Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (38)

37
По програма — вертиполет

През прозореца се процеждаха бледи слънчеви лъчи. Окса отвори очи и се протегна. Къде ли се намираше? Ах, да… У Леомидо. В прекрасната малка стаичка, до която предната вечер едва се добра полузаспала. Цепениците, които догаряха в камината, тихо изпукаха и я разбудиха. Тя стана, дръпна завесите и отвори прозореца. Гледката беше прекрасна, по нищо не приличаше на гледката от градската й стая. Докъдето й стигаше погледът, се стелеше безкрайно зелена шир. Врабчетата чуруликаха, а малко по-отдалече шумът на морето долиташе като музикален фон. Колко беше приятно!

— Ден добър, Млада Сияйна! Сънят донесе ли ви отмора?

Окса се наведе и забеляза Фолденготите на Леомидо и Драгомира в зеленчуковата градина със зелени салатки в ръце.

— Супер съм, благодаря! — отговори тя и им махна за поздрав.

Чувстваше се в перфектна форма и реши да отиде при Гус. Доколкото мъгляво си спомняше от предната вечер, стаята му беше до нейната. Залепи ухото си на вратата и почука.

— Ммм… отворено е! — чу се гласът на приятеля й.

Окса влезе радостна и весела като птичка. Момчето се бе събудило и търкаше очи.

— Да не си сънувал гребени на Глупита? — каза Окса и скочи като котка върху леглото му.

— Здравей, Окса… Спал съм като обикновен сънливец^[1].

— Обикновен сънливец, който хърка като мечка! — подхвърли Окса. — Чувах те чак през каменната стена, а тя е дебела цял метър!

— Уфф, добре де… — измрънка Гус, без да се усмихне.

Двамата станаха, загърнаха се в дебели халати и слязоха в кухнята, Фолденготите приготвяха закуска и изглежда спореха за някаква мътна история в миналото, която се свеждаше до въпроса как стават най-вкусни печените сандвичи. Облечени в доста аристократични дълги копринени халати, Леомидо и Драгомира пиеха горещ чай.

— Оооо, ето на това му се вика класа! — възкликна Окса и направи нещо като реверанс. — Приемете сутрешните ми почитания, господари мои!

— Добро утро, младежи! Добре ли спахте? — попита Драгомира.

— Много добре! — отговори Гус и отново се прозя. — Тук е чудно! Благодаря, че ме поканихте!

Прегладнелите деца се нахвърлиха на закуската.

— Да обсъдим програмата за деня! — предложи Леомидо. — Е, ако скъпите ни Фолденготи благоволят да не крещят толкова, може и да се чуем…

Създанията не чакаха да им се повтаря. Млъкнаха начаса и Леомидо продължи:

— Скъпа Окса, ти си тук да понаучиш някои неща. Вече доби представа за света на Спасените от Едефия, към които принадлежиш по произход и по право. Сега трябва да усъвършенстваш способностите си, за да можеш да установиш пълен контрол над тях и да не допускаш да те ръководят или терзаят импулсивни чувства като гняв и страх… Контролът и самообладанието са ключът на властта, това трябва да разбереш.

Докато говореше и грижливо мажеше масло върху филийката си, погледът на Окса се спря на големия пръстен на дясната му ръка. Беше красив сребърен пръстен със странен сив камък, който събуди любопитството й. „Някъде съм го виждала…“, каза си тя. Но Драгомира прекъсна нишката на мисълта й, допълвайки обясненията на брат си.

— Внучке моя, трябва да знаеш, че Леомидо е изключително надарен. В Едефия беше уважаван учител и експерт. Не, Леомидо, не се изчервявай, това си е живата истина! Най-вече той ще ти помогне да овладееш уменията си.

— Предлагам да започнем с преговор, за да разбера какво вече можеш да правиш — предложи учителят. — Гус, идваш ли с нас?

— Разбира се, господин Фортенски! — възкликна Гус и веднага стана от стола.

— О, моля те, ти си член на голямото ни семейство, та, за Бога, остави официалностите, наричай ме Леомидо…

Половин час по-късно четиримата се намираха в долинката, недалеч от къщата на Леомидо. Седнали на карирано шотландско одеяло, Гус и Драгомира наблюдаваха Окса, която се носеше, изправена, над главата на Леомидо. Гус оцени най-вече позата за атака от кунгфу, с десен крак под прав ъгъл и изправени нагоре сключени ръце. Баба й пък си падаше по хоризонталната позиция „небесна дъска“.

— Не е зле, Окса, никак не е зле! А можеш ли да се издигаш малко по-високо?

— Никога не съм го правила! — отговори Окса задъхана и стъпи на земята. — За пръв път летя на открито. Досега си правех кръгчета само в стаята и не съм надхвърляла височината на тавана.

Пред безсрамната й лъжа Гус се ококори, сякаш й казваше: „Да не си забравиш случайно спускането от втория етаж в «Свети Проксим»?“

— Нямам желание да се пребивам… — тихо каза тя, избягвайки хапливия поглед на приятеля си.

— Скъпо дете — кротко възрази Леомидо, — казвай си, че всичко иде от главата: ако си мислиш за падане, ще паднеш. Ако мислиш за полета, ще летиш. Това е първото правило на Вертиполета.

