Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (62)

61
Отровният подарък

Павел отведе ранената си дъщеря право вкъщи и от страх да не го разпитват за необичайния белег около пъпа й, отхвърли категорично предложението тя да постъпи в болница. Драгомира и Фолденготите, които вече се бяха пренесли в апартамента на първия етаж, посрещнаха бинтованото момиче.

— Оооххх! Младата Сияйна се е сблъскала с инцидент! Има голяма липса на здраве в семейството! Настъпи черна като мастило серия, мелодрамата е в пълен ход!

Фолденготката шумно захлипа, а спътникът й се притече да помогне на Павел и подхвана Окса от другата страна.

— Облегнете грациозна ръка на главата ми, амбицията ми е да ви стана бастун!

— Благодаря, Фолденготе! Къде е мама?

— Заела е място до кухненската маса в очакване на вашето присъединяване — отговори Фолденготката и силно подсмръкна.

— Насам!

Беше гласът на Мари.

Окса и баща й наистина завариха Мари в кухнята пред чаша ароматен чай.

— Ето те, най-после! — възкликна Мари. — Как си, мила моя?

Преди да отвърне, Окса целуна майка си с изкривено от болка лице и първо се поинтересува как се чувства самата тя.

— Добре съм, уверявам те. Но ще говорим за мен по-късно, разкажи ми сега какво се случи!

— Паднах и си счупих реброто — едва изговори Окса.

И най-малката глътка въздух я караше да страда ужасно. Смръщи се и се опита да диша по-леко.

— Счупено ребро ли! — изненада се Драгомира. — Не мърдай, имам каквото ти е необходимо!

Скочи от стола си и стъпките й затрополиха по стълбата към горния етаж.

— Нищо не говорете! Нищо не правете! Не мърдайте! Чакайте ме! — кънтеше гласът й.

До тях долетя шум от кратка тупурдия и след няколко минути Драгомира се върна с бурканче в ръка.

— Хайде сега да махнем превръзката… — каза тя и нареди на Окса да легне на дивана в хола.

— Костолеп ли ще й сложиш? — попита Павел, като видя бурканчето, което майка му държеше. — Отдавна не бях го виждал… Идеята е добра. Окса, това ще те излекува светкавично.

— Във всеки случай, ако е ефикасно колкото Червикулум, препоръчвам ти го, детето ми — каза Мари.

Драгомира отвори съдчето и извади един едър яркосин, дълъг десетина сантиметра гол охлюв. Лъскав и дебел. Много лъскав и много дебел… Окса нададе вик от ужас, последван от втори, но този път от болката, която й причини първият.

— Аз ще… Ти ще… — заекваше тя.

— Много добре спрягаш бъдеще време на глагола „съм“, съкровище… — пошегува се Драгомира с усмивка, докато охлювът се убиваше между пръстите й.

— Да не ме караш да изям това отвратително нещо? — продължи девойката и мъчително преглътна.

Въпросът й предизвика всеобщо веселие. Драгомира и Павел се разсмяха, а Фолденготите целите полилавяха и със зяпнали уста се пляскаха игриво по бедрата.

— Да ядете Костолеп? Махнете тази мисъл от стомаха си, Млада Сияйна! Костолеп не се яде и той никого не яде, а поправя кости.

— Вярно ли, бабо?

— Съвършено вярно!

— И ще ми го инжектираш като Червикулум, така ли? Не искам, не, не, не — изпадна в паника Окса само като си представи иглата на спринцовката за подобна инжекция.

— От нищо не се бой, внучке. Много по-просто е, не се противи!

Драгомира постави едната си ръка на челото й, а с другата сложи противния охлюв точно на отеклото място, където болката беше най-силна и където изпъкваше счупеното ребро. Отначало Окса рязко се обърна от погнуса. После любопитството взе връх и тя се осмели да погледне. Очите на охлюва бяха изцъклени. Беше набразден от черни венички. Започна да отделя впечатляващо количество слюнка, а под лъскавото му тяло изобилно се надигаха пенести мехурчета, които проникваха през кожата й.

— Виждаш ли, Костолеп е изключителен компрес — обясни баба й и леко притисна гънещия се охлюв. — Слюнката му има свойството да ускорява срастването на костите и, както виждаш, кожата ти веднага я попива като гъба. След няколко часа реброто ти ще е напълно здраво!

— Това нещо ще побърка всеки доктор! — прецени Окса.

— Точно така, скъпа — съгласи се баща й. — Ще избягваме лекарите следващите дни, за да не се налага да отговаряме на неудобни въпроси…

— А представяш ли си какви ще ги съчиняваме? — въодушеви се тя. — „Супено ребро ли? Ах, да, спомням си, вярно, тази сутрин го счупих, но това е стара история, знаете!“

Окса прихна, но веднага се намръщи, защото болката още не беше станала стара история… Трябваше да търпи няколко часа впития в реброто й отвратителен и лигав син охлюв.

— Да, не бива да привличаме вниманието им, и без това достатъчно много питанки имат около мен…

Мари обясни на дъщеря си, че състоянието й се подобрява по-бързо, отколкото можело да се очаква при назначеното лечение: склерозиралите плаки на централната й нервна система чувствително намалявали и лекарите не можели да се начудят. Освен това при тежките поражения, причината, за които все така оставаше неизвестна, тя не би трябвало да мърда и пръста на крака си, а още по-малко да прави крачки дори и с такава стабилна опора, каквато всеки миг й предлагаха Павел и Драгомира.

— Тогава да живее Червикулум! — радостно извика Окса от дивана, на който я лекуваше баба й. — Да живее Костолеп! Трябва да ги патентоваш, бабо, ще те обявят за кралица на фармацевтичната промишленост и ще станеш мултимилиардер!

