)

78
Спасение в мазето

Драгомира, която лежеше в тъмния ъгъл, беше в окаяно състояние. Като Видя Окса, тя се сви още повече до стената, а от очите й рукнаха сълзи и набраздиха изцапаните й с прах кървящи бузи. Погледна Окса право в очите. Момичето потрепери, поразено от болката и тъгата, които прочете в умоляващия поглед.

— Така, така, такааа, ето че нашият любим Ортън хитрува! Много добре, Ортън! Поздравления!

Окса се вкамени от страх: първата Драгомира здраво обхвана раменете й и я привлече към себе си. Тя вдигна безпомощно очи и погледна възрастната жена, която властно я притискаше към себе си, навярно да я предпази, после обърна глава към другата, която се мъчеше да не изгуби съзнание.

— Какво означава това? — запита Окса.

— Мила моя — отговори първата Драгомира, — Ортън просто се преобрази и се опитва да се представи за мен!

— Преобразил ли? Значи наистина било възможно! — ахна Окса.

— Разбира се, че е възможно! Забележително, нали? Макар любимият Ортън да добави към това мелодраматична нотка, за да те разчувства… Беше ли необходимо цялото това кръвопролитие, Ортън, кажи си честно! — обърна се тя с отвращение към втората Драгомира.

После погледна Окса право в очите и каза строго:

— Не се поддавай, скъпа моя внучке! Превъплъщава се, за да подмамва хората, не се оставяй да те излъжат разплакалите й очи! Този човек си получи заслуженото. Едефия е наша, само наша… И няма да позволя никой да застава на пътя ми! Едно трябва да ти е ясно: или той, или аз! Ако беше на мое място, нямаше да се поколебае да приключи с мен. Нали, Ортън?

— Окса, съкровище, умолявам те, не го слушай! — молеше Драгомира две с проточен гласец. — Погледни ме и ще ме познаеш!

— Млъквай! — викна първата Драгомира. — Няма да ни заблудиш! Аз съм Драгомира Полок, единствената и най-важното, истинската!

— Как ще докажете, че е вярно това, което твърдите? — чу се зад нея неуверен глас.

Първата Драгомира рязко се обърна и дръпна Окса. Вгледа се в полумрака и забеляза в отсрещния ъгъл човека, който я беше прекъснал. Стоеше като стълб, но разтреперан от страх.

— Ооооо, Гус! — ядосано каза тя и се приближи до момчето. — Не само че не се подчини, но и избра противниковия лагер… Две грешки, които можеш да поправиш, като минеш на наша страна, още не е късно! Ела при приятелката си!

— Окса! ВНИМАВАЙ! — изкрещя Гус и се мушна под един прояден тезгях.

На прага на помещението се появи залитаща Драгомира две. Главата й кървеше. Имаше проблем! Огромен проблем! Без да изпуска Окса, първата стара жена тръгна към мазето и с мощни светкавици обръщаше всичко, което преграждаше пътя й към Драгомира две. Дървените рафтове, върху които бяха подредени бутилки, се разлетяха, опръскаха стените с вино, а разбитите стъкла се разпиляха по пода. Крушката, която висеше на шнур от тавана, се разлюля силно и светлинният й кръг заигра по стените. От ужас Окса се опита да се освободи от обръча на Драгомира, която я притискаше все по-силно. Трябваше на всяка цена да разбере истината! Пред нея стояха две Драгомири, а логиката, реалността и животът изискваха Драгомира да е само една! Но коя от двете беше истинската? Мозъкът й кипеше и се замъгляваше, нещо пречеше на яснотата на мисълта, която й бе нужна повече от всякога. И тъй като не беше в състояние да разсъждава, инстинктът й заповяда да действа: за четвърт от секундата тя изпълни любимия си номер: светкавичния полет. Освободи се от хватката и мигновено се изстреля към тавана, направи задно салто и се приземи на една маса в дъното на мазето.