— Вертиполет… Мога го, много е шик! Ама и ме е бъз, де! — призна Окса, като ровеше с крака си земята.

— Ако ще си по-спокойна, ще те придружа, макар да съм сигурен, че не ти е нужно. Хайде, на работа! Съсредоточи се!

Леомидо се усмихна и й протегна ръка. Окса се вкопчи в нея, чертите на лицето й се напрегнаха и затвори очи. После ги отвори, погледът й се прикова в този на водача й и започна да се издига. Леомидо я следваше със същата скорост, не я пускаше и така двамата продължиха вертиполета си. Когато достигнаха на височината на пететажен блок по преценката на Гус — майко мила! — Окса спря, а Леомидо пусна ръцете й една след друга. Окса потръпна. Тялото й се олюля, уплашена от огромното празно пространство под нея.

— Не се разсейвай, Окса, с теб съм — каза вуйчо й. — Нищо няма да ти се случи. Сега пак хващам ръцете ти и се спускаме надолу…

След секунди стъпиха невредими на земята.

— Видя ли, Гус? — отдъхна си Окса с блеснали от вълнение очи. — Много ли нависоко отидох?

— Дяволски високо, вярвай ми!

— Искаш ли да опиташ сама? — запита Леомидо.

Окса се колеба половин секунда и полетя. Издигна се първоначално на няколко метра. Дишаше учестено, краката й трепереха.

— Давай, Окса, ти можеш! — поощряваше я Гус, свил длани на фунийка пред устата си.

Решена да успее този път сама, Окса пое дълбоко въздух, концентрира се докрай и набра височина. Прав излезе Леомидо! Не беше сложно! На четирийсетина метра спря и се осмели да се завърти, но се получи недотам задоволително, защото се оказа, че въздухът всъщност не е много здрава опора. Гус потръпна, а Драгомира потисна с ръка вик на ужас. Само Леомидо запази олимпийското си спокойствие.

— Бързо напредваш, това е чудесно — каза провлечено той, когато Окса скочи на земята. — Но ще ти покажа нещо от моя опит. Височината е добра, но ако към нея прибавиш и скорост, ще стане отлично…

Старият човек — все пак гонеше осемдесетте! — застана неподвижно с прибрани до тялото ръце, излетя като ракета и заприлича на миниатюрен силует на двеста метра височина.

— Олеле! Видяхте ли? Ще полудея!

С широко отворени от изумление очи, Окса наблюдаваше вуйчо си, който им махаше от небесните висини. Той пикира с главата надолу със скоростта, с която се бе издигнал. Пееше с цяло гърло ария от известна опера. Спря точно до лицето на Окса, целуна я леко по бузата, после се понесе хоризонтално над земята, продължавайки да пее.

— Е, миличка, има още много хляб да ядеш, докато някой ден се научиш да правиш като него… — каза Гус и тупна силно приятелката си по гърба.

— Разбита съм… направо съм разбита — призна Окса, смаяна от видяното току-що. — Искам и аз да опитам! Ще успея, сигурна съм!

— Разбира се, че ще успееш! — насърчи я Леомидо.

Окса се изненада от себе си, изчезвайки със скоростта на светкавица в натежалото от тъмни облаци небе. После отново се появи като точица, която бързо се увеличаваше и приближаваше земята с главата надолу. Но и викът й се засилваше… Не беше вик, а същински вой! Толкова силен, че Леомидо и Драгомира излетяха като стрели, а Гус го осъзна едва когато разпозна червената Драгомирина рокля във висините. За един миг вуйчо й и баба й настигнаха Окса и я върнаха на твърда земя, държейки я здраво под мишници. И тримата изглеждаха уплашени.

— Най-после! — извика Окса и рязко се освободи от прегръдката им. — Всичко е наред! Вие просто ми нямате доверие, нали?

— Не го приемай така — отвърна сериозно Леомидо. — Нужни са дълги тренировки, за да се научиш да вертиполираш с такава скорост, това много трудно се овладява. Не е от недоверие, а от страх да не преминеш към свободно падане…

— Свободно падане? Шегуваш ли се? Кефех се като луда!

И за да потвърди думите си — в случай че някой още се съмняваше — тя отново се стрелна с фантастична скорост и изчезна над облаците. Беше великолепен полет, последван от образцово приземяване, което й донесе заслужен гръм от аплодисменти.

— Ето че първият ден се оказа изключително ползотворен, поздравления, Млада Вертиполетке! — каза Леомидо и широко се усмихна.

— Жестока съм, нали? — ликуваше Окса.

— И още как! — каза възхитен Гус. — И Драгомира също е страшна! Изобщо не се съмнявах, че летите отлично!

— Малко съм загубила форма — отговори му Баба Полок и се протегна. — Но ти благодаря за комплимента, Гус. Е, за вас не знам, но аз умирам от глад! Впрочем, май ни викат…

И наистина в една от кулите двата Фолденгота висяха на въжета и биеха камбаната за вечеря, а Фолденготките им махаха с кърпи. На залез-слънце Леомидо, Драгомира, Гус и Окса се върнаха рамо до рамо в къщата, изтощени от умора, но сърцата им пърхаха от щастие.