— Сто процента! — кимна усмихната Баба Полок. — При целия ни талант с Абакум можехме да създадем империя. Но това никога не е била амбицията ни. Запазихме едефския дух: да живеем и работим според нуждите ни, нито повече, нито по-малко, както и да не злоупотребяваме с властта си. Това е основният ни принцип!

— Е, добре, не всички го спазват… — каза Окса и изведнъж помръкна.

— Ортън ли имаш предвид? А… Макгроу? — попита майка й.

— Да…

— Искаш да кажеш, че раната ти по някакъв начин е свързана с него ли? — обезпокои се Павел и скочи рязко от стола си.

— Да… Всъщност не… Вече свикнах с номерата му. Днес имах проблеми с децата му… — призна Окса и сведе глава.

— КАКВО?

Родителите й се изумиха. Драгомира сложи ръка на сърцето си и затвори очи, за да понесе шока от новината. Мари извика, а зад нея Павел стисна юмруци побеснял. Върху намръщеното му лице се четеше страх. Тримата се спогледаха, после се вторачиха в момичето.

— Децата му ли? Искаш да кажеш, че децата на Ортън са тук? В колежа? — попита задъхана Драгомира.

— Спомняте ли си Острогота? Вече би споменах за него… — започна Окса, преди да се сети какви бяха последиците от подобни разкрития пред семейството й.

— Грубиянинът, който един ден те предизвика и когото ти напръска с вода ли? — продължи Драгомира. — Да не искаш да кажеш, че той е син на Ортън/Макгроу?

Окса се поколеба и реши да разкрие истината. Лъжата изискваше много енергия, а тя се чувстваше тъй изтощена…

— Името му е Мортимър. И… не съм падала. Той ми счупи реброто — каза на един дъх тя, опитвайки се да овладее гласа си. — Заклещи ме в коридора точно след като ви се обадих. Съобщи ми кой е и заплаши да ни направи на пух и прах. Изстрелях му един супер Нок-бам, не можах да се сдържа — допълни тя и прехапа устни.

— Стреляла си с Нок-бам по сина на Макгроу? В коридора на колежа? — извика отчаяна майка й.

— О, мамо, да беше видяла какво значи сила! — разгорещи се Окса, ободрена от спомена за случката. — Изхвърли го най-малко на двайсет метра! Беше страхотно! Проблемът е, че и той, изглежда, има дяволски дарби. Налетя ми с бясна скорост, никога не съм виждала някой да тича толкова бързо! Сбихме се и после сестра му дойде изотзад и ме нападна в гръб. Стоварих се по корем на земята, а в това време Мортимър се съвзе и си навакса. Ритна ме в ребрата. Точно тогава притича Гус и му приложи от железните си хватки! И добре че стана така, защото не знам какво щях да ги направя тия двамата… Можех да ги убия! — увлече се Окса, изгубила представата за желание и реалност.

— Или те теб… — отсъди баща й крайно разстроен. — Но ти спомена сестра? И тя ли е в „Свети Проксим“? Познаваш ли я?

— Да. И вие също я познавате… Зое.

— Зое? Зое, която дойде на рождения ти ден ли? — разгневи се Драгомира.

— Да — отвърна ядно Окса. — Сега съм сигурна, че се е сприятелила със Зелда, само и само да се добере до мен. Нали споделих с теб, бабо, че не понасям това момиче. Като си помисля, че ни накара да й повярваме, че е сирак! Такава гад…

Четиримата се гледаха мълчаливо и сериозно. Трескаво премисляха до какво можеше да доведе новото неочаквано обстоятелство. Изведнъж Драгомира извика:

— САПУНЪТ!

— Сапунът ли? — повториха като ехо Павел и Мари, докато Окса гризеше последния неогризан нокът.

— Къде е сапунът, който тая Зое подари на Окса за рождения ден? — попита трескаво Драгомира.

— Окса ми го даде заради алергията си към глицерина — каза едва чуто Мари. — Аз го ползвам от няколко дни…

Абакум и Драгомира бяха категорични: направените анализи на останалото парче сапун доказваха, че подаръкът на Зое е отровен в истинския смисъл на думата, че е бил предназначен за Окса, че целта е била да я обезвредят и Ортън/Макгроу безпрепятствено да я отвлече, нещо, което, изглежда, скоро смятал да предприеме. Но вместо нея сапунът поразил друга жертва — Мари Полок. Чак сега разбраха причината за нейното внезапно и тежко заболяване!

— Много хитро — уточни Абакум. — Сложил е етерично масло от Робика Нервоза, много токсично и рядко растение, чиито клетки са атакували нервната ви система, Мари. Действат като ръждата. Страшно е! Ще взема остатъка от сапуна, ще го изследвам и ще се опитам да създам противоотрова. Добре, че разполагаме с Червикулум, скъпа, без него още щяхте да сте безнадеждно парализирана на болничното легло. Той е повлиял и укрепил общото ви състояние. Но сигурно съществува нещо още по-ефикасно, което изцяло ще възстанови увредените функции. Лекарите навярно са имали основание за песимизъм. Не са го крили от вас, нали?

В потвърждение Мари поклати глава, а Окса усети как очите й се наливат със сълзи. Така ли щеше да остане майка й до края на живота си? Беше ужасно, още повече че самата тя й даде отровния сапун заради проклетата си алергия.

Мари се приближи до дъщеря си и й прошепна:

— Поболявам се, като си помисля, че е бил за теб…

— Но се разболя ти! — отговори Окса и преглътна сълзите си.