— Бабо! Покажи се, моля те! Помогни ми! — жално зовеше тя.

— Окса, аз съм, внучке, аз съм баба ти Драгомира! Повярвай ми! — каза първата Драгомира и пристъпи бавно към нея с молещи очи.

— Не вярвай на този измамник, съкровище, аз съм баба ти, твоята баба, която те обича и ще те обича винаги — настояваше Драгомира две, превита и трепереща.

Двете Драгомири насочиха Граноксометите си една срещу друга, а Гус й правеше знаци, които тя бе неспособна да разбере. Какъв кошмар… Окса бръкна в чантата си, без да откъсва поглед от досущ еднаквите жени. Превъплъщението беше невероятно! Същото лице, същите сплетени на плитка и навити като корона коси, същите дрехи… Изключено беше да ги различи. Само че едната беше по-съкрушена и по-окървавена от другата. В което нямаше нищо чудно, като се имат предвид понесените удари. Цяло чудо бе, че въобще се държи на краката си! Окса отвори ковчежето, извади един Екселсиор и го глътна набързо с надеждата мозъкът й да се проясни. Интуицията нямаше да й стигне да отличи истината от лъжата. Сърцето й клонеше към Драгомира две, но то беше повече умозрително и не се основаваше на безспорни доказателства. Още от самото начало първата Драгомира й се стори странна. Поведението и изказът й се отличаваха от тези на любимата й баба. Но ситуацията не беше обикновена и можеше да промени и най-стабилните характери… Плачевният вид на Драгомира две, обезобразеното й лице, потрепващото в болезнени спазми тяло влияеха на чувствата й: макар и страстна привърженичка на кунгфу, сърцето й си оставаше меко. Ако сметнеше, че първата Драгомира е истинската, на Окса й се виждаше ужасно настървението, с което тя се нахвърли върху паднал на земята и превиващ се от болка човек. Дори Макгроу да бе заклет враг на Спасените и на Едефия, навярно можеше да се намери и друг начин да бъде обезвреден. Беше нечестна битка. И неравна! Никога повече отношението към баба й нямаше да бъде същото… Но точно сега съвсем не беше време за размишления. Спешно трябваше да разбере коя от двете жени е нейната баба и да се измъкнат от този капан. И по възможност живи…

— Как се казваше мъжът ти, бабо? — сухо попита Окса подпряната на един стълб Драгомира две.

— Владимир Полок, съкровище, но мисля, че и Ортън знае това. Не се осланяй на отговора…

— Добре, сега ти! — продължи Окса и насочи пръст към първата Драгомира. — Къде са починали родителите на Жан Беланже?

— В Чехословакия, съкровище, по време на пражките събития през 1968 година. Убили са ги съветските военни. А това вече Ортън не го знае.

— Не го слушай, Окса! — извика Драгомира две с пресипнал глас. — Ортън чудесно го знае! Той ни следи от години, спомни си за списъка!

— Млъкни! — заповяда първата Драгомира, размахвайки Граноксомета си. — Твоето семейство е способно само да всява хаос, заради вас се разделих с родителите си! Но днес ще си платиш за всичко, което твоите ми причиниха…

— СПРЕТЕ! — напълно объркана изкрещя Окса.

