Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (3)

2
Кланът Полок

— Здрасти, папс, здрасти, мамс!

Мари и Павел Полок седяха край масивна, удобна кухненска маса. Като чуха гласчето на дъщеря си, едновременно вдигнаха лица от чашите си с димящ чай и ахнаха.

— Знам, знам — въздъхна Окса. — И аз не мога да се позная…

— Ъъъ… да, наистина, само главичката ти си е същата! — каза баща й, докато я оглеждаше с любопитство. — Трудно ми е да повярвам, че това е безстрашният, добре познат нинджа. Но признавам, че промяната на твоя стил е… чудесна. Радикална, но чудесна.

— Колкото до „радикална“, така си е… — съгласи се Окса.

Родителите й се усмихнаха, когато забелязаха огорченото й личице. Окса ги погледна с укор и възмущение.

— Животът ми се срива, а на вас ви е смешно! Не виждате ли на какво съм заприличала!

— Приличаш на истинска английска колежанка! — отвърна спокойно майка й, отпивайки глътка чай. — Намирам, че по-скоро ти отива.

Окса отново се огледа недоверчиво, без да спира да роптае. Кой можеше да си представи, че някога ще е в състояние да се появи публично с плисирана пола, бяла риза и тъмносин блейзър? Само не и тя…

— Ако ме бяхте предупредили, че ще трябва да нося училищна униформа, никога нямаше да дойда в Англия — нацупи се момичето, разхлабвайки гневно вратовръзката си в морскосиньо и бордо — цветовете на колежа, в който постъпваше днес.

— Ох, моля те, Окса… — въздъхна майка й, като й се любуваше с красивите си лешникови очи. — Тя е само за в клас! Навън ще носиш на воля дънките и огромните маратонки!

— Добре, добре! — предаде се Окса и вдигна високо ръце.

— Повече няма да говоря за това… Но и никога няма да забравя, че ме пожертвахте заради кариерата си. А това никак, ама никак не е хубаво за родители, които твърдят, че обичат единствената си дъщеря. После да не вземете да се оплаквате, ако получа тежки психически травми.

Майка й и баща й, които бяха свикнали с разгорещените речи на Окса, се погледнаха усмихнати. Мари Полок стана, прегърна дъщеря си и двете останаха известно време притиснати една в друга. Окса се чувстваше малко възрастна за нежности от подобен род, но дълбоко в себе си трябваше да признае, че ги обожава. И зарови с наслада лицето си в дългата кестенява мамина коса.

— Ами аз! — прекъсна ги Павел Полок с престорен укор.

— Никой не мисли за мен! Никога! Никой не ме мляска по небръснатата буза! Никой не ме гушка! Изоставен съм самотен и нещастен като миризливо кученце!

Павел беше мъж с ярки черти и винаги много сериозен. Пепелявите коси и сивите му очи смекчаваха това впечатление, но всеки, който го познаваше, знаеше, че дълбоки и незаличими мъки бяха белязали трагичното му детство. Дори усмивката му изглеждаше някак тъжна… Мари Полок описваше особения чар на мъжа си, като говореше с умиление за омайващия му поглед на пребито псе. „Ето какво направи от мен житейската болка със своята колосална тежест“, отговаряше той неизменно, защото притежаваше наследено от майка си Драгомира достойнство — силно развито чувство за хумор, което използваше при всички обстоятелства, но не ставаше ясно дали го прави на шега, или от отчаяние.

— О! Великият руски трагик Павел Полок се завръща! — подхвърли майката на Окса и звънко се засмя. — Мога да призная, че съм се разглезила край вас двамата…

Окса погледна ласкаво родителите си. Обожаваше миговете, когато те си разменяха приятни закачки, това я вълнуваше и забавляваше едновременно. Мобилният телефон на Павел иззвъня и им напомни шумно, че е седем и половина. Време беше да тръгват.

— Бабо! Само теб чакаме! — провикна се момичето от стълбището към третия етаж на къщата, където живееше старата жена.

Драгомира Полок се появи на площадката и предизвика шумна възхита. Беше жена със забележително присъствие, заради което всички от обкръжението й почтително я наричаха Баба Полок. Винаги стоеше много изправена, почти като закована. Лицето, без да е надменно, излъчваше постоянно оживление, розови скули и широко чело подчертаваха будните й тъмносини очи. Русите й коси, в които проблясваха сребърни нишки, бяха сплетени на плитка около главата и прибавяха лека славянска нотка към осанката и. Тази сутрин обаче семейството се захласваше не по външността й, а по ослепителната й дреха.

— Готова съм, скъпи мои! — заяви тя, слизайки с царствена походка, а дългата лилава рокля на избродирани от черни перли кошути се люлееше около снагата й като цветен венец.

— Ей, че си хубава, бабо! — възкликна очарована Окса и се хвърли в ръцете й да я целуне.

В порива си тя не обърна внимание на кратките радостни възгласи, които идеха откъм обеците на Драгомира. Те представляваха фино изработени пръчици, на които се люлееха две миниатюрни позлатени птички, не по-големи от два сантиметра. С пискливите си гласчета оживено коментираха подвизите си на пилоти изтребители.

— Ох, за малко да забравя… Връщам се след минутка!

При тези думи, Драгомира се завъртя, пъргаво се върна в жилището си и заключи вратата след себе си.