Хвърли уплашен поглед към Гус, който от доста време се опитваше да я накара да проумее нещо. Показваше безименния на дясната си ръка и леко, но красноречиво го обхващаше с пръстите на лявата… И тогава дойде просветлението! Пръстенът! Очите й зашариха от едната на другата ръка. Пръстенът, който беше забелязала у Макгроу още в първия учебен ден, великолепният пръстен от усукано сребро и сиво-синкав камък с играещи отблясъци, красеше ръката на първата Драгомира! Окса залитна от побеждаващата я паника. Как можеше да е сигурна, че Макгроу не го беше сложил за заблуда на пръста на истинската Драгомира? Двете жени не преставаха да се дебнат нито за миг. Скована от напрежение, Окса погледна отчаяно Гус. Момчето духаше в свитите си на фунийка ръце. С това пък какво искаше да й каже? Тя се вгледа по-внимателно и разбра: Граноксометът! Какво бе споменал Абакум за Граноксометите? Трябваше да си припомни… Всички те бяха лични и уникални, никой не можеше да използва чужд, защото уредите разпознават собственика си. Различни! Да! Ето решението! Окса прехвърли погледа си на скъпите тръбички на Драгомирите. Първата държеше розов Граноксомет със сребърни нишки. Този на Драгомира две беше по-светъл, бяло-розов, украсен с малки златни плочки и скъпоценни камъни. Окса събра всичките си сили. „Нинджа Окса, спомни си Граноксомета на баба… Не е сложно все пак!“ Беше ли го виждала някога? Аааххх! Тя трескаво се ровеше в спомените си. Изведнъж ясно различи една от многото картини, които се смесваха в паметта й и която я върна няколко месеца назад, в кухнята на Леомидо. Драгомира им беше демонстрирала тогава Медузата лупа. Беше извадила бял Граноксомет с хиляди отблясъци! Да, но както и при пръстена, пак се натъкна на проблема с идентичността: Макгроу можеше да е премислил и най-дребния детайл и да ги е разменил! Въпросите нямаха край… И до един щяха да остават без отговори… Времето за главоблъскането свърши: от дълбочините на мазето се появи едно прегърбено и измършавяло създание и скочи на гърба на Драгомира две.

— Стар мухъл такъв! Ще ти прережа гърлото като на свиня, каквато си!

Окса разпозна Абоминари и с мощен Нок-бам го изпрати в другия край на мазето. Но ужасното чудовище не се предаде, бореше се яростно в името на целта си. Изправи се на крака и отново се настърви срещу Драгомира две.

— Гнида! Ще пукнеш в това мазе и ще си гниеш тук вечно!

Окса не успя да реагира, Абоминари се оказа по-пъргав и с противните си нокти раздра дълбоко гърдите на възрастната жена, преди да офейка нагоре по стълбите. Клетата му жертва изкрещя от болка. Под разкъсаната й рокля засия с бялата си светлина медальон. Беше медальонът на Малорана! Без сянка на колебание, Окса вдигна Граноксомета си и духна в тръбичката, след като изрече мислено заклинанието. Мигновено плъпнаха лепкави лиани, оплетоха в мрежата си първата Драгомира.

— Какво правиш, малка глупачке! Да не си си изгубила ума?

Със страдалческо лице Драгомира две се добра до Окса, прегърна я нежно и отрони:

— Съкровище мое…

— Бабо… — изрече Окса с безкрайно облекчение. — Ти си ранена! Да се махаме оттук, трябва да се лекуваш!

Гус се приближи до тях.

— Благодаря ти, Гус! Ти беше върхът! — извика Окса.

— За нищо, скъпа. Но ти си права, давай да се махаме оттук, Драгомира е зле…

Баба Полок се облегна на двамата тийнейджъри. Едва се държеше да не рухне на земята. Насреща им първата Драгомира възвръщаше истинския си вид — на Фелона Ортън/ Макгроу. Външността му постепенно се изменяше. Под маската се появи отново твърдото и жестоко изражение, което Окса и Гус така добре познаваха. Превъплъщението беше завършило. От безумния гняв в очите му и от изпъналите му се от бяс черти ги побиха ледени тръпки.

— Вие сте истинско чудовище! — извика му Окса.

Тя се разкая, че бе пожалила преди минути този човек.

Към такъв мерзавец не биваше да се изпитва жал, припомни си веднага тя. Великите принципи не умираха лесно у Спасените в последно време…

— Искахте да убиете баба ми! Разболяхте майка ми! Мразя ви! НАИСТИНА ВИ МРАЗЯ! — крещеше тя.

Беше я напуснало всякакво чувство на състрадание.

Драгомира затвори очи, опря се на внучката си и на Гус и поднесе Граноксомета си към устата. Канеше се да духне в тръбичката, когато срещна погледа на Макгроу. Съвестта не й позволи и тя отпусна ръката си.

— Не мога… — прошепна Драгомира и се свлече по стената. — Не мога да го убия…

— Бабо! — каза Окса и коленичи до изтощената, останала на края на силите си възрастна жена. — Гус! Какво да правим?

— Не знам, Окса — отвърна Гус на пресекулки и погледна към стълбите. — Но трябва да намерим… БЪРЗО…

Окса проследи погледа му и видя, че надолу се спускаше една невиждано тъмна сянка.

— Какво означава това? — ужаси се Гус.

— Скъпи мой Абакум, ти си тук… — изстена Драгомира с отслабнал глас.

— Ужас, баба ти халюцинира! Загубени сме!

Сянката се плъзгаше по стъпалата и бързо стигна до тях. Гус запуши устата си с ръка, почувства, че кръвта му се смразява, когато осъзна, че тя не беше свързана с нищо! С никакво тяло, с никакъв предмет, с никакво създание!

— Край! — прошепна той. — Май смъртта идва при нас!

Обездвижен от Оксиния Лианоплет, Макгроу се вторачи в невероятното явление. Сянката спря, чу се тихичко шумолене, после се материализира. Макгроу се запревива като дявол в хватката на лианите, когато позна Пазителя на Драгомира.

— Абакум! Абакум, наистина си ти? — извика изумена Окса. — Знаех си!

— Аз съм, мила моя.

— Но… тази сянка… — заекна Гус.

— Фейният Син, Мъжът сянка, аз бдя над вас… — простичко каза Абакум и тъжно погледна към Драгомира. — Твоят Фолденгот ми разказа всичко. Ще изпълня това, което на теб не ти дава сърце да…

Пристъпи към нея и безкрайно нежно стисна рамото й. После извади Граноксомета си и без да каже дума, духна към Макгроу. Фелонът гледаше с разширени очи как изстреляният Гранокс лети право насреща. Над главата му се оформи тъмна спирала и се завъртя с нереална скорост. Извърташе очи, за да види това, в което се бяха вторачили Окса и Гус. И щом осъзна какво става на сантиметри над него, пребледня, изстена и се заизвива още по-бясно в отчаян опит да разкъса яката плетка на лианите. Напразно… Спиралата внезапно спря, стабилизира се и се превърна в подобие на черна дупка. После бавно и неумолимо се спусна. Щом докосна скалпа, Макгроу се взриви. Милиарди тъмни частици се пръснаха изпод Лианоплета и черната дупка ги всмука за миг. След секунди от Фелона не остана и следа… По пода се валяха само останки от обгорели жълти въжета и лепкави сажди, а един непрогледен облак със зловещи отблясъци се носеше по тавана.

— Какво беше това? — подшушна ужасено момичето.

— Екзекутор, Окса — обясни й Драгомира с хрипкав шепот. — Истински Черен глобус…

Ледена тръпка премина през тялото на внучката й. Значи това било Екзекутор! Гус, който беше потресен също толкова, колкото нея, залитна, но намери сили да се задържи. Абакум прибра грижливо Граноксомета си и вдигна Драгомира на ръце. Изгаряха от нетърпение да напуснат час по-скоро прокълнатата къща. Четиримата се изкачиха по стълбите и излязоха на тихата улица.

— Да се прибираме, деца…

Докато Фейният Син ги отвеждаше с колата си към центъра на града под студения дъжд, те не подозираха, че Мортимър Макгроу ще отиде след тях в сатанинското подземие. В мига, в който пристигнаха на Бигтоу Скуеър, разплакалото момче с гняв и безумна надежда в душата стисна в юмрука си флаконче с тъмните сажди, в които се бе превърнал баща му, Фелонът Ортън/Макгроу…